Глава първа
АНГЕЛ ИЛИЕВ ДЮЛГЕРОВ
Автор: Ангел Дюлгеров – Втори
Първите документални сведения за живота на А.Д. намираме в книгата на Георги поп Христов “Свищовъ въ миналото”, стр. 247 – 249. Авторът пише, че А.Д. е бил активен участник в историческото Свищовско съзаклятие през 1867 год., свързано с преминаването на четата на Филип Тотю при Свищов на 17 май 1867 год.
В своята книга Георги поп Христов пише за А.Д. следното:
“Един от завърналите се от Русе е Ангел Ил. Дюлгеров, който на 12 септември 1934 г. почина на 94 годишна възраст. Той бе един от малцината останало живи още съучастници в историческото Свищовско съзаклятие през 1867 г.
На 27 годишна възраст, тъкмо в разцвета на своята младост, се заклел да бъде верен син на родината си и да й служи беззаветно за постигане на народните идеали. Готов е бил да жертвува младост и сили при изпълнение на отечествения си дълг. Той ободрявал, насърчавал младите да отстояват в борбата и смело е говорил за народните работи, въпреки и да го е очаквало бесило.
Пред съда той се държал със забележително юнашко хладнокръвие. За това хладнокръвие ни свидетелствува съзаклятника Георги Катранов в спомените си, напечатани във в. “Свобода” броеве 3,4,5,6,7 и 8 от 1871 г., озаглавени “Свищовски работи”.
Твърде интересна и характерна е случката, станала с Ангел Дюлгеров, когато е излязъл от стаята на Митхад паша. Случката се състои в следното: Ангел Дюлгеров към 28 май /1867 год./ бил хванат, окован във вериги и хвърлен в свищовския затвор. В една стая са били: той, Георги Катранов, Н. Божинов, Белизар Яковов, Найден П. Стоянов, И. Мънзов, Илия Папунов.
Всички били викани от Мидхад паша, за да бъдат разпитани. Дошъл ред и на Ангел Ил. Дюлгеров. Стига до вратата на стаята, дето е бил Митхад паша. Според турския обичай Дюлгеров изул новите си обуща пред вратата и така влязъл в стаята на Митхад паша. Заптиетата, които стояли пред вратата, сменили обущата му с вехти и скъсани. Когато излязъл, видял, че обущата му са сменени, веднага се връща при Митхад паша, за да се оплаче. Митхад паша излязъл вън, разпитал стражарите, обаче последните отричали да са ги сменили. Тогава Мидхад паша се обърнал към Ангел Ил. Дюлгеров и му казал: “Ала нищо те ще те донесат до Русе и от там до бесилницата”.
На другия ден към 1 юни в една от редицата съзаклятници, оковани във вериги, бил и Ангел Ил. Дюлгеров, карани към пристанището, за да бъдат отведени с параход до Русе.
Тук отново бил изправен пред съда на Митхад паша. В съда всичко е отричал и не признавал за верни донесенията за него. Държал се с юнашко хладнокръвие, което е много спомогнало, за да убеди мезлича, че той е невинен и не знае нищо. Отказът му, спокойното и хладнокръвно държание – всичко това спомогнало да бъде освободен. С него са били освободени Х. П-в, Георги Катранов и други.
Георги Катранов се удивлявал на твърдостта и безстрашието на Ангел Дюлгеров, който спокойно се разговарял за “народни работи” с Хр. П-в.
Последният във в. “Независимост” брой 25, 3 март 1873 г. пише: “Когато влязохме във вапорът, за де се върнем от Русчук за Свищов, поседнахме с г. Дюлгеров да се поразговаряме за едно друго. Гледам иде Катранов и подслушва нашия разговор – “Бре братя, какви хора сте вие? Сега се отървахте от смърт, а захванали сте да се разговаряте за “народни работи”, казва Катранов.
До освобождението той не се е отказал от народните работи. Винаги е бил готов да бъде полезен на народа и да му служи верно и почтено, без да манифестира своята дейност.
Грижил се е за просветата на града. Преди освобождението той даже е бил председател на клона на долната махала от свищовското читалище. Това ни свидетелствува инж. Я. Енчев, който дошъл от Габрово, дето е бил ученик, и държал беседа за “Кръстоносните походи” в клона на читалището в долната махала под председателството на Ангел Дюлгеров."
