Глава четвърта
АТАНАС АНГЕЛОВ ДЮЛГЕРОВ – ВТОРИ
Раждане | Свищов | Училище | Университет | Казарма | Женитба | Машпроект | Политика
Адванс | Жилища | Автомобили | Животни | Музика | Снимки | Среща с духовното | Кът за приятели
Адванс | Жилища | Автомобили | Животни | Музика | Снимки | Среща с духовното | Кът за приятели
Заченат съм в нощта на 23 септември 1950 год. в Дряново, деня, в който родителите ми сключват църковeн брак в Дряновския манастир. Баща ми пише в спомените си:
"Това беше първата ни истинска брачна нощ и никога няма да я забравя. Сутринта, когато станахме, Санка ми каза: "Мисля, че тази нощ направихме един Алеко" (така са мислили да нарекат бъдещия си син)."
Ситуацията на младото семейство Дюлгерови по това време е следната:
Баща ми е изключен от Комсомола (ДКМС), а след това и като студент от Държавната политехника "Сталин" в София, като "народен враг" – произхождал от богато, търговско и буржоазно семейство и бил един от водачите на Легиона в Свищовската смесена гимназия.
Майка ми, Санка Николаева Ачева, е завършила висше икономическо образование и работи във Вакуумно-консервната фабрика в гара Кричим. Баща ми постъпва в същата фабрика като стругар. Живеят в Пловдив на квартира при мизерни условия. Няма кой да им помогне за отглеждането на бебе.
Баща ми пише:
"Щом бебето позакрепна, Санка го заведе в Свищов при моите родители и то остана там до шестата си година. Поради тази причина със Санка не можахме да следим израстването и развитието на нашия син. Понякога съжалявам за това, но повече съм доволен, защото през първите си шест години той получи чудесно възпитание."
Кратко и ясно.
Но има и малки последствия. Никога в живота си не се обърнах към родителите си с думите "майко" и "татко". За мен те бяха мамо Санке и Папи.
Свищов
В началото на септември 1951 год., на 2-месечна възраст, майка ми ме закарва с влак до Свищов и ме оставя
в къщата на Дюлгерови. Там грижа за мен поемат дядо ми Атанас, баба Катя и
мама Мици – Мара Дюлгерова, вдовица на брата на дядо ми – Алеко (поч.
1945).
Майката на Мара е австрийка и тя знае перфектно немски език. Иска да ме учи от
малък немски, но баща ми не разрешава, защото е буржоазен език и е проводник на "западно
влияние" – преследвано от "народната власт". На немски баба е Oma и оттам
започвам да се обръщам към нея с Омию. От нея идва и обръщението към баща ми – Папи (от Papa). Спим в една стая, много се привързваме един към друг и ставаме
неразделни. Всъщност, тя е моята майка до 6-год. възраст, докато мама Санка е
далеч.
Дядо Наси е на шейсет и няколко години, обича да играе с мен, след обед има задължителен кратък сън, след което – всекидневна разходка до лозето. Вечерите, след семпла вечеря, се слуша музика от радиото и се водят интересни разговори. Често идват гости и мой коронен номер е да се кача на малко столче и с палка да дирижирам в такта на симфонична музика, носеща се от радиото. Няма телевизия, компютри и смартфони. Нямах и играчки – бяхме много бедни (материално).
Къщата е голяма, с огромен двор с овошки, зеленчукова градина и чудни места за
детска игра (скица на имота, заден двор). Тук преминават първите пет години от живота ми, почти без контакти
с други деца, защото бабите не ме пускат да играя "на улицата". Проговорил съм
на 3 годинки, направо като голям. На 5 год. играех белот много добре
(всяка вечер възрастните играеха и съм ги наблюдавал). Имаше старо радио, от
което се слушаше симфонична музика от радио Букурещ и заглушаваната "Свободна
Европа".
В Свищов живеят и родителите на майка ми – дядо Николай и баба Минка. Бащата на дядо ми – Ангел (викали му Ачо и оттам идва фамилията) умира рано и Николай става чирак при богат свищовски търговец. Честен и работлив, започва собствена успешна търговия със сватбени аксесоари. Мечтата му била да събере един милион тогавашни лева (при средна чиновническа заплата 2500 лв.) и почти я осъществява – но идва девети септември и комунистите му вземат всичко. Баба Минка е от Дряново – от богато занаятчийско семейство. Завършва престижната за онова време Търновска гимназия и помага в търговията на мъжа си. Къщата на Ачеви е близо до тази на Дюлгерови, също с голям двор, където обичах да играя. Смътно си спомням, че имаха магаре и прасе. Дядо ми почина през 1958-ма след тежко боледуване и го помня вече болен.
Родителите ми са идвали да ме виждат веднъж годишно, по време на 14-дневната
си отпуска.
Когато бях на 6, ме заведоха в Обзор и видях за първи път морето. Оттогава
досега съм пропуснал само една година без море.
През 1957 год. на баща ми, който вече е главен механик в Тютюневата фабрика в
Пловдив, му дават ведомствени стая и кухня в блок на фабриката. В началото на
септември се преместихме с Омию в Пловдив и тръгнах на детска градина.
Но продължихме да прекарваме летата в Свищов. Там идваше и братовчедка ми Тони от София. Тя е една година по-малка от мен и сме като брат и сестра, тъй като и двамата сме единствени деца на родителите си. Играехме и с първата ми братовчедка Нина, няколко години по-малка, дъщеря на вуйчо Стефан, големия брат на майка ми.
Училище
От първи до осми клас учих в Начално училище "Никола Вапцаров". След 7-ми клас
кандидатствах в Английската гимназия, но балът не ми достига с три стотни.
Предимство имаха децата на активните борци против фашизма. Досега съжалявам,
че не можах да науча достатъчно добре английски, който много ми трябваше в
по-нататъшния ми път в живота.
През 1966 год. постъпих в гимназия "Лиляна Димитрова", в математическа
паралелка. Там, на 15 септември срещнах за първи път Магдалина Андреевска, но
не знаех, че впоследствие ще прекараме живота си заедно. Спомням си, че я поканих на кино, а тя със смях отказа. Класът ни беше "Образцов", накрая средният ни успех беше над 5.50 и всички, с изключение
на един, станахме висшисти.
В трети клас започнах да свиря на цигулка, а в седми клас я завъртях
хоризонтално пред гърдите си и я обърнах на китара. Баща ми прояви разбиране и в осми клас ми
купи първата китара. Пак тогава ми купиха ролков магнетофон "Тесла". Имахме и грамофон и първата английска плоча, която ми попадна и записах беше "Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band" на „Бийтълс“.
В гимназията направихме група със съученика ми и най-добър приятел Чавдар. В ресторанта на хотел "Тримонциум" започваха да пускат в неделните следобеди самодейни певци и групи и с Чавдар двамата с китари изпяхме две песни на Бийтълс. След концерта някой ни попита няма ли да вземем барабанист и басист, а ние наивно попитахме: "За какво са ни?". Чавдар пееше доста добре, а аз вече свирех първите си сола. Явно от училището са ме оценили, защото ми дадоха пари да купя служебна електрическа китара. Помня, че струваше 137 лв. и беше непрестанно в ръцете ми. Пак по това време на втория етаж на училището имаше малка стаичка, в която се спотайваше старо пиано. Помолих да ми дадат ключа и в извънучебно време влизах и свирех и пеех песни по слух. И досега не съм забравил да свиря "Let It Be", "Hey, Jude" и "Something".
Към края на 11 клас някой ни запозна с Теофил Ямболиев. Той също свиреше на китара и си обещахме, ако станем студенти в София, да направим нещо заедно.
