Глава втора
АТАНАС АНГЕЛОВ ДЮЛГЕРОВ
Автор: Ангел Дюлгеров – Втори
Уикипедия | Автобиография | Изложение | Дневникът | Разкази | Писма по неволя | Литературни интереси
Приятели | Писма от приятели | Старият книжар | Клео Протохристова за "Старият книжар"
Моят баща Атанас Ангелов Дюлгеров (Ат.Д.) е роден в гр. Свищов на 15 юни 1888 год. Той е най-малкият син на Ангел и Зинка Дюлгерови. Основното си образование получава в родния си град. Като ученик е изключително палав и непослушен, може би, за да компенсира дребния си ръст.
През 1902 год., вероятно под влиянието на вуйчо си Стефан Нерезов – офицер, постъпва във Военно на Негово Царско Височество Училище. В семейния архив е запазена Записна книжка на кадета Атанас Дюлгеров от II рота, III взвод, II полувзвод. Тя е интересна както със своето съдържание, така и с рисунките, с които започват някои по-забележителни дати. През 1903 год. Ат.Д. се запознава с Георги Поменов, ученик от горните класове на гимназията в София, който го запалва по идеята за освобождението на Македония. Георги Поменов действително заминава за Македония и загива в борбата за нейното освобождение. След две години, като юнкер VI клас, Ат.Д. решава, че вече е достатъчно възмъжал, за да се включи в борбата за свободата на Македония и да отмъсти за смъртта на своя приятел. Той започва изпълнението на решението си през април 1905 год. В своето Изложение (1) Ат.Д. картинно описва началните етапи на своето бягство от Военното Училище.
“Бях 16-годишен, с дребен ръст. Все още изглеждах хлапе. Това нещо ме безпокоеше да не ме върнат, като негоден, недорасъл, когато се представя в комитета. Ето защо измислих вместо мен да се яви пред Иван Гарванов друг юнкер и да каже, че той е Атанас Дюлгеров. Писмото до комитета в Кюстендил ще вземе той и ще ми го донесе. Случи се обаче, че в последния момент се явиха двама сподвижници – добре развити, които поискаха да тръгнат или поне да избягат от училището с мен. Те именно се явиха в комитета и след като ги огледали вписали и моето име в писмото до Кюстендил. Ето ни тримата – Константин Аврамов от Чирпан, Христо Божков – Дупница и моята скромност, пътуваме на юг смешно предрешени.”
Този малък епизод разкрива някои страни от характера на младия Ат.Д. Да си послужиш с измама, за да участвуваш в една борба, в която може и да загинеш, такава измама се прощава. Тя преследва благородна цел.
В Кюстендил, където е разпределителният лагер, се оказва, че няма четническа униформа по размерите на Ат.Д. Войводата Кръстьо Българията нарежда да му вземат мярка и да му ушият нова униформа, цървули и навуща. Вместо пушка получава карабина и само той и войводата имат карабини. След раздаването на мунициите и храната раницата му се оказва непоносимо тежка и това създава нови проблеми пред младия четник. Когато четата потегля към границата, водена от войводата Кръстьо Българията, само силната воля му помага да не се откаже да продължи напред. На границата фотограф прави снимка на четата (Ат.Д. е в средата, седнал, голобрад), която след години е поместена в албума “Македония в образи” (4). Тук четата остава 6-7 дни, запълнени с бойни учения и хватки с оръжието, при които Ат.Д. се отличава като юнкер със своето майсторство. Може би затова войводата го забелязва и след преминаване на границата предлага на другарите му да носят раницата и така той остава само с патрондаш и карабина. Това го спасява. От границата четата се отправя към Кратовско, където се провежда Окръжна сбирка, наречена по-късно “Малкия конгрес”. Тук Ат.Д. се запознава с Дамян Груев, Мише Развигоров, Атанас Бабата и други легендарни имена от ВМРО (Вътрешна Македонно-одринска Революционна Организация).
Дамян Груев харесва младия и ентусиазиран четник и когато научава, че е юнкер от Военното училище, в него вероятно се заражда идеята за снабдяване на ВМРО с пушки. Той вика на специален разговор Ат.Д. и споделя с него своята идея. След като среща неговото разбиране и готовност за съдействие, Дамян Груев нарежда на Ат.Д. да се върне в София във Военното училище и да очаква неговите заповеди.
На раздяла Атанас Бабата подарява на своя адаш за спомен камата си и го кани в неговата чета. Предложението силно съблазнява Ат.Д., но той внимателно го отклонява. Не иска да се раздели с Кръстьо Българията и с другарите си. По-късно научава, че Атанас Бабата и цялата му чета са избити от турците.