Под линия Георги поп Христов пише:
"След освобождението е взел участие в либералното течение в политико-обществения живот. Бил е честен и почтен търговец пред и след освобождението. Като демократ е бил много близък с Петко Каравелов. Взел живо участие в по-главните прояви в живота на демократическата партия и бил избран от Свищов за народен представител.
До скоро той се интересувал от политико-обществения ни живот, но неговата пословична скромност и вежливост не му са позволявали да бъде нахален и натрапник. Той изхождал от добрия нрав и тон за облагородяване на нашите диви и сурови нрави. Внимателното изслушване и зачитане на чуждото мнение са го правили да се издигне пред хората и да изрази своята широка демократична душа."
Потвърждение за революционната дейност на А.Д. и за неговото достойно държание пред съда на Митхад паша е и Свидетелството /10/, издадено му от група свищовски граждани през 1907 год.
На 26 ноември 1878 год. т.е. осем месеца след освобождението на България от турско робство /3 март 1878 год./ А.Д. стъпва в брак със Зинка Г. Каракашева /р. 1854 год./. Поканата за сватбата /8/, запазена в семейния архив, е от името само на майката на младоженката. Липсват имената на бащата на младоженката и на родителите на младоженеца. Венчалният обред се извършва в църквата “Св. Троица”.
Тази църква е една от забележителностите не само на гр. Свищов, но и на България. Тя е построена от майстор Колю Фичето /1800-1881 г./. Основният камък е положен през 1865 год., а е завършена и осветена през 1867 год. от поп Христо Василев – известен български радетел за църковното ни възраждане. В летописната църковна книга е отбелязано: “1867 септември 19 се освети новата църква от поп Христо с други 12 попа, и ся нарече “Св. Троица” и “Св. Кирил и Методий” и “Св. Иван Рилски български”, на султан Азиса на денете и сос един полк войска вардеха и народ имаше доволно.”
През 1872 год. църквата е посетена от първия български екзарх Антим I. През 1879 год. е отслужен молебен за освобождението на гр. Свищов, в присъствието на Цар Освободител. В строително отношение църквата “Св. Троица” е известна с цялостното си архитектурно решение и с въртящите се колони, поставени от двете страни на главния портал и вероятно предназначени да покажат ако има слягане на камбанарията. Аз лично съм ги въртял и те се въртяха до събарянето на църквата от земетресението при Вранча през 1977 год.
След земетресението се намериха “червени глави”, които предложиха окончателното унищожаване на този уникален паметник. За щастие, здравият разум надделя и се отделиха средства за възстановяване на църквата “Св. Троица” по първоначалните й планове. Колю Фичето е построил църквата за две години. “Народната власт” я възстановява вече 20 години. Когато през 1995 год. аз бях в Свищов и запалих свещ в нея, тя още не беше завършена.
Търговската дейност на А.Д. започва още преди Освобождението /данни от дневника на баща ми – Атанас Дюлгеров/. На 24 септември 1880 год. той купува от Мехмед Кибритоглу “магазия с две празни места от магазии”, съгласно акт 12 от актовата книга на Свищовския мирови съд. Впоследствие А.Д. оформя този имот като кантора и складова база на фирмата “Ангел Дюлгеров и синове”, с предмет на дейност търговия и експорт на зърнени храни. Фирмата просперира и това дава възможност на А.Д. да стане един от богатите и уважавани търговци в гр. Свищов.
Годината 1881 е паметна за Княжество България, град Свищов и семейството на А.Д. През тази година Княз Батенберг решава да увеличи личната си власт. За тази цел той сваля правителството на Петко Каравелов /27 април 1881 год./ и съобщава за своите намерения в специална прокламация до народа. За да може да промени Търновската конституция той насрочва избори за Велико Народно събрание. Изборите са проведени на 11 и 21 юни при нечуван терор и изцяло спечелени от привържениците на княза – консерваторите начело със Стоилов, Начович и Греков. От либералите са избрани само техните водачи – Петко Каравелов, Петко Рачов Славейков, Драган Цанков и Никола Сукнаров. Великото народно събрание се събира в гр. Свищов, който тогава се смята за крепост на консерваторите. Без никакви разисквания, то одобрява протокола за исканите от Княза пълномощия. Избраните представители на либералите не били допуснати до заседанието на ВНС. Пред страха от репресии те били принудени да напуснат Свищов.