Преди заминаването ми за София се случи още едно паметно събитие. Баща ми, с помощта на една 5-ца от тотото и държавен заем, успя да купи първото ни собствено жилище в кв. "Хр. Смирненски", ул. "Звезда" 5. Помня, че съучениците ми помогнаха да пренесем част от багажа от ведомствената квартира на ул. "Екзарх Йосиф", която съвсем ни беше отесняла.
Университет
През есента на 1969 год. влязох във ВМЕИ "Ленин" – София (сега Технически
университет), специалност "Технология на машиностроенето и металорежещи
машини".
Не бях отличен студент, вземах си изпитите с малко учене. Повече ме вълнуваше
китарата и групата, която създадохме с приятеля ми и състудент Тео. Той предложи да я наречем "Богомилите". От Института ни осигуриха усилватели, барабани и зала за репетиции. Скоро към нас се присъединиха барабанистът Тинко Дончев и певецът Цанко Чавдаров. Подготвихме интересен репертоар с песни на Дийп Пърпъл, Лед Цепелин, Фрий и подобни. Групата стана известна в студентските среди и свирихме на една сцена с групи като "Златни струни", "Сигнал", Вили Кавалджиев, "Кукерите" в
зали "Универсиада", "Фестивална" и др.
През лятото след трети курс от Института организираха т.н. "Културна бригада" – събраха музиканти и др. студенти-самодейци в един автобус, обикаляхме летните студентски бригади и давахме вечерни представления. Беше незабравимо.
Някъде по това време проведох сериозен разговор с баща ми. Казах му, че се
колебая дали да не зарежа инженерството и да се отдам на музикална кариера. За
моя изненада, той каза: "Не знам, Наси, ти трябва сам да вземеш това решение".
Останах инженер и не съжалявам.
Но продължих и да свиря, явих се на изпит за категория и първото ми работно
място в Трудовата ми книжка е "Артист-оркестрант" в "Бюро естрада" – София –
китарист в ресторантски оркестър през мес. май и юни 1973 год.
През лятото на 1974-та се дипломирах успешно и се върнах в Пловдив.
На 2 септември 1974 год. постъпих на работа "по разпределение" в Институт за промишлено проектиране ИПП "Машпроект" – Пловдив като проектант със заплата 110 лв.
Казарма
След като работих в "Машпроект" половин година, през пролетта на 1975 год. влязох в казармата за 18 месеца – първите
шест в НШЗО – Плевен като старшина-школник танкист, а останалите – в танковия
батальон в Ямбол.
На 28 март сутринта ни извикаха в едно пловдивско училище и след няколко часа мотаене ни поведоха пеша с куфарите по бул. "Васил Априлов" към гарата. Строят вървеше бавно и, минавайки покрай Държавна болница, изтичах да видя моята Омию, която беше приета там няколко дни по-рано. Спомням си, че като ме видя от леглото, бледото й лице грейна. Прегърнахме се и се целунахме. Пожела ми лека служба. Това беше последната ни среща. Вечерта е предала Богу дух. Беше на 77, доста болна.
Върнах се на бегом в строя. Влакът за Плевен беше пътнически, потеглихме вечерта и пристигнахме рано на следващия ден по тъмно. Поведоха ни по някакви нощни улици и ни затвориха в един училищен физкултурен салон. Ясно си спомням, че се задушавах. Предстоеше ми да загубя година и половина от най-хубавата част на живота си.
Тогава взех решение, каквото и да ми се случва в казармата, да не се оплаквам. Мисля, че го спазих.
Сутринта започнаха да ни разпределят по поделения. Аз щях да бъда танкист – една от най-тежките служби, а приятелят ми Тео – артилерист. За огромно наше съжаление нямаше да бъдем в една казарма.
Бях добър, дисциплиниран и изпълнителен войник. Юркаха ни по цял ден и само след обед в 16 ч. имахме 30 мин. почивка. Отивах до лавката, купувах си етър (вид лимонада) и шоколадова вафла и сядах блажено на пейка в градинката. Тогава идваше и пощата – чаках с трепет писма от майка ми и Магда. Чак месец след пристигането ни, майка ми ми писа за смъртта на Омию – за да не ме тревожела в началото. Малко й се разсърдих, но я разбирах. Свих се между храстите и заплаках.
Първите 40 дни, до клетвата, не ни пускаха в града, не близнах алкохол, в т.ч. бира, не видях девойка. Спукаха ни от маршируване на плаца (строева подготовка) и разглобяване и сглобяване на автомат "Калашников".
Клетвата беше в казармата в центъра на Плевен. Бяхме строени в блокове, застанали "мирно" и никой не смееше да мръдне. Видях Магда сред дошлите на свиждане роднини и близки. Леко мръднах показалеца на ръката си, облечена в бяла ръкавица и държаща автомата "на гърди". Магда забеляза това движение и ми махна!
След клетвата ни дадоха тържествен обяд – скара и по една бира. Разкош! След това ни строиха и ни връчиха книжките със заверен градски отпуск до 18 ч. Вдигнах ръка от строя и попитах може ли да ми дадат гарнизонен отпуск с преспиване, защото годеницата ми е дошла на свиждане. След кратко колебание ротният командир разреши.
Баща ми, майка ми и Магда ме чакаха отвън. Прегърнахме се и тръгнахме към центъра. Вечерта бяхме поканени на вечеря у роднини на майка ми. След нея с Магда се оттеглихме в специално приготвена спалня. Бельото ми се състоеше от огромни червени шорти и зелен потник (нямахме право на собствено бельо). Когато съблякох потника, очите на Магда се разшириха. Беше видяла коремните ми "плочки" – няколко пъти дневно бях правил по 20 коремни на лост.
През есента си взех изпитите с отличен успех и ме прехвърлиха в Танковия батальон в Ямбол. Бях взводен командир и отговарях за три танка и 11 войника. Приемах службата много сериозно. В полка бяхме 20-тина старшини-школници и имаше правило, според което един от тях може да бъде предсрочно произведен в офицерски чин младши лейтенант. Предимствата бяха големи – работно време до 18 ч. и дори символична заплата 60 лв. И – познайте кой беше произведен? Голям натегач бях...
През месец май се случи едно от най-важните събития в живота ми, за което пиша по-долу.
Уволних се щастливо на 1 ноември 1976 год. Прибрах се в Пловдив и се потопих в цивилния живот.
Женитба
Споменах, че с Магда се срещнахме в гимназията. Тя също влезе във ВМЕИ,
специалност "Автоматизация на производството". Във втори курс пак я поканих на
кино и този път прие. Не помня кой беше филмът, защото през цялото време се чудех дали да я
хвана за ръката. Накрая я хванах...
След три години чудесен студентски живот заедно и успешното ни дипломиране,
трябваше за кратко да се разделим. Тя беше разпределена на работа в Казанлък, а аз – в Пловдив. Виждахме се почти всеки уикенд в Пловдив. Гостувах й и аз в Казанлък. Но бъдещето не беше съвсем ясно. Тя трябваше да работи три години в Казанлък, а на мен ми предстоеше казарма.
След влизането ми в казармата през пролетта на 75-та срещите ни се разредиха. Горе описах преживяванията след войнишката клетва. Случи се и малко чудо – един танк от поделението в Плевен трябваше за бъде закаран с влак до Военноремонтния завод в Казанлък. Трябваше да го придружи и екипаж. Можете да си представите каква борба водих, за да бъда част него. Пътувахме с товарен влак два дни – танкът отпред, ние в конски вагон, постлан със слама с по една мешка на гърба – след него. На всяка гара чакахме с часове. Когато пристигнахме в Казанлък, закарахме танка във военното поделение и трябваше да останем в него до края на ремонта. С големи молби местен капитан ми разписа книжката за гарнизонен отпуск. Магда живееше в работническо общежитие с още три колежки. За щастие те проявиха разбиране и освободиха стаята за 2-3 вечери. Когато тръгвахме, Магда дойде да ни изпрати и се качи на танка. На снимката с шлем е толкова красива...