Четата на Кръстьо Българията след Малкия конгрес се отправя към своя район на действие – Кочанско. Там трябва да се очисти районът от предатели и да се сформират селски чети. Благодарение на своята военна подготовка Ат.Д. взема дейно участие в обучението на тези чети. В своите спомени по този повод той пише: “Войводата много харесваше хватките, които правех с пушката. Може би затова ме назначи началник на селските чети. С голяма любов и старание провеждах учения с тях, показвах им хватките. Стигнахме до бойни занятия – без стрелба, разбира се. Да, началство един вид, но въшливо – днес при оборката прочетох сто и петдесет въшки.”
При едно посещение при местните каракачани Ат.Д. се запознава с Щерю. Този млад каракачанин, ученик от Солунската гимназия, който чете книга на френски, му прави силно впечатление и той го завербува за четник. В своя дневник, години по-късно, Ат.Д. пише два разказа “Македонски копнежи” и “Щерю”, в които художествено разказва за своите спомени от тези бурни времена.
Списък на четниците на Кочанската чета може да се види в Дневник на четите, изпращани в Македония от пункт Кюстендил. Ат.Д. е номер 24.
Изпълнявайки нарежданията на Дамян Груев през август 1905 год., Ат.Д. се връща в София и живее заедно с него в една стая в хотел “Македония”. Там се съставя подробен план за кражбата на пушките от Военното училище, където отново го приемат. За помощник в акцията Дамян Груев го свързва с младия войвода Герасим Огнянов. Когато всичко е готово, през нощта на кражбата, предателство осуетява акцията. Училището е блокирано от цял кавалерийски ескадрон, който разгонва хората на Герасим Огнянов, а Ат.Д. е арестуван веднага. След продължително следствие, в което той признава себе си за единствен виновник, го изключват от Военното училище. Така завършва първият етап от Македонската одисея на Ат.Д.
След доста перипетии той завършва Първа Софийска гимназия и семейството го изпраща да учи право в Женева – Швейцария. Да завърши му попречва обявяването на Балканската война – 1912-1913 год. Ат.Д., верен на патриотичния си дълг, се чувствува задължен да прекъсне учението си и да се завърне в България, за да вземе участие във войната. Тук отново заговаря македонската му страст. По този повод той пише: “Понеже другарите ми – предимно македонски деятели – бяха в Македоно-одринското опълчение, поисках и аз на свой ред да отида при тях. Зачислиха ме в 2-ра Скопска дружина на капитан, после майор Иван Пожарлиев. Бях кандидат офицер – взводен командир в ротата на подпор. Пушкаров, човек с изключителни качества, който случайно избегна куршума, но холерата го порази. Разбира се, аз го заместих, като ротен командир.”
За участието на Ат.Д. в Балканската и Междусъюзническата война пише и в “История на Македоно-одринското опълчение” , том втори (7). на стр. 52, 508 и 513. Като ротен командир, при боя при Говедарник (Пониква) той е ранен. През войната е награден с войнишкия кръст за храброст, а след нея е произведен в чин подпоручик. Демобилизира се в София.
През 1914 год. продължава висшето си образование, този път в Париж – Франция, но пак за сравнително кратко време. Връща се в България, за да участвува в Първата световна война. Зачисляват го в състава на 33-и Свищовски пехотен полк, с който изкарва по-голямата част от войната. Отличава се в боевете при Дойран и отново е награден с офицерския кръст за храброст и други военни отличия.
След демобилизацията, през 1920 год., създава дърводелска фабрика, в която всички майстори и работници, освен заплатата и надницата си участвуват и в печалбите на предприятието. За добрите възможности на това предприятие можем да съдим по мебелите, които произвежда. Бюфет, разтегателна маса и четири тапицирани стола от масивно дърво и до сега се използват в гарсониерата на сестра ми Анна в Пловдив. Фабриката е работила до 1925 год. и е фалирала. Неуспеха на предприятието собственикът обяснява със създадената от него организация ала Роберт Оуен.
Чувал съм в разговори и за фабрика за вакса, но за нея няма никакви сведения.
Около 1922 год. Ат.Д. стъпва в брак с Екатерина, дъщеря на богатия търговец Алеко Николиев. Бащата на Екатерина е от албански произход. Неговият баща – Николи – с група албанци се преселва в Арбанаси и от там се прехвърля в Румъния – гр. Александрия. Оженва се за Тинка Чалъкова от голям български род. Николи и Тинка имат един син – Алеко и четири дъщери – Мариола (майката на Милка Драганова), Елефтерица (омъжена за адвокат, има четири сина), Елисавета и Кунка (Приложение I). По майчина линия – дядото на Екатерина – Никола, през турското робство избягва от Свищов в Румъния с чужд паспорт, под името Манол. Там става кожухар и се оженва за румънка на име Марица. Манол и Марица са имали четири деца: дъщеря Аникуца (майката на Екатерина), син Гица (имал е 3 дъщери и 1 син), син Петър (имал е 4 сина) и дъщеря Ерсимия (имала е 5 деца). Аникуца (Аника, Анна) е била на гости в Свищов на сестрата на Алеко, Елисавета, и там се запознали с Алеко (Приложение II). Екатерина е имала три сестри и един брат: Райна (омъжена за Никола Вълев), Марийка (омъжена за Иван Цанев), Олга (омъжена на Стефан Белчев) и брат Любен (женен за Мара Панева). (Родословното дърво на рода Николиеви е посочено в Приложение III.)