Тези политически събития и тяхната връзка със семейството на А.Д. описва колоритно в своите спомени Екатерина Каравелова /стр. 124-126/. Ще ги цитирам дословно:
“В края на юни ние с Петко и Рада в един файтон, в друг дядо Славейков, баба Славейковица и Христо /сина им/, въоръжен с пушка – пак през Петрохан за Лом, от Лом за Свищов, гдето на 1 юли трябваше да се открие Великото народно събрание, което да дари княза с пълномощия за 7 години.
Това пътуване, макар и със седеммесечно дете неотлъчно в ръцете ми, ме освежи. През последните месеци в София всеки ден или у нас или у Цанкови имаше събрания с безкрайни разговори, безпощадни критики по исканите пълномощия и пр. С пристигането ни в Свищов настъпиха нови тревоги. Рада се разболя. Малкото либерали депутати не можеха да се покажат на улицата, дюдюкаха им, заканваха им се грозно. Помня веднъж Иван Славейков дойде бледен, възмутен от една подобна, дивашка улична сцена. Дене уличните герои носеха сопи или дебели бастуни със споменатия надпис “Конституция”. Чувство на озлобление към светотацтите на основния закон, чиито правдини още не вкусили и неразбрани от довчерашните роби и за дълбока жалост тоя злочест български народ вече заслепен и мамен от своите божем водители – българи и освободители – руси. Нощем улиците приемаха изглед на обсаден град. Жителите отрано заключваха портите си и се прибираха вътре в някоя стая без прозорци към улицата, та светлината да не привлича и дразни въоръжените с пушки тълпи, господарите на тихите лунни нощи. На Петко бе дадено сърдечно гостоприемство в къщата на приятеля му и партиен съмишленик, богатия търговец Ангел Дюлгеров. Цанков бе на гости в къщата на почтения либерал стария Караначев, който живееше по-долу на ляво от къщата на Дюлгерова в една задънена уличка. Веднъж бяха изплашили младата жена на Дюлгерова – дошли да търсят в дома й някакви сандъци с патрони. Освен голямата порта към улицата, имаше и една малка вратичка за зимника на къщата. Замолих госпожата да залостят добре тая вратичка, да не би злонамерени хора, наистина да бутнат там някой сандък с патрони, та да имат неприятности. Чувствувах, че белята, която им причинихме, с нашето стоене в къщата им, бе предостатъчна. Спалнята им бе към двора и те не виждаха и не знаеха за нощните подвизи на платените нехранимайковци, които заставаха пред портата срещу нашия прозорец и “играеха талим”, клякаха, ставаха, мереха с пушките си, и ако отгоре се чуеше звън на шпори, те се втурваха в бесен бяг към къщата на Караначеви, гдето в закрилата на задънената уличка били по-храбри и на няколко пъти се опитвали да влязат вътре. Положението на либералните депутати бе непоносимо, стана ясно, че не ще бъдат допуснати в сградата на Народното събрание, камо ли да кажат словото си против пълномощията. След съвещаване Петко Славейков и Каравелов една заран в 4 часа /на Петровден/ заминаха за Гюргево. Останах още 2-3 дена със сестра си, която бе дошла от Русе с Драган Цанков. На пристанището му викали и се заканвали да го хвърлят в Дунава, а той си вървял с лулата в уста, и само “магарета”, “кюлханета” чувала тя сегиз-тогиз да цеди през устни. Първите минути тя дори не могла да разбере, че тълпата се нахвърля срещу старика Цанков. Отпосле схванала и много бе уплашена през всичкото стоене в Свищов, щото малка бе помощта и за гледане на малкото ми дете. Със страха си обезсърчаваше и без това некуражлията г-жа Дюлгерова. Подир заминаването на Петко бях съвсем спокойна и да не слабееше детето, щях да бъда в състояние да поддържам бодро и весело настроение в цялата къща. На тия добри хора аз им се струвах нещо особено, поради нестряскането ми от нощните водевилни нападения, които след заминаването на Петко не останаха за тях тайна, тъй като сестра ми се премести при мене. Г-жа Дюлгерова бе в ужас, когато видя първата вечер "талима". Щиковете блестяха на месечината. ту насочвани срещу прозореца, пред който стоях с болното си дете в ръце, ту издигнати нагоре като закана срещу небесата и бледните звезди. Те не можаха да разберат, че свикнах на тези заешки тупурдии през последните месеци в София, които почнаха веднага след 27 април. Два спомена са запечатани неизлечимо в паметта ми от ония далечни Свищовски дни . . . . .