През есента Магда започна да идва на свиждания в Ямбол. След като станах офицер, аз
също й гостувах в Казанлък.
На 28 и 29 февруари (събота и неделя) 1976 год. се видяхме в новата квартира на Магда на 9-тия етаж на най-високата сграда в Казанлък. Прекарахме една незабравима нощ. Легнахме си двама, а
на сутринта се събудихме трима. Беше създадена Саня!
Веднага след като разбрахме със сигурност за случилото се, започнахме да
планираме сватбата си. Тя беше на 16 май в Пловдив. Кумуваха ни Любомир Шарланджиев и Невена Коканова. Кака Венче, както й викахме с Магда, е дъщеря на сестрата на Омию, която ме отгледа. Така, макар да нямаме кръвна връзка, бяхме много близки. В кумското си слово бате Любчо каза: "Днес тук се свързват една велика планина и една велика река". Имаше предвид, че родът на Магда е от Родопите, а моят – от крайдунавски Свищов. Сватбата беше на открито в ресторант на Царския остров до Гребната база. Беше хубаво – като на всяка сватба. Снимки можете да видите тук. Първата брачна нощ
прекарахме в Пампорово, където ни закараха Тони и Румян с Опел Комодора.
Пет-дневната ми войнишка отпуска свърши и отново трябваше да се разделим. В
Ямбол поканих колегите си старшини-школници на бар на един хълм над града и
под звуците на Barry White се напих за първи път в живота си.
За следващите месеци нямам ясен спомен. Просто чаках да се освободя от този затвор. В началото на ноември се уволних и на 25-ти се появи Саня! Заживяхме щастливо на ул.
"Звезда" с родителите ми.
Машпроект
Всъщност, моето първо желание за разпределение беше "Завод за пишещи машини" в
Пловдив, но те имаха стипендиант, който зае мястото. Малко съжалявах, че не
можах да поработя в завод, в реално производство.
Така започнах работа в ИПП "Машпроект" – Пловдив. От десет семестъра във ВМЕИ, само един учихме "Проектиране на
машиностроителни предприятия". Но богатата обща инженерна култура, която бях
придобил в най-тежката машинна специалност ТМММ ми беше от голяма полза.
Работата в "Машпроект" беше интересна. Пътувахме много в командировки,
обследвахме най-големите машиностроителни и други български заводи и
предприятия за събиране на данни, необходими за новите проекти. Участвах
активно в проектирането на големи обекти, като Мотокарния завод "Рекорд" и ЗЗУ – Пловдив, "Завод
за роботи" – Стара Загора, ЗТМ Радомир, ЗХМ – Хасково и много други. Имах желание да
напредвам и в служебната йерархия. Завърших успешно 2-годишен курс за следдипломна квалификация по "Промишлени манипулатори и роботи" към ВМЕИ София, с което по закон заплатата ми се увеличи с 15 лв. месечно. Учих две години активно английски и се явих
на изпит пред Министерството на народната просвета през мес. май 1984 год.,
който издържах успешно. Така придобих "право на допълнително възнаграждение
върху основната заплата" в размер на 5 лв. месечно. Бях избран и за Председател на Клуба за
ТНТМ, за което получавах допълнително месечно възнаграждение от 40 лв. При щатна заплата 200 лв. тези добавки никак не бяха малки и предизвикваха оправдана завист сред
колегите ми връстници (млади инженери). Стремях се към длъжност Ръководител
група, но поради това, че бях безпартиен, трябваше да изчакам 10-тина години.
Междувременно, Магда, след майчинството и работа в Института по тютюна при баща ми, също се премести в "Машпроект". Някъде към 80-та започнахме да мислим за второ дете. Много исках да имам син и помня, че четях, събирах диети (за мъжа се препоръчват лютиви и пикантни храни, а млечните продукти са забранени). Попадна ми и една таблица с периоди от годината, в които се зачева мъжко. Потрудихме се здраво с Магда и събитието се случи през август 82-ра! На 17-ти следобед взеха Магда в родилното. Спомням си ясно вечерта – с баща ми, майка ми и Саня седнахме да вечеряме, но бяхме като на тръни. Точно в 10 без 5 не издържах и звъннах на номера на родилното, който ми бяха дали. Представих се и женски глас каза: "Честито, току-що ви се роди СИН!!!" Последвалата еуфория не може да се опише. Второто ми напиване...
Рано на следващата сутрин отидох в родилното, не ме пуснаха, но разбрах, че са добре. Питах какво е името, защото Магда не искаше да коментира предварително. Казаха – Ангел! На гърба на една визитка написах: "Благодаря!!!". Мисля, че Магда още я пази.
След като на "Звезда" станахме 6-ма, дойде време да помислим за ново жилище. Това не беше лесно, защото имаше жилищна криза и повечето млади семейства живееха при родителите си. В "Машпроект" предстоеше да се освободи едно от ведомствените жилища и с Магда кандидатствахме. Това, че работехме двамата в Института беше предимство и след атестация и дълга борба успяхме – през 85-та се нанесохме в двустаен апартамент от 56 кв. м. в панелен блок на ул. "Студенец" 7. През 1986 год. ни разрешиха да го закупим за 13000 лв. Теглихме кредит от банка. Условието беше да работим още поне 10 год. в "Машпроект".
През 1984 год. в Машпроект пристигнаха първите персонални компютри. Бяха
инсталирани в ЕИЦ (електронно-изчислителен център) в Института, назначиха няколко специалисти за работа с
тях. Бях привлечен като от силен магнит и хипнотизиран от малкия екран. Бях и
първият от Технологичния отдел, който започна да търси начини
за използването на РС за проектиране. Английският много ми помагаше и след
около година (1985-та) ме назначиха на новосъздадена длъжност "Главен
специалист по автоматизация на проектирането". В същата година Машпроект
закупи 3 бр. IBM PC XT по $10000 всеки и единият от тях беше за мен! Отделиха
ме в малка самостоятелна стая и ми възложиха да се уча да работя на компютър и
да обучавам останалите в отдела (около 50 души). И така, седнах пред компютъра
и до този момент не съм ставал. 35 години по 8 часа на ден...
Тогава се появи и едно препятствие. В Компютърния център на Машпроект
доставиха една от първите Мини машини, произведени в България. Моделът беше
Изот 1016, аналог на американските PDP-11 (за тези, които не си спомнят,
компютрите тогава се деляха на Микро – РС, Правец, Мини – напр. PDP-11 и
Големи – напр. IBM System/360.). Партията разбра значението на компютърната
техника и постанови, че на Мини и Големи компютри могат да работят само
специалисти с т.н. "допуск" или секретност. И изведнъж се разбра, че на
мен ми е отказан този "допуск" и нямам право да влизам в Компютърния център на
Машпроект! Поведох голяма борба срещу тази несправедливост, но накрая се
оказа, че причината е в досиетата на баща ми и дядо ми Атанас, който е бил
квалифициран като "народен враг" след 9 септември (събития, описани в
Глава втора – Атанас Дюлгеров
на Сагата. На първите избори след Девети за кандидатите на Отечествения фронт (ОФ) на оградата на къщата ни в Свищов написали: "Бай Танасе, ОФ влас може и без твоя глас!" Правописът е запазен). Нищо не можеше да се направи – останах си пред моето РС. Голямата
веселба беше, че нашите "специалисти" така и не можаха да пуснат в
експлоатация този български Изот 1016 и това капиталовложение от половин милион лева
беше бракувано тихомълком след няколко години.
Някъде по това време започнах да се превръщам във "вълк единак". Не ми се
работеше за Партията и за Бай Тошо. И когато излезе Указ 56 за
стопанската дейност, макар и всъщност предназначен за партийните другари,
веднага започнах да мечтая за наша с Магда, семейна, частна фирма.