Датата 22 март 1924 год. е паметна за семейството на Ат.Д. На този ден се очаква раждането на първия наследник. По онова време тази операция се извършва в дома на родилката и за целта в спалнята на Катя и Атанас се събрат всички жени. Тук е и домашната акушерка – Баба Вяра. Мъжката челяд се събира в столовата, в очакване на събитието, и си пие от хубавото дюлгеровско вино. Тук вероятно освен Ангел Дюлгеров са и двамата му сина Алеко и Атанас, а може би и някои съседи и приятели на семейството. По едно време от горния етаж идва Мици и тържествено известява: “Роди се Ангел”. Пиенето и наздравиците продължават с още по-голяма сила. След 15 мин. Мици отново влиза в столовата и съобщава: “Роди се и Анна”. Тогава бащата Ат.Д се обръща към нея с думите: “Мацо, кажи им да бръкнат по-навътре, може да излезе и трето”. Третото тогава не излязло, то дошло 3 години по-късно, на 28 декември 1927 год. и получило името Зинаида. По този начин балансът на имената на потомството е пълен. Първородният син на Атанас е кръстен на името на баща му – Ангел. Близначката носи името на майката на Катя – Анна, а другата дъщеря е кръстена на името на майката на Атанас – Зинка.
Освен официалните си имена близнаците са наречени също Бебо и Буба, или обобщено – Бубите.
Отглеждането на близнаците се оказва трудна задача. Понеже млякото на майката не достига, купуват коза и тя помага за тяхното изхранване. Когато близнаците стават на една година и са кръстени, семейството дава голям прием. От него като спомен е останала една снимка, направена на парадното стълбище (Приложение VI).
След раждането на децата на Ат.Д. те веднага са разпределени по “зони на симпатия”. Към Буба има особена слабост баба Зинка и я взема под свое покровителство. Като най-авторитетен член на семейството, тя обявява, че това дете е “добринка”. Естествено, аз бях “злинка” и се ползвах с особената привързаност на Мици (Мама Мици). Може би защото носех името на починалото й детенце – Ангелчо, тази нейна любов ме сгряваше през целият й живот, а когато се роди моят син – Атанас, тя се прехвърли и към него. Най-малката дъщеря на Ат.Д. Зинаида е любимка на майка ми Катя.
Голямата къща, двата двора, избата и тавана скоро стават място за безкрайни игри, в които се включват и съседски деца – Ленчето Пашанкова, Моню и Елка Христови и други. Между тези деца е и Санка Ачева, която години след това става моя любима съпруга.
През този период фирмата "Ангел Дюлгеров и синове" е със стабилно финансово положение и двете семейства Дюлгерови (стари и млади) живеят добре. (вж. Глава първа).
Отношенията между Ат.Д. и децата му са сърдечни. Той обича да си играе с тях, когато се върне от работа. Спомням си тези игри. Те обикновено започваха така: от отворения прозорец Таткото извиква “строй се!”. Ние тримата тичаме от двора и се строяваме в стаята. Той ни поздравява “Здравейте джунджуфири”, на което ние отговаряме “Здраве желаем Тате Наси”. Следва “Обявявам ви война”, при което започва голямото и весело боричкане. И до сега не мога да си обясня какво значи “джунджуфир”. Даже не съм сигурен как точно се пише. Сигурен съм, обаче, че това е добро и весело същество.
Трябва да се кажат няколко думи и за отношенията между Ат.Д. и жена му Катя. Тя беше изключително добродушна и кротка жена, изцяло под властта на баба Зинка. Мисля, че техният брак не беше хармоничен, бяха много различни по характер и темперамент. Чувал съм Ат.Д. да се кара на жена си. Не си спомням да съм чувал тя да се кара с него или да му отговаря. Прави впечатление, че в своя дневник той пише само за майка си и за децата си, но никога за жена си.
Около 1930 год. фирмата фалира. За да изхранва семейството си, Ат.Д. постъпва на работа в мелницата на Братя Златанови. Той работи там около две години и аз си спомням, че това беше много неприятно за него време. Този е единственият “чиновнически” период в неговата кариера. След 9 септември 1944 год., когато беше опасно да пишеш, че произхождаш от търговско семейство, ние, децата на Ат.Д., винаги пишехме в биографиите си, че произхождаме от чиновническо семейство. Надявам се, че Бог вече ни е простил за тази лъжа.