На Петровден, след благополучното заминаване на двамата Петковци, реших да отида и да запаля свещ в църквата. Придружи ме веселата, остроумна шегаджийка баба Томаица, Майката на Илия Киселов, наш неизменен приятел до края на живота си. Стоим отляво недалеко от олтара. Църквата е препълнен със свищовлии и депутати, В службата участвува и пристигналия от Цариград . . . . . . . . , с чиято благословия става суспендирането на конституцията, която народът още не е успял да оцени.
Тържествена служба, но присъствието на Духа Свети не се усеща . . . . . Няма го и в духовенството. Излиза пред олтара Негово Блаженство с кръста в ръка – християните набожно се приближават към разпятието и целуват светата ръка що го държи. Край мене богомолките редеят. Не чувствувам желание да ги следвам към олтара и търпеливо чакам баба Томаица да се върне с нафора. Църквата се изпразва, а дворът препълня. Край Екзарха вече се различават лицата: Греков, Хаджиенев и др. Не вярвам на очите си – те нещо шепнат на Екзарха, той извръща лице към мене, а те предизвикателно се подсмиват . . . . . .Откровени нрави на първобитен народ . . . . . . Помня и посрещането на Княз Александра. Наблюдавах го от магазина на Ангел Дюлгеров, отдето мина цялото шествие. Тълпа – депутати, препасани с трикольорни ленти между нея. Всичко безспирно крещи "ура" до насита, до пресипване. Между народните избраници съглеждам и съседа на майка ми в Русе – Петър Станчоолу . . . . И тоя не ще "Конституция", дере си гърлото за пълномощия . . . . Чувство на жалост и погнуса се борят в мене . . . .
На 3 или 4 юли със сестра ми Мариола потеглихме за Русе, сърдечно разделили се със семейството на Ангел Дюлгеров, докрай верен приятел на Каравелова."
Трябва да отбележа, че при описване на тези събития в "Строителите на съвременна България" /5/, стр. 265-298, винаги прецизният Симеон Радев е допуснал известна неточност. Той твърди, че П. Каравелов и П. Р. Славейков са отседнали в къщата на Караначевия зет Кирил Аврамов, което, както се вижда от спомените на Екатерина Каравелова, не е вярно.
Семейството на Зинка и Ангел Дюлгерови има пет деца: Елена /06.06.1880 – 10.09.1947 год./, Алеко /16.02.1881 – 09.11.1945 год./, Григор и Евдокия, които са починали млади и Атанас /15.06.1888 – 01.04.1967 год./. Не е безинтересно да се кажат по няколко думи за живота на тези потомци /наследници/.
Благодарение на доброто си имотно състояние, А.Д. дава на своите деца възможното най-добро за времето си образование. Така Елена учи в Прага в пансион за благородни девици. Алеко /Илия/ следва търговия и финанси в Лайпциг, а Атанас – право в Женева и Париж. Не ми е известно дали Алеко завършва висшето си образование. Зная само, че малко след завръщането му от Германия пристига една германка с дете и съответните претенции. Благодарение влиянието и парите на А.Д. тя без много шум се връща обратно. За следването на Атанас виж подробности в глава втора.
Елена се омъжва за офицер – Стефан Нерезов, който достига до чин генерал-лейтенант, командир на армия през Първата световна война. Убит е от комунистите при атентата на църквата "Света Неделя" през 1925 год. Те имат трима сина: Владислав /секретар на цар Фердинанд/, Михаил /дипломат/ и Ангел /офицер/. След Втората световна война Владислав /останал ерген/ и Михаил /женен за Пенка Кадийска от Пловдив/ се преселват във Венецуела – гр. Каракас, където живеят и до сега. Впрочем, за Владислав и Михаил има сведения, че са починали. Михаил има деца, но ние нямаме връзка с тези далечни братовчеди. Ангел се оженва за Вяра Гюрова от гр. Лом. Те имат двама сина – Стефан и Константин. И двамата са строителни инженери и имат деца. След Втората световна война, когато апартаментът на Нерезови е разрушен при бомбардировките на София, Елена се премества да живее в бащината си къща в Свищов, където по-късно умира.
Алеко се оженва за Мара Манджукова. Те имат едно дете – Ангелчо, което умира съвсем малко и след него нямат други деца. Вероятно за това цялата любов на Мара /всички я наричат Мици/ се насочва към съпругата и децата на Атанас. За тях тя през целия си живот остава Мама Мици.