Политика
Политиката винаги ме е вълнувала, но не съм роден за политик – нямам дар-слово, не умея да говоря пред групи от хора, не притежавам и необходимата обща политическа култура. Все пак съм инженер.
В същото време обичам да съм информиран и да присъствам там, където се вземат решенията.
При социализма тези изисквания се изпълняваха само ако си член на БКП. В семейството ми няма партийци, аз не одобрявах "политиката на партията", но ако ми бяха предложили, вероятно щях да приема, защото тогава от това зависеше професионалната ми кариера. За щастие и голям мой късмет, не ме поканиха, защото досиетата на баща ми и дядо ми бяха на "народни врагове". Чест прави на Магда, че когато й предложиха, тя отказа (с мотив, че още не се чувствала готова)! Това се случваше изключително рядко и не оставаше без негативни последици. Гордея се с нея!
По-подробно за политическите ми увлечения можете да прочетете ТУК.
Адванс
След 10 ноември 1989 год. в държавата настъпи хаос. Видя се краят на тежкото машиностроене, нуждата от държавно проектиране на нови предприятия отпадна. В "Машпроект" се заговори за съкращения. Вече имах самочувствие на добър компютърен специалист и вярвах, че ще мога да си намеря подходяща работа, както и да основем с Магда собствена фирма. Освен това, обвързващият договор за работа в "Машпроект" до 1995 год., заради апартамента на "Студенец" ме смущаваше. Когато започнаха съкращенията и всички се натискаха на столовете си, смело предложих да съкратят мен. С радост се съгласиха. Освободиха ме "по взаимно съгласие" на 1 ноември 90-та. Това беше и достатъчно условие за разтрогване на договора за апартамента.
Междувременно, през месец юни се явих на интервю във фирма АКТ – "Авангардни компютърни технологии" – една от първите частни компютърни фирми в България и първата в Пловдив. Веднага ме одобриха и ми предложиха длъжност Ръководител на направление Машинно-технологично. Бяха готови да ме изчакат да напусна "Машпроект", като щяха да ми плащат месечна заплата 500 лв. – доста по-висока от тази към момента.
По същото време с Магда решихме да действаме и за собствена фирма. Говорихме с вуйчото на Магда Филип Захманов, който беше Председател на Пловдивски окръжен съд. Той подготви документите, а аз започнах да мисля за името. Исках да започва с първите букви на името ми – АД. Взех английския речник и потърсих думи, започващи с"Ad". "Advance" сама се предложи. Споделих с Магда и тя прие. Така на 9 август 1990 год. с решение на Пловдивски окръжен съд се вписва в Регистъра на колективните фирми на граждани Колективна фирма "АДВАНС" със седалище гр. Пловдив и предмет на дейност: производство, внедряване, търговия, поддръжка и консултации в областта на компютърните и информационните технологии, промишлеността, строителството, селското стопанство; вътрешно и външнотърговска дейност, търговско представителство и посредничество, комисионна и лизингова дейност, туристическа и хотелиерска дейност, превоз на пътници и товари; информационна дейност, издателска дейност, маркетинг, реклама, дизайн, консултинг, организиране курсове за обучение и преквалификация, както и всички други дейности, които не са забранени от действащото законодателство.
Така се пишеше тогава – фирма "пенкилер".
Междувременно, фирма АКТ неизвестно как и с какви пари, внесе 70 бр. PC AT 286 от Тайван. Складираха ги във физкултурния салон на Математическата гимназия и започнаха да ги продават по 40000 лв. бройката! Няколко дни след интервюто управителят Митко Несторов ми каза да отида с кола, за да ми даде за домашно ползване един компютър! Закарахме го на "Студенец" – и го сложихме на секцията в спалнята.
Към края на 1990 год. фирма АКТ нае пет апартамента на бул. "Руски" 23 – над Пловдивинвест. В единия ми обзаведоха самостоятелна стая, дадоха ми мощен (за онова време) Персонален компютър PC XT 286. Скоро ми купиха принтер, плотер и таблет (за работа с AutoCAD). Понеже AutoCAD изискваше повече памет, дооборудваха компютъра с допълнителна памет от Тайван 1 МВ (голяма платка с цена $2000!).
Имах всичко, за което може да мечтае един машинен инженер и компютърен специалист.
Работата в АКТ беше спокойна, нямах спуснат план за приходи, сам си търсех работа и решавах с какво да се занимавам.
В началото на 1992 год. Стойко Лишков, компютърен специалист-програмист, с когото работехме заедно в "Машпроект", ми предложи почасова работа в новосъздадената фирма за производство на аудио касети "Унисон" със собственик Емил Димитров (Макарона). Той се беше занимавал с нелегално записване и продажба на касети още при социализма и сега организираше голямо производствено предприятие за изработване, дистрибутиране и продажба на аудиозаписи. Имаше офиси и производствена база в кв. "Христо Ботев", близо до ул. "Студенец", където живеехме с Магда и децата. Нашата работа със Стойко беше да приемаме ежедневните поръчки от 20-тината магазини на "Унисон" в големите градове в страната, да ги обработваме с компютърна програма на Стойко и да ги предаваме в производствения отдел, който разполагаше по това време с 60-тина скъпи японски касетъчни дека. Друг отдел подготвяше обложките на касетите и ги даваше на печатница. Работата беше почасова и ни плащаха добре. Освен това, имахме право да закупим касети на специални цени и така се сдобих с чудесна фонотека с най-известните заглавия. Сприятелих се и със звукозаписните инженери на фирмата. Те ме канеха в скъпо оборудваното студио със страхотни усилватели и мощни тонколони. Никога няма да забравя моментите, в които за първи път чух "The Jack" на AC/DC и "November Rain" от касетата "Use Your Illusion I" на Guns N' Roses.
В последствие бизнесът на Емо Макарона се разрасна и "Унисон" стана един от крупните производители на нелегални музикални дискове. В началото на 2001 год. беше застрелян заради неизрядни бизнес отношения.
В "Унисон" се запознах и със счетоводителя Кольо Тодоров. Освен че правеше счетоводството на "Унисон", работеше едностранно счетоводство и на малки частни фирми. Като видя, че съм "на ти" с компютрите, ми предложи да работим заедно. Намерих програма Multiplan на Microsoft – предшественик на Excel под DOS (първата Операционна система на Microsoft преди Windows). Програмирахме една дълга електронна таблица, с която се обработваше т.н. Дневник – главна книга за Едностранно счетоводство. Първи клиенти ни станаха новопоявилите се малки частни хлебопекарни. Работехме с Кольо и Магда в дома ни на "Студенец". Така работеха новоизлюпените частници – в три фирми едновременно – АКТ, Унисон и Адванс.
През пролетта на 1992 год. в големите вестници се появи реклама: "Световна компютърна фирма търси Бизнес партньори в България". Реших да кандидатствам. Получих покана да се явя в София, в офиса на "HILL International" – международна фирма за подбор на персонал за големи компании. Нито от обявата, нито от HILL можах да разбера за коя "Световна компютърна фирма" става въпрос. Заедно с други кандидати бяхме подложени на тежък двучасов психологически тест, нещо подобно на IQ-теста на MENSA, но с много повече и по-трудни въпроси с ограничено време за отговор. Предадох теста, върнах се в Пловдив и зачаках. След месец получих писмо – канеха ме на интервю във фоайето на хотел "Санкт Петербург". Поупражних си малко английския и отидох. Бяхме трима кандидати. Тогава разбрахме, че фирмата е IBM!!! Интервюираха ни жена – зам. директор на IBM Виена (Централата на IBM за Централна и Източна Европа CEE) и инж. Пенко Динев – бъдещият директор на новосъздаващото се представителство IBM България (Представителството в Соц. България беше закрито със скандал през 1990-та). Интервюто се проведе изцяло на английски, като и тримата кандидати се представихме сравнително добре. Интервюиращите станаха, сбогуваха се и тръгнаха за София, без коментар. След около месец получих ново писмо – канеха ме на едноседмично обучение в "Интерпред" – в новооткрития офис на IBM в София.