Ат.Д понася трагично тежкото финансово положение на фирмата и на семейството. Мисли даже за самоубийство. В Дневника си по този повод, той пише:
ЮЛИ 1931 Г.
“Нашето положение от ден на ден се влошава. Трябва да се плаща на хлебар, млекар, бакалин и пр. Никакви постъпления на суми. Селенията не желае да плаща, пък и не може да плаща. Сега виждам що е немотия, изпитвам я. Мъка ми е, когато гледам печалното, замислено лице на майка си.
Ще мога ли да изпълня дълга си към тебе, скъпа Майко? Ти си толкова много направила за мене. Колко чисто и хубаво ме обичаш. Чувствувам как чезна като физическо същество. Това диво положение ме топи всеки ден. И всеки нов ден е по-лош от изминалия.
Ти, Майко, си единственият човек, който направи всичко, за да крепи силите ми, да ми създава спокойствие и надежда. Ти не знаеш колко много съм ти благодарен. Ти също не подозираш, че твоята майчина доброта ме убива.
Мила и единствена Майко,
До сега съм още жив и вегетирам за тебе, за децата. Зная какъв ще бъде размера на скръбта ти и какво огорчение ще изпиташ, ако неочаквано видиш моя труп. О, представям си . . . . . . А много е възможно този труп да убие и тебе. Можеш ли погледна ковчега ми? Зиналият гроб? Последното целувание? . . . .
Нека най-после поместя и следното писмо, разнасяно лично от мене до “Сдружените житари” – Свищов, в това сдружение и ние имаме един дял.
Господа,
Известно Ви е, че фирмата ни, особено в настоящия момент, се намира в тежко положение. По тази причина, ние Ви молим учтиво да изплатите заплатата на нашия служащ, считано от 15 юли 1931 г. до 1 април 1932 г.
С почитание:
Ан. Дюлгеров и синове
Цялата сума прави около 15000 лв. Значи ще се паднат на фирмата по-малко от 3000 лв. Но, почитаемите Сдружени милионери отказаха да платят. Уверенията ми, че ще им върнем евентуалната загуба, не помогнаха. Особено непримирими бяха тъй наречените “близки”.
Това, че не си случаен човек в града, че съществуваш като голяма кантора още от преди Освобождението, че си им правил услуги, че те самите в разговори обещаваха да платят и пр. и пр., всичко това е празна работа.
Имаш ли пари – ето въпроса. Другото е вятър. Така мислят тези дребни хорица, богатството на които се дължи на мошеничество, малко труд и по-вече шанс.
Познавам ги добре. Няма нито един от тях да не е извършил престъпление!
А колко бих искал да запиша името на някой добър човек.”
На друго място в дневника си, по същия повод, А.Д. пише: “Нямам грош, а Бебко не се шегува, иска ми 5 лева за тетрадка”.
Да си бил богат, а след това беден, е неприятна ситуация. Но да си бил богат свищовлия и след това да си станал беден, е истинска драма. И аз бях свидетел как баща ми изживяваше тази трагедия.
Тежкото финансово положение на семейството принуждава Мици и Алеко да заминат за София и там да търсят прехраната си. Издръжката на голямата къща и на старите родители остава на плещите на по-малкия син Атанас. В София Алеко скоро си намира работа в дирекция “Храноизнос”. Там го оценяват като специалист-житар и го изпращат областен представител на дирекцията в Русе. Това е престижна и добре платена работа. Има на разположение персонал и лека кола. От Русе до Свищов скоро започват да пристигат богати колети, които помагат при издръжката на останалата част от семейството. На Коледа и на Великден Мици и Алеко редовно посещават бащиния си дом, където ги очаква тяхната стая. Очаквахме ги с голямо нетърпение и ние – децата на Атанас Дюлгеров. Те носеха винаги чудни и скъпи подаръци за всички. При тяхното идване къщата се украсяваше с гирлянди, правеше се арка и се пишеха приветствия. Мици и Алеко бяха хора на живота. Те умееха да създават празници.
След този трагичен период щастието се усмихва на фамилията Дюлгерови. Ат.Д. постъпва на работа в дружеството за разпространение на вестници “Стрела”, като настоятел в гр. Шумен, а след това и в гр. Свищов. Твърде скоро представителството се развива и като добре уредена книжарница. По това време е открито и Висшето училище за стопански и социални науки “Димитър Ценов” в Свищов. Негов пръв ректор става свищовския адвокат Димитър Бъров, добър приятел на Ат.Д. Той го свързва с изпратените като преподаватели професори Иван Стефанов, Тодор Владигеров, Анастас Бешков, Петко Спирков, Васил Ранков, Димитър Гаврийски, д-р Никола Михов и др. Особено близки стават отношенията между семействата на проф. Стефанов и неговата жена парижанка – Тереза и на Ат.Д. и жена му Катя. С удоволствие си спомням техните гостувания у дома, вечерите на лозето и съвместните почивки в с. Острец, Троянско. Въпреки че проф. Стефанов, както и повечето от останалите професори, беше комунист, отношението на нашето семейство към него беше напълно толерантно. Слушал съм споровете, които се водеха, това бяха спорове между културни политически противници.