Мици /Мара/ Манджукова по бащина линия произхожда от македонския род Манджукови от с. Мирковци, Скопско. Нейният баща, Спас Манджуков, е кавалерийски офицер, адютант на цар Фердинанд. Чичо й Петър Манджуков е известен македонски революционер и е един от първите български лесовъди, завършил в Нанси – Франция. Техен вуйчо е Натанаил Зографски, митрополит Охридски и Пловдивски от рода Бойкикеви от с. Кучевица, Скопско /11/.
По майчина линия Мици е от известната австрийска фамилия Котас, която е ангажирана с корабоплаването по целия Дунав. Сестрата на Мици – Елеонора – сключва брак с артилерийския офицер от гр. Дупница – Богдан Коканов. Тяхната дъщеря Невена Коканова е една от най-големите български театрални и кино-актриси.
Вероятно на странната смесица от македонска, немска и чешка кръв се дължат изключителните качества на Мама Мици, за която ще стане дума и по-нататък.
Атанас се оженва за Екатерина – дъщеря на богатия свищовски търговец Алеко Николиев. Те имат три деца: Ангел и Анна /близнаци/ и Зинаида.
Родът на Алеко Николиев се преселва в Свищов от Арбанаси – Търновско. Предполага се, че там са дошли от Албания. Майката на Екатерина – Анна Манолова /Аника Манолеску/ произхожда от българи, преселили се в Румъния. Семейството има четири дъщери и един син – Райна, Марийка, Екатерина, Олга и Любен. Всички те са семейни и имат поколения.
Като всяко по-заможно семейство в Свищов и Дюлгерови имат своите "придворни". Спомням си за някои от тях: Домашен лекар е д-р Стамов – наш роднина по линията на Зинка Дюлгерова и нея той лекуваше безплатно. За останалите членове от семейството, а ние се разболявахме доволно често, вземаше символични суми. Доставчик на риба е бай Яшар. Със своето дървено корито на рамо той разнася току що уловената от Дунава риба до своите клиенти. Баба Зинка избира рибата, а той я почиства и подготвя за готвене. По онова време шаранът се смята за проста риба и рядко се консумира, а когато това става, винаги се пече. Предпочитат се луксозните риби – чига, есетра, сом, бяла риба, като за всяка от тях има специален начин за готвене. Години по-късно, в Пловдив, научих че шаранът може и да се пържи. Бръснар и фризьор на семейството е Мехмед. Семеен файтонджия – бай Мастън. Ние, децата, също знаехме неговата стоянка и когато имаше нужда, ходехме да го викаме. Железарят бай Тодор поправя всичко, което може да се развали вкъщи. Хляб се купува само от Петруш, а хранителни продукти – от Пело Пеловски. Сметката за хляба се отчита с "рабуш". Това са две еднакви чамови дъсчици, на които хлебарят с нож отбелязва две резки. Едната дъсчица остава при него, а другата – в клиента. Когато рабушът се запълни – се плаща. При бакалина се пазарува с тефтерче и се заплаща периодично и когато има пари. За лозето се грижи бай Ибрам. В магазиите на фирмата има търговски помощник, който е руснак. Домашна акушерка е Баба Вяра, а свещеник на семейството – руският поп отец Павел.