Обучението се проведе през юли. Беше пет работни дни, целодневно, на английски, с лектори от IBM Австрия. Присъстваха управителите на 20-тина компютърни фирми. В сряда следобед Пенко Динев влезе тържествено в залата с две папки. Две от фирмите получаваха Договор за Business Partner на IBM България. Технологика – София и Адванс!!! Това беше един от най-щастливите моменти в живота ми!
Върнах се в Пловдив окрилен. "Адванс" беше Бизнес представител на IBM във втория по големина град в България! С Магда започнахме да кроим планове. Мислехме, че това е начало на много успешен бизнес.
През септември IBM организира специален полет за Бизнес партньори и журналисти от всички големи медии до Англия с цел посещение на седалището на IBM PC Company в Portsmouth. От всяка фирма-партньор можеха да участват до трима, като се препоръчваше да има поне един представител на голяма фирма – потенциален клиент. Заминахме Магда, аз и един бивш съученик, който по това време беше член на Борда на директорите на Завода за пишещи машини – Пловдив. Беше незабравимо преживяване, настаниха ни в 5-звезден хотел Marriott, посетихме работещ завод на IBM, имаше презентации, а едната вечер ни поканиха в истински английски пъб. Това беше първото ми пътуване в капиталистическа страна (на 41-год. възраст)!
Когато се върнахме, нашият човек в Борда на Пишещи машини беше освободен и до сделка не се стигна.
Исках да бъда лоялен в бизнеса и споделих случилото се с Митко Несторов от АКТ. Вече бяхме конкуренти на компютърния пазар. Той каза, че за него няма проблем да остана, но аз настоях и напуснах АКТ и хубавия ми офис на "Руски".
Взех последната заплата в живота си. Сбогувах се с последния си началник. Вече щях да работя само за себе си и фирма Адванс. Бях станал Шеф.
Върнахме компютъра на АКТ и веднага поръчахме оригинален IBM Personal System/2 Model 70 386 с 8 МВ RAM! За момента това беше върхов модел, обявен за сървър. Клиентската му цена беше 10000 DM, а на нас, като на Бизнес партньор и за демонстрационни нужди, ни го доставиха за 4440 DM.
Инсталирахме го на "Студенец" и продължихме с Магда ежедневните си занимания – тя предлагаше компютърно обучение, с Кольо правехме счетоводство на няколко фирми. Но това не беше бизнес, а надомна работа.
Тогава решихме да рискуваме и да наемем офис. Оглеждахме се за подходяща сграда и харесахме Дома на техниката. Познавах директора, бях го водил на една от презентациите на IBM в София. След нея имаше коктейл и го запознах с директора на IBM България Пенко Динев. Ето снимка от тази среща – след мен отляво: Пенко Динев, Иван Иванов, директор на ДНТ и професор, член на УС на ДНТ. Стана въпрос за офис на Бизнес партньора на IBM в Пловдив в ДНТ. Изглежда, директорът на ДНТ помисли, че има вероятност IBM да дари на Дома компютърна техника. Като се върнахме в Пловдив, ни предложи, като начало, малък офис от 16 кв.м. на втория етаж. Сключихме Договор за наем и през януари 1993 год. с Магда се нанесохме. Тогава изглеждахме така.
Залепихме на стъклото над вратата на офиса стикер IBM Business Partner с логото на IBM, който се виждаше от входа и фоайето на Дома. И зачакахме опашка от клиенти...
Илюзията, че пловдивски фирми ще се втурнат да купуват IBM РС-та, скоро се изпари. Персоналните компютри на IBM бяха несравнимо по-скъпи от тайванските. Продадохме десетина, но от това не можехме да се издържаме.
И тогава с Магда се ориентирахме към компютърни консултации и обучение. Така се появи разширеното име Компютърна консултантска фирма "Адванс". Пуснахме в пловдивските вестници обяви за компютърно обучение и Магда се развихри. Беше много добра и започнаха да я търсят. След време се освободи съседния офис от 30 кв.м. и решихме да рискуваме и да наемем и него. Между двата имаше вътрешна врата, което правеше комуникацията много лесна. Събрахме парички и закупихме на дилърски цени 3 бр. персонални компютри IBM PC VP. От ДНТ ни дадоха стари бюра и столове и ето, че имахме оборудвана компютърна зала – една от първите в Пловдив.
Работехме под DOS (Дискова Операционна Система). Появиха се и първите версии на Windows – 1, 2, 3. Windows 3.1 беше стабилна, но все още за отделни компютри. Когато към края на 1993-та се появи първата мрежова версия 3.11, нещо прещрака в главата ми. На пазара излезе един пакет – Microsoft Windows for Workgroups (WfW) 3.11, който включваше три мрежови платки за свързване на компютрите в мрежа. Без още да разбирам напълно за какво ни е, купих един.
С много четене и мъки успях да пусна мрежата. Възможността да седнеш на един компютър и да разглеждаш съдържанието на друг беше вълнуваща. И когато си купихме модем и го свързахме към единия компютър и към телефонната линия, вече бяхме част от Световната компютърна мрежа!
През 1995 год. се появи наследникът на Windows 3.11 – Windows 95. Компютърната мрежа в офиса стана по-лесна за конфигуриране и поддръжка. Започна и предлагането на Интернет достъп. В началото беше бавно и скъпо, но когато през 96-та фирма ТТМ предложи неограничен Интернет достъп за 25 лв. на месец, веднага се свързахме. Организирахме един от първите Интернет клубове в Пловдив.
През лятото на 96-та година в Пловдив имаше младежи от Американския корпус на мира. Те се събираха в Цар-Симеоновата градина до Дома на техниката и когато ни откриха, започнаха редовно да идват, за да изпращат и получават имейли до близките си в Щатите. Мисля, че бяхме първите, които предлагаха тази услуга в Пловдив.
Някъде по това време телефоните започнаха да звънят все по-често за компютърни консултации и услуги и с Магда установихме, че ни трябва помощник. Бях приятел с управителя на Prosoft в Пловдив и в един разговор го попитах дали познава някое младо умно и работливо момиче. Той веднага се сети, че скоро са имали интервю за нова служителка и се явило едно такова момиче, но софийският шеф не я одобрил, защото не била достатъчно "отракана". Помолих за телефона и на следващия ден в офиса се появи Десислава Русева. Още в началото на разговора с Магда я харесахме. Тя беше току-що завършила и прие да започне работа в Адванс. На 18.09.2020 год. се навършиха 25 години, откакто сме заедно.
Междувременно, дъщеря ни Саня вече беше студентка в ТУ Пловдив и също започна да идва в офиса и да помага.
Бяхме Бизнес партньор на IBM и се опитвахме да продаваме "маркови" компютри, но клиентите ни търсеха по-евтините "жълти", с компоненти от Тайван, а след това и от Китай. Някой ми препоръча новопоявилата се фирма "Дебют" със собственик Любомир Панамски. Любо беше много любезен и успя да ме спечели за клиент. Дилърските им цени бяха добри, сервизът също. Поръчвах РС-та в "Дебют", инсталирах програми и ги доставях на клиентите. Всички бяха доволни.
Работехме и с Prosoft. През есента на 1995 год. доставихме със Спас и Яни от сервиза на Прософт 8 бр. компютри в Търговската гимназия в Свищов. За тази сделка помогна вуйчо Стефан, брат на майка ми.