Ат.Д. доставя на Академията пишещи машини и консумативи, подпомага издаването на учебниците на преподавателите, снабдява гимназиите с тетрадки и учебници. Книжарницата скоро става център за срещи на културния елит на Свищов. Тази дейност се отразява благотворно и на финансите на семейството и то започва да живее по-добре.
Ат.Д. е човек със широки културни интереси. Той чете свободно литература на френски и руски език. Негови близки приятели в Свищов са белогвардейците полковник Крилов и княз Сноско Боровский. Особено сърдечни са отношенията му с известния свищовлия карикатурист Александър Божинов, с художниците Константин Щъркелов, Никола Танев, Морозов и др. Картините от тези художници още красят нашите домове. Между Ат.Д. и Ал. Божинов се води кореспонденция в продължение на много години. Писмата от Ал. Божинов се пазят като ценна реликва в семейния архив и тепърва трябва да бъдат изучавани.
За културните интереси на Ат.Д. свидетелствува и оставената от него тетрадка с биографични данни и цитати от много известни писатели, поети, философи, художници и композитори. Един стих от Петрарка, посветен на починалата му любима Лаура, ми се стори особено близък до моята съдба:
“Жестоката съдба – сега съзнавам ясно,
желай да разбера, проливайки сълзи,
че малко трай това, което е прекрасно.”
Ат.Д. е изключително гостоприемен човек. В къщи на обяд или на вечеря рядко оставахме без гости. Особено на обяд, гостите обикновено се водеха без предупреждения, но женският състав в къщи безпроблемно се справяше. Прочуто в Свищов е виното на Ат.Д. За него в лозето се заделят специални парцели и сортове, а самото му приготовление се извършва лично от стопанина. Запазил съм чудесни спомени от дните за гроздобер.
* * *
С П О М Е Н И З А Л О З Е Т О
от Зинаида Динкова
Едни от най-хубавите ми детски спомени са свързани с нашето лозе. То се намираше на 15 мин. път от дома, в подножието на един хълм. До него се стигаше по дълга пътека, от едната страна на която имаше лозе, а от другата – нива, житото на която винаги ми напомняше талази на развълнувано море. Лозето беше 10 дек., разработено терасовидно и на парцели. За него се грижеше колоритен турчин – Ибрам. Беше невероятно добре подредено и чисто от плевели. Какви ли сортове нямаше: аафуз, димят, хамбургски мискет и др. Почти в средата на лозето растеше огромен орех, разперил на широко клони. Между терасите растяха стотици цветя, два лешникови храста и две череши. По дълга, стръмна и широка пътека се стигаше до тераса, на която беше поставена голяма маса с пейки около нея. От терасата се откриваше чудно красива панорама: градът, сребърната извита лента на Дунава и безкрайната Румънска низина. Неведнаж от тук идваше да рисува именитият български художник Константин Щъркелов, когато гостуваше в нашето семейство. Чести гости бяха и приятелите на баща ми – карикатуристът Александър Божинов, професорите от Академията Иван Стефанов и Тодор Владигеров и библиографът д-р Никола Михов.
В страни от голямата тераса имаше по-малки, незасадени с лозя и осеяни с люляк, смрадлика, анимонии, омайничета и други цветя. Над лозето се издигаше стръмен, горист хълм. През пролетта там отивахме да берем теменужки и синчец.
Много приятни дни и вечери сме прекарвали на лозето с приятели. Незабравими в съзнанието ми са останали вечерите, в които около голям огън сме налягали децата, а Мама и Тати, с компания са около масата на приятни и интересни разговори. Небето е обсипано с безброй звезди, а пеенето на щурците ни унася. Понякога звезда се откъсва от небосклона и полита в безкрая.
След узряването на гроздето, гроздоберът беше голямо преживяване. Първо обираха десертното грозде. Изкупуваха го фирми и изнасяха по Дунава за Германия. За винения сорт идваше голяма, дълбока каруца, наречена постав. Гроздоберачите го напълваха до горе с плод. В двора на нашата къща един мъж с предварително измити с четка крака изтъпкваше гроздето. Потичаше шира, от която Тате правеше (като едва ли не свещенодействаше) чудесно вино, а баба ми бал-суджук с орехи.
На двора, върху огън, в голяма тава, вреше шира. Пак там, от по-некачествените зърна, се вареше мармалад. Около тавата шетаха Баба ми, Мама и помагачи.
Ние, децата, помагахме и при брането на гроздето и при претриването на мармалада.