След сватбата си А.Д. се премества да живее в къщата на жена си – на сем. Каракашеви. Той основно я преустроява и прибавя към нея "високата част". След окончателното й завършване къщата има вида, посочен на Приложение I. Тя разполага с два двора: преден – около 230 кв.м. и заден – около 420 кв.м. Предният двор е целият постлан с камъни /калдъръм/. Пред къщата има две големи круши, които дават чудесни плодове. В средата на двора е изграден подземен резервоар /щерна/ за събиране на дъждовната вода от покрива на къщата. Той е свързан чрез водопровод и ръчна помпа с кухнята. Тази вода се използва само за миене. За пиене се използва вода от Дунава, която преди употреба се филтрира през специален варовик. За носенето на водата има магаре, което живее в сайванта. Задният двор е пълен с овощни дървета и цветя, предназначението му е да служи като зеленчукова градина на семейството. Къщата има три входа: "А" – черен вход, "Б" – за членовете на семейството и "В" – параден вход. Сградата се състои от две части: ниска /стара/ част и висока /нова/ част. Ниската част обхваща: тоалетна за прислугата /2/, баня /3/, стая за прислугата /6/, тоалетна за семейството /4/, коридор /5/ – дълъг, тъмен и отначало много страшен за нас децата, кухня /7/, столова /8/ – където се събира за хранене цялото семейство, стая за почивка /9/. Над цялата ниска част е разположен огромен таван, в който се намират чудесни стари вещи за забавления и игри. До високата част се стига освен през парадния вход и чрез вътрешни стълби. Тя обхваща: спалня на Мици и Алеко /10/, спалня на Зинка и Ангел /11/, спалня на Катя и Атанас /13/, два салона /14 и 15/ и килер /16/. В хола /12/ се влиза чрез външна и вътрешна стълба. Той има врати за всички стаи, а над неговия вход се намира, кацнал на клон, с разперени криле, огромен препариран орел. Отначало той всява страх у нас децата, но след като се убедихме в неговата добронамереност, той стана наш приятел. Салоните са обзаведени с виенски мебели, а в ъгловия салон има пиано и концертен грамофон с хубави плочи. Помня вечеринките, които се даваха тогава. Танцуваше се в хола и беше много весело.
В къщата има много хубави и скъпи картини, между които и портрет на А.Д., рисуван от Христо Цокев /1847-1883 г./. След 9 септември 1944 год. със съдействието на Александър Божинов, този портрет е продаден на Националната художествена галерия, където се съхранява и до сега.
През добрите за фирмата времена семейството има две прислужници. Едната е за кухнята, на разположение на Баба Зинка, другата се грижи за горния етаж и помага на майка ми Катя за отглеждането на децата
Това почти безметежно за фирмата и за фамилията време продължава до 1930 год. В периода на голямата икономическа криза, както много свищовски търговци, фалира и фирмата "Ангел Дюлгеров и синове". За семейството настъпват тежки моменти. За изхранването му се налага да се разпродават бижутата на жените, пианото, някои от картините, килими и други ценни вещи. Особено драматично описва този тежък момент в своя дневник баща ми Атанас Дюлгеров /вж. глава втора/.
При фалита на фирмата А.Д. е на преклонна възраст – 90 години. Вероятно той отдавна е прехвърлил ръководството й на своите синове – Алеко и Атанас.
Имам доста лични спомени от моя Дядо Ангел. Той е много спретнат и държелив старец. Обича всеки ден да излиза и да се разхожда по главната улица на Свищов. Баба Зинка, която е 14 години по-млада от него, понякога не го пуска да излиза и го пита: "Къде ще ходиш, виж се на какво приличаш?". Той отговаря: "Отивам да видя свят и светът да ме види.” Веднъж, помня, баба ми се обърна към мене с думите: "Не гледай, че дядо ти е такъв сега, но когато минава по главната улица, цялата чаршия му става на крака".
Мама Мици ми е разправяла следната случка: Един ден, когато Дядо Ангел се връща от обичайната си разходка, казва на снаха си: "Мици, да видиш какъв свят се е навъдил. Когато минавах край градината на казиното, видях една жена на маса с мъже и пуши.” Мици, естествено, е споделила възмущението на своя свекър и той никога не е разбрал, че видяната от него жена е собствената му снаха.
Големият дом на А.Д. и особено женската челяд в него са ръководени строго и вещо от жена му Зинка. Тя е властна и строга жена. За това говори и следната случка, която се разправя в семейството. Когато след кръщене в църква й поднасят първородния син под името Илия /кръстен на бащата на съпруга й/, тя го взема с думите: "Не го приемам като Илия, от сега нататък Алеко ще се казва.” Това име остана на моя чичо Алеко Дюлгеров за целия му живот и много хора и досега не знаят, че истинското му име е Илия.
Изглежда, че още от начало Зинка Дюлгерова не приема много охотно жената на Алеко – Мици /австрийка, от небогато семейство, с по-свободни разбирания/. Това, може би, става причина Алеко и Мици да напуснат бащиния му дом и да излязат на квартира в града. Вероятно за това вместо първородния син Алеко, по-малкият Атанас поема грижата за родителите си и за дома. Тази случка не разваля отношенията в семейството и между двамата братя. Спалнята на Алеко и Мици остава на тяхно разположение и аз не си спомням двете снахи Мици и Катя или двамата братя Алеко и Атанас някога да се карат.