През 1997 год. осъществихме една от по-големите ни сделки с Банка "Хеброс". Преведоха ни 23 433 760 лв. (~ 25000 ДМ) за 10 бр. големи бързи професионални принтери IBM. Тогава беше започнала хиперинфлацията и за да не изгубим пари от разлики в курса, се наложи да пренесем с чанти милионите в чейндж бюрото "Тийчърс" на главната, за да купим дойче марки. Тийчърса беше известен чейнджаджия и тогава беше коректен (бюрото работеше до преди няколко години, когато го убиха, за да му вземат дневния оборот). Марките занесохме в София и се върнахме с принтерите, натоварени в ремарке, теглено от трабанта на Стойко Лишков (който работеше тогава във "Хеброс" и помогна за сделката).
По това време във фирмата започнаха да се навъртат студенти по Информационни технологии. Един от тях – Краси Стоянов – в последствие създаде успешната софтуерна фирма "Орак". Владо Зафиров беше компютърен вундеркинд, представих го в IBM България и те също го оцениха. След дипломирането си замина за Ню Йорк, където чухме, че IBM му е оборудвал един апартамент с различни поколения компютри, за да работи по свързването им с новия тогава протокол TCP/IP. За огромно съжаление на всички, почина внезапно при астматичен пристъп. Наистина, голяма загуба...
Друг голям приятел на Адванс беше професионалният програмист Иван Кодинов. Той беше няколко години по-голям от нас и работеше на голяма машина IBM/370 в ТИЦ Пловдив. В последствие напусна и основа софтуерна компания "Паралел", с която имаше внедрявания в Съдебната система. Беше разработил и софтуер за ТРЗ и ЛС в комбинат "Стомана" – Перник. От него научихме колко важен и перспективен е Софтуерът за заплати.
Затова, когато през пролетта на 1996 год. в офиса ни се появи Продан Проданов, Търговски директор на софийската фирма за софтуер за заплати "Омегасофт", не бяха необходими големи усилия, за да ни убеди да станем техен дилър. Много добре си спомням, че бяхме седнали в малката стая в Дома на техниката и към края на разговора стана дума за финансовите условия на договора за партньорство. 20% от цената на всяка продажба – каза Продан. Но аз вече знаех, че търговската отстъпка при продажбата на софтуер е по-висока. 40% – твърдо предложих. Продан се замисли и след продължителна пауза ми подаде ръка в знак на съгласие. Подобна е търговската ни отстъпка и сега и това е основно перо в издръжката на фирма Адванс и днес.
Тежката отговорност по разучаването на сложния и непрестанно променящ се Софтуер за заплати се падна на Магда. Сигурно много помогна фактът, че баща й беше Експерт-счетоводител. В момента Магда е един от най-добрите специалисти по ТРЗ и ЛС в Пловдив, а Адванс е Дилър №1 на Омегасофт в България.
Сега да кажем по няколко думи за служителите, работили във фирма Адванс.
Първите четири години се справяхме с Магда сами.
В началото на 1994 год. назначихме на работа студентът Николай Стойков - завършващ инженерство, с добри компютърни умения. През есента се завърна в родния Казанлък.
През месец април взехме от Бюрото по труда по програма за безработни Николай Люцканов, с висше музикално образовние, работещ с CorelDRAW и Photoshop. През август постъпи на работа и съпругата му Анна, ходожник. Оформи се звено за Компютърен дизайн и реклама. Оборудвахме го с мощен компютър и голям и скъп за времето си 17 инчов монитор. Изготвяхме проекти за етикети, стикери, дипляни.
Вече споменахме Десислава Русева, по-късно Милева. Тя постъпи на работа при нас на 18.09.1995 год. Беше девойка, омъжи се, роди две деца и още е в Адванс. Пожелаваме й, живот и здраве, да се пенсионира при нас.
Към края на 95-та назначихме Каталина Тодорова, като организатор реклама към Дизайнерския "отдел". Задържа се три месеца. Междувременно Анна Люцканова излезе в майчинство.
В началото на 1998 год. Люцканови напуснаха и създадоха собствена дизайнерска фирма. През есента постъпи на работа Дора Василева, приятелка на Саня, като секретарка.
На 01.01.1999 год. назначихме на работа във фирмата и дъщеря ни Саня, току-що завършила в ТУ – Пловдив специалността към Нотингамския технически университет "Интегрирано инженерство". Тя помагаше в офиса още от началото на студентството си през 94-та. Сега се зае с компютърно обучение за работа с MS Windows, Word, Excel и др. компютърни програми. По идея на баща ми, също неин ученик, написа чудесно Ръководство за обучение, което отпечатахме и раздавахме на курсистите. Издавахме и Сертификат за компютърна грамотност, който беше много търсен по онова време.
През пролетта на 1999 год., в офиса ни дойде Димитър Ангелов, с висше музикално образование и опит в компютърния дизайн. Той беше творческа личност, работохолик, баща му беше професор в АМТИИ и Митко работи по оформянето на професорския му труд. След това работиха съвместно с диригента Румен Байраков по музикална обработка на дирижирани от него произведения. Спечелихме и конкурс за поддръжка на Интернет страницата на Германското посолство в София.
Митко обучи Дора за работа с компютърни програми за дизайн и двамата работеха като много добър дизайнерски тандем. Изготвихме рекламен пакет на Хотел Тримонциум, рекламни материали на хотелите на Виктория тур - Марица, Пампорово и др. Напуснаха Адванс в края на 2000 год. По-късно Митко замина да живее и работи във Франция. За голямо наше съжаление почина там през 2015 год.
На 04.10.1999 год. започна работа при нас Боян Милев. Историята е интересна. ТЕЦ ЮГ бяха обявили конкурс за кадастрални карти на тръбопроводните им мрежи. Работата беше за AutoCAD и с Митко Ангелов решихме да участваме. Подадохме Оферта, но не бяхме избрани. Проявих интерес коя Оферта е спечелила и се оказа, че е на млад инженер, с когото ме запознаха. Поканих го на разговор в Дома на Техниката, харесах го и му предложих работа в Адванс. След кратък размисъл той прие.
Така, в началото на второто хилядолетие се оформи един колектив от симпатични млади хора, включващи Магда и мен - младежи по душа. Работата в офиса вървеше по ноти и често завършваше в отсрещния ресторант "Тракия". Ето една снимка от това време.
Мисля, че беше през лятото на 2000 год., когато по време на една разходка в Градината със Саня, при мой рутинен въпрос има ли си гадже, тя усмихнато отговори "Ами – да.". "Да не е Боян" – попитах на шега. "Ами – да." – беше отговорът. Бях удивен! Всичко се е случвало под носа ми и не съм забелязал. Ама, че заспал шеф...
След напускането на Митко и Дора направихме последен опит да се занимаваме с дизайн, като назначихме художника Илиян Видолов. И този опит беше неуспешен, Илиян напусна след четири месеца.
През 2008 год., когато работата по Програмата за заплати се увеличи и Магда и Деси не можеха да се справят сами, назначихме Емилия Михайлова. През 2016 год. подсилихме звеното и с Елена Гушевилова.
През 2015 год. си купихме офис на ул. Борислав 14 и напуснахме Дома на техниката. През 2020 год. купихме още едно по-малко помещение за склад. Ето една обща снимка пред офиса.
Тук трябва да споменем и сина ни Ангел, който е назначен на работа в Адванс на 01.07.2005 год. и оттогава се осигурява във фирмата. Той върви по своя път на музикант, който е описан в Блога му. Гордеем се с неговите успехи.
Жилища
Когато съм се родил през 1951 год., родителите ми са живеели под наем в квартира на ул. "Кудоглу", която се е намирала на мястото на сегашната поща.
От 3-месечна до 6-годишна възраст живея в къща с голям двор на парцел от около 1000 кв.м. в Свищов. Скица на този имот можете да видите тук.
От септември 1957 год. до лятото на 1969 год. живеем с родителите ми и Омию в Пловдив на ул. "Екзарх Йосиф" 18 във ведомствен апартамент на Тютюневия комбинат, заедно с още едно семейство – мъж и жена, работници в комбината. Държим малки стая и кухня.