Цялата тази идилия завърши с продаването на лозето след 1960 год. Баща ми го продаде, за да се издържа, а и беше вече възрастен, за да се занимава с обработването му.
* * *
Край на този щастлив за семейството период слага “светлата дата” 9 септември 1944 год. В началото на 1945 год. Ат.Д. е арестуван и отведен в участъка в Свищов. Тук е жестоко малтретиран, за да признае “престъпленията”, в които са го обвинявали. С цел да избегне мъченията и направи абсурдни обвиненията, той възприема особена тактика. Признава всички престъпления и убийства, в които го обвиняват. С този обвинителен документ от Свищов го изпращат в Плевенския затвор, сигурни, че там ще го изправят пред Народен съд с неизбежна смъртна присъда.
В Плевенския затвор бързо разбират абсурдността на тези обвинения и вместо пред Народен съд, на 10 март 1945 год., превеждат Ат.Д. в концлагера в с. Видима – Троянско. От там той изпраща пощенски картички до жена си Катя, в които описва живота си на концлагерист. Тези картички са запазени в семейния архив. От тях се разбира, че концлагерът се намира на около 6 км. от с. Видима и е със сравнително лек режим. Там Ат.Д. подновява своето приятелство с бай Даймян и неговото семейство, които полагат големи грижи за облекчаване на положението му. На 4 май 1945 год. Ат.Д. е освободен от концлагера и се завръща в Свищов.
Докато Ат.Д. е в затвора и на концлагер, синът му Ангел участвува във II-та фаза на Отечествената война. Парадокс – бащата в затвора като фашист, а синът участвува във войната против фашистка Германия. В книжарницата работят жена му Катя и снаха му Мици. Малко време след освобождаването на Ат.Д. от концлагера, книжарницата е експроприирана от Земеделската дружба в Свищов. Новите стопани поемат и разпространението на периодичните издания. Така семейството на Ат.Д. остава без никакви средства за преживяване. По това време синът му Ангел е вече студент в София, а дъщерите му – Анна и Зинаида – учат в Академията в Свищов. Приятелите му професори от Академията са преместени на работа в София и са вече академици. Но те продължават да подържат старите си сърдечни отношения с Ат.Д., особено академик Иван Стефанов, от когото в семейния архив са запазени доста писма.
След 9 септември 1944 год. дирекция “Храноизнос” е закрита и това принуждава Мици и Алеко да се приберат в Свищов, в бащината си къща. Алеко, заедно със своя приятел от Русе Добри Билдирев, взе на под аренда Свищовското блато.
За няколко години Ат.Д. се разделя с най-близките си хора. През 1945 год., на 9 ноември умира от бронхопневмония в болницата в гр. Свищов по-големият му брат Алеко. По това време неговата жена Мици е само на 47 години. Тя понася много тежко загубата на любимия си съпруг и до края на живота си остава да живее при Дюлгерови.
През 1947 год. на 10 септември умира сестрата на Ат.Д. Елена Нерезова. След бомбардировките в София през 1945 год. апартаментът на сем. Нерезови е разрушен и тя се премества да живее в бащината си къща в Свищов, като разчита напълно на грижите на своя брат.
Интересна дружба се създава в Свищов между семействата на Ат.Д. и Христо Данаилов. Той е известен столичен адвокат, изселен от София в Свищов и настанен в бащината си къща. Тази къща е на неговия баща проф. Георги Данаилов – един от основоположниците на политическата икономия в България. Христо и жена му Краси са чести гости на Ат.Д. и на жена му Катя. Свидетел съм на някои от интересните, интелектуални разговори, които се водеха между тях. А когато техният син Жожко (известния сега писател Георги Данаилов) порасна, между него и Ат.Д. се заражда приятелство, голямата тема на което е Екзюпери и други известни писатели.
На 19 декември 1948 год. малката дъщеря на Ат.Д. Зинаида сключва брак с Живко Динков, син на Донка и Владимир Динкови, собственици на аптека в гр. Свищов. Бракосъчетанието се извършва в къщата на Дюлгерови от свещеник. Кумуват Мара Дюлгерова и Ангел Дюлгеров.
На 27 януари 1949 год. умира майката на Ат.Д. Зинка. Той понася загубата й мъчително. Тя е неговата опора през тежките години, които фамилията преживява. В дневника си, през февруари 1933 год. той пише: “Майка получи слаб удар в лицето. Точно срещу големите празници – Нова Година, Рождество. Тази достойна жена не можеше безболезнено да изживее гнетущето наше положение и вкаменилото, диво държание на тъй наречените “близки” хора. Майка пожела да прехвърли къщата си на децата.”