Интерес представлява запазения в семейния архив договор между Катя Дюлгерова и Зинка Дюлгерова, нотариално заверен на 15 февруари 1933 год. С него Зинка Дюлгерова прехвърля чрез Катя Дюлгерова на децата й Ангел, Анна и Зинаида собствената си къща. В договора е записано, че този жест Зинка Дюлгерова прави на снаха си от благодарност за грижите, които ще полага за нея до смъртта й. Документът е съставен една година преди смъртта на А.Д. и без съмнение той е участвал при вземане на това решение. Както научих години по-късно, целта на прехвърлянето е била да се запази къщата от кредиторите на фирмата “Ангел Дюлгеров и синове”. Същото е направено и с лозето от 10 дек. По този начин двете ми сестри и аз рано станахме собственици на ценни недвижими имоти. След “светлата дата” 9 септември 1944 год. тези имоти бяха разпродадени, за да може семейството да преживява.
Като заключение към биографията на А.Д. не мога да прибавя нещо по-подходящо от това, което е написал за него Георги поп Христов /1/:
"Неговата скромност не му позволяваше да изявява своите заслуги към народа. Живееше със съзнанието, че изпълнява дълга, без да очаква морална или материална награда. Проникнат бе от съзнанието, че всеки човек с доблест и достойнство трябва да изпълни своя човешки дълг, без да очаква награда. Така живя и така умря тоя доблестен гражданин и човек."
Ангел Илиев Дюлгеров почина на 12 ноември 1934 год. в гр. Свищов, заобиколен от своите близки и приятели. Погребан е в семейната гробница на Дюлгерови.
Раждане – 15.05.1840 г.
Участие в Свищовското съзаклятие – 28.05.1867 г.
На съд пред Митхад паша в Свищов и Русе – 15.07.1867 г.
Брак със Зинка Каракашева – 26.11.1878 г.
Купуване на магазиите от Мехмед Кибритоглу – 24.09.1880 г.
Регистриране на фирмата "Ангел Дюлгеров и синове” – 1880 г.
Раждане на децата на А.Д.
– Елена 06.06.1880 г.
– Алеко /Илия/ 16.02.1881 г.
– Атанас 15.08.1888 г.
Брак на Елена със Ст. Нерезов
Брак на Алеко с М. Манджукова
Брак на Атанас с Ек. Николиева 1922 г.
Раждане на внуците на А.Д.
– Ангел и Анна 22.03.1924 г.
– Зинаида 27.12.1927 г.
Фалит на фирмата – 1930 г.
Смърт – 12.09.1934 г.
ИЗТОЧНИЦИ КЪМ ГЛАВА ПЪРВА
- Георги поп Христов – Свищов в миналото, с. 105-106, 247-249, Свищов, Печатница П. А. Паничков, 1936 г.
- Д. Косев, Ж. Натан, Ал. Бурмов – История на България, том първи, БАН, ДИ Наука и изкуство, С. 1961 г.
- Екатерина Каравелова – Спомени на Екатерина Каравелова, с. 124-126, С. Издателство на Отечествения фронт, 1984 г.
- Фани Дренкова – Като антична трагедия, с. 73-74, С. Наука и изкуство, 1984 г.
- Симеон Радев – Строителите на съвременна България, том първи, с. 202-297, С. Български писател, 1990 г.
- Кратка Българска енциклопедия , том 5, с. 286, С. Издателство на БАН, 1969 г.
- Дневник на Атанас Дюлгеров от 1912 г.
- Покана за сватба на Зинка Каракашева и Ангел Дюлгеров от 1878 г.
- Свидетелство от Свищовски граждани за участието на Ангел Дюлгеров в Свищовското съзаклятие, 1907 г.
- Договор между Катя Дюлгерова и Зинка Дюлгерова, 1933 г.
- Енциклопедия "Българска възрожденска интелигенция, с. 446, С. ДИ "Д-р Петър Берон", 1988 г.
Приложение I
ФАМИЛНАТА КЪЩА НА ДЮЛГЕРОВИ
- Сайвант
- Тоалетна
- Баня
- Тоалетна
- Коридор
- Стая за прислугата
- Кухня
- Столова
- Стая за почивка
- Спалня на Мици и Алеко
- Спалня на Зинка и Ангел
- Хол
- Спалня на Катя и Атанас
- Салон
- Салон
- Килер
- Щерна
А – Черен вход
Б – Вход за семейството
В – Параден вход