През мес. септември 1969 год. се пренесохме в закупения от родителите ми със заем тристаен апартамент от 80 кв.м. на петия, последен етаж на панелен блок в кв. "Хр. Смирненски", ул. "Звезда" 5. Точно тогава аз заминах студент в София, така че в първите пет години в апартамента живееха родителите ми и Омию. Върнах се през лятото на 1974-та и през пролетта на 75-та заминах за година и половина в казармата. От ноември 1976-та заживяхме две семейства заедно – Дюлгерови старши, Магда, новородената Саня и аз. През 1982-ра се роди Ангел и започна да ни става тясно.
През 1985 год., след дълга борба с Магда получихме ведомствено жилище от Машпроект в кв. "Хр. Ботев", ул. "Студенец" 7. Апартаментът беше двустаен на 64 кв.м. В него живяхме 10 години.
През 1996 год. родителите на Магда ни предложиха да се преместим в техния апартамент – втори етаж на двуетажна къща с площ 118 кв.м. на ул. "Родопи" 105. Продадоха ни апартамента с условие за доживотно гледане, а те се настаниха в приземна стая на къщата. Ние, от своя страна прехвърлихме апартамента на "Студенец" на сестрата на Магда Вили, с което наследствените въпроси с Андреевски бяха уредени. Направихме голям ремонт на къщата – изляхме стабилна бетонна плоча над втория етаж, стъпила на 14 колони, хванати за плочата между първи и втори етаж. Проектът предвиждаше надстрояване на още един, трети етаж, който да си разделим със сем. Захманови на две гарсониери. В последствие Захманови се отказаха и не ни разрешиха сами да надстроим. Така къщата остана в сегашното състояние и моето желание е да не се променя нищо съществено до края на живота ми.
Магда и Вили наследиха и една чудесна къща в с. Орехово, която, след основен ремонт, стана отлична лятна база за почивка сред природата. По-подробно за Орехово можете да прочетете ТУК.
Автомобили
1. Първата кола в семейство Дюлгерови беше "Москвич" 408И ПГ2715, закупена от баща ми с парите от едно изобретение и заем от кака Венче и бате Любчо Шарланджиев. Това стана през януари 1974 год, докато още бях студент в София. Радостта беше голяма – най-вече на баща ми, който чак на 50-год. възраст успя да си купи кола. Кръсти я "Венка-Лю" на името на заемодателите. Когато се върнах от София през лятото на 74-та, първата ми работа беше да търся възможност да се запиша в шофьорски курс, но тогава много се чакаше, както за всичко при социализма и успях да взема книжка чак през лятото н 1977-ма! Спомням си първото шофиране на Москвича сам – без инструктор до мен.
Баща ми ежедневно ползваше колата – до Института по тютюна в Марково, а събота и неделя ходеха на различни места с майка ми, така че с Магда трябваше да помислим за наша кола. Вече си бяхме направили "вноска" – 1500 лв., които трябваше да стоят без лихва в държавата поне 10 години, за да си купи човек нов Москвич или Запорожец. За Лада се чакаше над 15. По това време в България почти нямаше западни марки. Най-западни бяха източногерманските Вартбург и Трабант.
2. Така, през 1981 год. си купихме Трабант. Кръстихме го "Трамби". Тогава трабантите втора ръка държаха твърда цена 3000 лв. Нямайки никакъв търговски опит, обаче, аз налетях на кола трета ръка – "Трамби" беше с номер П0019 и после разбрах, че е бил произведен в далечната 1964 год.! Но – след доста ремонти, го подкарахме с Мадга, дори ходихме с него на морето с Клео и Тео. Не знам как сме се събрали...
3. Най неочаквано, през следващата година внесоха нови Трабанти и Шкоди. През февруари дойде влак с Шкоди 120L и ги пуснаха без вноска! Имах само 1500 лв., набързо събрах 5000 лв. на заем и в началото на февруари с Любчо, Бог да го прости, купихме нова бяла Шкода 120L за 6400 лв. "Коди"! Помня, че имаше доста сняг и едвам я закарах до ул. Родопи, където бяха Андреевски, Магда и Вили. Голяма радост! За изплащането на заема разчитах на бърза продажба на "Трамби", но точно тогава поради новия внос на Трабанти по 4600 лв. цената 3000, на която го бяхме купили, се оказа недостижима. Няколко месеца не можех да го продам и накрая склоних на 2000. 1000 лв. загуба за една година беше много в онова време. Доста се бях притеснил и мисля, че тогава получих язва на стомаха. Спомен от нея е хроничният гастрит, който си нося и досега.
"Коди" беше с номер ПТ6813. Служи ни вярно 8 години.
4. През 1990 год. Внесоха голяма партида "Вартбург" с четиритактови двигатели. Беше по-широка и удобна кола и с Магда решихме да си купим. Взехме "Буги" от София, като ни консултираше Румян Полименов, съпругът на братовчедка ми Тони. Платих я с чек – много се гордеех с чековата си книжка. Шкодата продадох лесно на автобазар в Карлово, без да се пазаря – не помня за колко.
5. През 1998 год. купихме от мой съученук и приятел Теодор Тодоров червен Ford Escort SLX комби РВ4629HK за 8000 лв. Първата маркова, западна кола. Наистина имаше разлика. Нарекохме го "Фреди". Продадохме го през 2005-та.
6. През 1999 год. купихме от един мошеник от Захарен комбинат Ford Fiesta 1.1c РВ0249PB за 3800 лв. Злополучната "Фифи" претърпя основен ремонт на двигателя много скоро. Но Магда я харесваше и я шпоркаше яко. Продадохме я през 2004-та.
7. През 2006 год. купихме от Автокъща в София Opel Zafira PB7713ММ – "Елза". Продадохме я през 2013-та.
8. През 2007 год. купихме Ford Focus РВ2176BM – "Фокси". Продадохме го през 2013-та.
9. През 2012 год. купихме от сина на нашия съученик от гимназията проф. д-р Гено Киров Citroen C4 Picasso РВ9452РК – "Сиско". След доста проблеми го продадохме през 2014-та.
10. През 2013 год. купихме от застрахователя ни Тодор Citroen C4 PB6773МК – "Рони". Карахме го с Магда с радост до 2020-та, след което го прехвърлихме на Златка, но остана фирмен. Ето снимка на двата ситроена.
11. През 2016 год. Ангел купи за Златка Hyunday Getz РВ3819СМ – "Гетци". През 2019-та един клон падна върху него и го продадохме на безценица.
12. През 2017 год. купихме нова Skoda Octavia PB4217TT дизел 150 к.с. – "Белла". Караха я Боян и Саня.
13. През декември 2017 купихме нова Skoda Fabia Combi PB6056TA за Ангел. През януари 2020 год. я подкарахме Магда и аз. Тя е нашата "Фиа".
14. В началото на 2020 год. Ангел купи Skoda Octavia Combi Metan CB8091PK. "Октавиан".
Ето една снимка на автопарка на фирма Адванс към лятото на 2020 год. пред къщата ни в с. Орехово.
15. През юли 2021 год. купихме Volkswagen Tiguan. Казва се "Тигър" и ще го кара Боян. Това предизвика следната врътка: "Бела" идва при баба и дядо, "Фиа" отива при Златка, а "Рони" продадохме лесно в Кърджали (мъчно ми е за него, беше верно другарче).
И накрая, една малка разлика между социализма и капитализма. При първия сменихме 3 коли, а при втория – досега 12...