Междувременно децата на Ат.Д. завършват висшето си образование и всяко от тях поема своя път. Ангел и Анна се установяват в Пловдив (вж. Глава трета), а Зинаида, вече като Динкова, отива да живее в София. По това време в голямата къща на Дюлгерови живеят освен Ат.Д. и жена му Катя, още снаха му Мици (останала да живее тук след смъртта на мъжа й Алеко). Тези хора трябва да се хранят, за храната са необходими средства, а при създалото се положение пари могат да се получат само от продажба на имоти. Тъй като къщата и лозето са на децата му Ангел, Анна и Зинаида, той поисква и получава от тях генерално пълномощно за продажба. Така започва разпродажбата на имота на фамилията Дюлгерови. Първо се продава западната част на високата къща, заедно с част от избата и от задния двор на Надежда и Слави Иванови. След това се продава долната част на къщата заедно с предния двор и част от избата на Ламби Бялков. Голяма част от парите от тази продажба отиват, за да погасят начета на Анна, получен при работата й в Руската книжарница в Пловдив. Междувременно се разпродава и лозето. Когато Мици се прехвърля да живее в Пловдив при сина му Ангел, Ат.Д. и Катя се настаняват в своята спалня, бившата спалня на Дядо Ангел и Баба Зинка става всекидневна, а спалнята на Алеко и Мици започва да се дава под наем. Квартиранти в къщата на Дюлгерови!!!
На 24 май 1950 год. синът на Ат.Д. Ангел е изключен от Държавната политехника – София, където е студент 5-та година. Ангел се прибира при родителите си в Свищов, а скоро след това заминава за Пловдив, където са Санка Ачева и сестра му Анна. На 20 септември Санка и Ангел сключват граждански брак, а на 24 септември в Дряновския манастир и църковен. Присъствуват родителите на Санка и на Ангел. Кумуват Мици Дюлгерова и Любен Николиев (вж. Глава трета). След една година – на 17 юни 1951 год., се ражда първият внук на Ат.Д., продължителят на рода, който, естествено, също се казва Атанас. Малкият Наси скоро заминава за Свищов и там под топлите грижи на Баба и Дядо и особено на Мама Мици (той я нарича О Мю) расте до шест годишната си възраст. Много сърдечни и топли отношения се създават между Ат.Д. и снаха му Санка. Тя се обръща към него в учтива форма и на него това му харесва. Разменените между тях писма са запазени в семейния архив и за тях по-подробно ще разкажа в глава трета. Разбира се, много сърдечни са и отношенията между дядо и внук.
През 1965 год. с постановление на Министерския съвет се отпуска пенсия от 38 лева на участниците в Македоно-одринското опълчение. Това известие отново връща Ат.Д. към македонските му спомени. Той е вече на 77 години и на 22 март 1965 год. пише Молба до Председателя на ГНС в Свищов да му се издаде удостоверение за материалното му положение и, че не е бил в услуга на реакцията. Тъй като ГНС не му издава исканото удостоверение, за него ходатайстват акад. Иван Стефанов и акад. Тодор Владигеров. Отново без резултат. Тогава на 10 март 1966 год. Ат.Д. пише Молба-изложение до Начо Папазов, Секретар на ЦК на БКП и народен представител от Свищовския регион.
В молбата си до Начо Папазов от 10.II.1966 год. Ат.Д. формулира своите обвинения по-следния начин : “Повече от 20 год. аз съм под гнета на един тормоз, който не свършва. Причините? Сам обвиних жестоко себе си, през 1944 год. направих следните писмени “самопризнания”: 1. Убивал съм много хора. 2. Внушавал съм многобройни убийства в Хисарските бани. 3. Гестаповец на шпионска служба при германците, от които съм получавал много пари. 4. Бил съм нещо като връзка между тукашните легионери и генерал Луков и пр. и пр. Нека Ви кажа, че тези ми показания, скрепени с подписа ми, ме изпратиха в Плевенския затвор. Там, обаче, не само не ме подведоха под смъртно наказание, както очакваха моите мъчители, но не минах дори и пред съда. Някои лица повярваха в “самопризнанията” ми и в лъжливите други показания, дадени за нагаждане и угодничество. Аз имам вече досие пълно с мръсотии. Направиха ме враг N 1. Изводът? Кучето е бясно, ще го гоним до дупка. И наистина не се умориха да ме гонят повече от 20 години, като не пощадиха и децата ми.”
Не зная имало ли е интервенция от страна на др. Начо Папазов, но Ат.Д. получава пенсията си едва в началото на 1967 год. Три месеца преди да умре! Така, започнал съзнателния си живот с Македонската идея, той го завършва пак с мисъл за Македония. На Македония и на македонците Ат.Д. остава верен през целия си живот.
Трябва да се напишат няколко думи и за дневника на Ат.Д. Започнат е на 16 май 1912 год. с думите: “Изгорих моят стар дневник. Такава му била участта.” За нас, неговите наследници, този дневник представлява изключително ценен източник на информация. Данни за участието му в борбата за освобождението на Македония, за тежкия живот след фалита на фирмата “Ангел Дюлгеров е синове”, мисли за самоубийството, за капитализма, който тогава той изцяло е отхвърлял, за майка си, която е обожавал. Прави впечатление, че на доста места в дневника има изрязани страници. Какво е написано на тях, кога са изрязани и защо, това никога не ще узнаем. Може би тези страници са унищожени веднага след 9 септември 1944 год., за да не попаднат в нечисти ръце. Спомням си как по същото време е унищожена и една карикатура, подарена от Александър Божинов и то по негова молба. Карикатурата представлява бяла мечка, която се движи по острието на сърпа. Под нея има надпис: “Труден номер на руската мечка и понеже има остро, има и кръв.” Карикатурата е рисувана по време на Сталиновите процеси и действително, след 9 септември 1944 год. можеше да бъде опасна. Само Бог знае сега, какви още документи и материали са унищожени тогава.
През втората половина на март 1967 год. Ат.Д. се разболява от сравнително рядка болест – парализа на глътката. Вече 79 годишен той, не може да бъде подложен на операция и тази болест го погубва. Умира спокойно и достойно, заобиколен от най-близките си хора. Погребан е в семейната гробница на Дюлгерови в гр. Свищов.
След неговата смърт Катя остава да живее сама в останките от Дюлгеровата къща. Тя дълги години отказва да напусне къщата, но през 1976 здравословното й състояние налага да се премести в Пловдив и се установява при дъщеря си Анна. Премества се и част от мебелировката на къщата. В нея остават още много мебели и документи, които пропадат завинаги.
Фамилната къща остава пуста. За да не се доразруши, се решава да се продаде и последната останала част. Това става през 1977 год. Купува я Атанас Петров Атанасов от с. Царевец – Свищовско. Така се слага край на Дюлгеровската къща в Свищов, в която са живели четири поколения Дюлгерови: Ангел Дюлгеров, Атанас Дюлгеров, Ангел – до двадесет годишна възраст и Атанас – до шест годишна възраст.
На 4 август 1977 год. ГНС в Свищов решава да отчужди магазията на фирмата”Ангел Дюлгеров и синове”, за да се построи на нейното място Митница и Обменен пощенски възел. Така се слага край и на търговския имот на Дюлгерови в Свищов.
ПО ВАЖНИ СЪБИТИЯ ОТ ЖИВОТА НА
АТАНАС АНГЕЛОВ ДЮЛГЕРОВ
Събитие Дата Възраст
2. Постъпване във Военното училище 1902 г. 14
3. В Македония. Опит за кражба на пушки от В.У. 1905 г. 17
4. Студент в Женева 1910 г. 22
5. Участие в Балканската и
Междусъюзническата война 1912-1913 г. 25
6. Студент в Париж 1914 г. 26
7. Участие в Първата световна война 1915-1918 г. 30
8. Фабрика за мебели 1920-1925 г. 37
9. Брак с Екатерина Николиева 1922 г. 34
10. Раждане на Ангел и Анна 22.03.1924 г. 36
11. Раждане на Зинаида 28.12.1927 г. 39
12. В мелницата на Братя Златанови ~ 1931 г. 43
13. Смъртта на баща му 12.09.1934 г. 46
14. Настоятел на д-во “Стрела” ~ 1935 г. 47
15. В участъка Свищов, затвора Плевен
и концлагера Видима 1945 г. 57
16. Смърт на близки хора – брат му Алеко 09.11.1945 г. 57
– сестра му Елена 10.09.1947 г. 59
– майка му Зинаида 27.01.1949 г. 61
17. Брак на Зинаида с Живко 19.12.1948 г. 60
18. Брак на Ангел със Санка 24.09.1950 г. 62
19. Раждането на внука Атанас 17.06.1951 г. 63
20. Получаване на пенсия 01.01.1967 г. 79
21. Смърт 01.04.1967 г. 79
ИЗТОЧНИЦИ КЪМ ГЛАВА ВТОРА
- Изложение от Атанас Дюлгеров до Ръководството на културно-просветните македонски дружества – София (без дата).
- Молба от Атанас Дюлгеров до Председателя на ГНС – Свищов. 22.03.1965 год. Свищов.
- Молба – изложение от Атанас Дюлгеров до др. Начо Папазов, секретар на Ц.К. на БКП – София. 10.03.1966 год., Свищов.
- Македония в образи . Комитет за изучаване на българските земи. Придворна печатница, С., 1919, стр. 88, фиг. 363. Четата на Кръстьо Българията.
- Дневник на Атанас Дюлгеров. Македонски копнежи. Щерю и др.
- Кратка Българска енциклопедия, том 2, стр. 73. Том 4, стр. 40.
- Полковник Дървингов, История на Македоно-одринското опълчение, том II., стр. 52, 508, 513.