Животни
Обичам животните от малък. Откакто се помня, съм имал домашен любимец. Първият, който си спомням, когато бях на около 4 години, беше един котарак – красавец в Свищов. Той беше дворна, питомна котка. Дядо ми не го пускаше да влиза в къщата, въпреки че аз много исках и от време на време, скришом, го прибирах в кухнята. Помня, че веднъж изчезна, търсих го и плаках цял ден и привечер случайно отворих долната врата на кухненския бюфет. Той стоеше спокойно там, гледаше ме и се усмихваше.
Този котарак беше щастливо животно, цял ден на свобода по големия двор, имаше съпруга, която избираше от многото други дворни котки и й беше верен, докато отглеждаха малките си котенца. На следващата година избираше друга съпруга...
Когато на 6 годинки заминах за Пловдив, много страдах за него и настоявах да го вземем, но за щастие не ми разрешиха. За щастие – защото в Пловдив далеч нямаше същите условия за котешки живот – беше тясно, а майка ми и семейство Перфанови, с които деляхме малкия двустаен апартамент, не обичаха котки. Въпреки това, след 2-3 годишни молби и ревове, най-после се съгласиха да вземем котенце. Беше много сладко, черно-бяло и го кръстих Ирис. Бяхме неразделни 4-5 години. Помня как веднъж реших да го разходя в двора зад блока. Той се уплаши, изтръгна се от ръцете ми и се шмугна през супения прозорец на един изоставен тютюнев склад. Виках, мамих, Омию слезе да ми помага, но той не се показваше. Привечер така се отчаях и разплаках, че никой не можеше да ме утеши. По едно време, вече на смрачаване, очите му просветнаха зад същия прозорец. С много труд успях за го докопам за лапата и го издърпах. Целия ме одра и изхапа, но успях щастлив да го кача горе. Омию беше приготвила леген с гореща вода, което съвсем го вбеси. Все пак, с общи усилия успяхме да го изкъпем, Това беше единственото му излизане навън.
След Ирис имах други котки – три или четири, като не помня имената на всички. Имаше един Блеки – черен сладур, който взех на "Звезда", когато Саня беше мъничка. След това един колега от "Машпроект" ми подари един сиамец, който беше доста див и злобен, но и него си обичахме. Дадохме го на леля ми Ани и дълго живя при нея в ж.к. Тракия. Така стигнахме до момента, в който решихме, че трябва да си вземем куче.
Тъкмо се бяхме преместили от "Звезда" на ул. "Студенец" през 1985-та и родителите ми, може би заради мъка по двете внучета, решиха да вземат кученце. Баща ми намери една обява във вестник и отидоха с майка ми. Всичко е описано подробно от него в "Приказка за Ким". В момента, в който 3-годишният Ангел видя пуделчето, ревна и не спря, докато на другия ден не взехме братчето му. Кръстихме го Рок и много го обичахме, докато Бог не го прибра на 11-год. възраст от ул. "Родопи". Имаше един кратък период на "Родопи", в който имахме и черна котка и двамата с Рок много се разбираха.
През пролетта на 2011 год, когато Али беше на 5, а Маги на 3, Магда прочете някъде, че кокер-шпаньолите са много дружелюбни към малки деца. Не ми трябваше много убеждаване, на един колега от Машпроект му се бяха родили осем кокерчета и веднага отидохме – Магда Али и аз. Али и Рейк се харесаха от пръв поглед: 1 2 3. Взаимната им любов продължава и до днес. Същото е и с Маги.
В последните години с Рейк сме неразделни. Догодина, живот и здраве, и двамата ставаме на 70 – той на 10х7. Той ще бъде последното куче в живота ми, защото нямам хоризонт за следващо и му пожелавам още дълго да сме заедно.
Музика
Целият ми живот е свързан с Музиката.
Вече писах как като малко момче дирижирах симфонични произведения, слушани по Радио Букурещ в Свищов.
В средата на 60-те, през летните ваканции в Свищов започнахме с братовчедка ми Тони да слушаме Бийтълс – по радиото, разбира се. Спомням си един горещ спор между нас и дядо Наси – кой е по-велик – Бетовен или Бийтълс. Той поддържаше Бетовен и казваше: „Ще минат години и от вашите Бийтълс няма да има и следа, а Бетовен пак ще се слуша“. Не се оказа напълно прав. Все пак, ако трябва да доживея живота си на самотен остров, ще предпочета Бетовен…
В трети клас започнах да свиря на цигулка, а в седми клас я завъртях хоризонтално пред гърдите си и я обърнах на китара. Баща ми прояви разбиране и в осми клас ми купи първата китара. Пак тогава ми купиха ролков магнетофон "Тесла". Имахме и грамофон и първата английска плоча, която ми попадна и записах беше "Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band" на Бийтълс.
В гимназията направихме група със съученика ми и най-добър приятел Чавдар. В ресторанта на хотел "Тримонциум" започваха да пускат в неделните следобеди самодейни певци и групи и с Чавдар двамата с китари изпяхме две песни на Бийтълс. След концерта някой ни попита няма ли да вземем барабанист и басист, а ние наивно попитахме: "За какво са ни?". Чавдар пееше доста добре, а аз вече свирех първите си сола. Явно от училището са ме оценили, защото ми дадоха пари да купя служебна електрическа китара. Помня, че струваше 137 лв. и беше непрестанно в ръцете ми. Пак по това време на втория етаж на училището имаше малка стаичка, в която се спотайваше старо пиано. Помолих да ми дадат ключа и в извънучебно време влизах и свирех и пеех песни по слух. И досега не съм забравил да свиря "Let It Be", "Hey, Jude" и "Something".
Към края на 11 клас някой ни запозна с Теофил Ямболиев. Той също свиреше на китара и си обещахме, ако станем студенти в София, да направим нещо заедно.
Не бях отличен студент, вземах си изпитите с малко учене. Повече ме вълнуваше китарата и групата, която създадохме с приятеля ми и състудент Тео. Той предложи да я наречем "Богомилите". От Института ни осигуриха усилватели, барабани и зала за репетиции. Скоро към нас се присъединиха барабанистът Тинко Дончев и певецът Цанко Чавдаров. Подготвихме интересен репертоар с песни на "Дийп Пърпъл", "Лед Цепелин", "Фрий" и подобни. Групата стана известна в студентските среди и свирихме на една сцена с групи като "Златни струни", "Сигнал", Вили Кавалджиев, "Кукерите" в зали "Универсиада", "Фестивална" и др.
През лятото след трети курс от Института организираха т.н. "Културна бригада" – събраха музиканти и др. студенти-самодейци в един автобус, обикаляхме летните студентски бригади и давахме вечерни представления. Беше незабравимо.
Някъде по това време проведох сериозен разговор с баща ми. Казах му, че се колебая дали да не зарежа инженерството и да се отдам на музикална кариера. За моя изненада, той каза: "Не знам, Наси, ти трябва сам да вземеш това решение". Останах инженер и не съжалявам.
Но продължих и да свиря, явих се на изпит за категория и първото ми работно място в Трудовата ми книжка е "Артист-оркестрант" в "Бюро естрада" – София – китарист в ресторантски оркестър през мес. май и юни 1973 год.
В глава "Адванс" описах работата си в звукозаписната фирма „Унисон“. Оттам ми остана чудесна фонотека от аудио касети на световно известни групи. Като студент, а след това и по време на честите ми служебни командировки от Машпроект в София, едно от любимите ми места беше музикалният щанд на петия етаж на ЦУМ. Освен две китари, оттам съм си купил десетки грамофонни плочи.
Следващ етап на връзката ми с музиката беше отглеждането и възпитанието на децата ни. Саня започна със цигулка от предучилищна възраст. В 4-5-ти клас премина на класическа китара и ходи на уроци до 7-8-ми клас. Обича музиката и имаме сходни вкусове.
Ангел още от бебе показа музикална дарба. На 11 мес., преди да проговори, го чухме да тананика нещо с ъ..ъ..ъ..ъ. С удивление установихме, че това е мелодия от "Алегрето" от Моцарт, което сестра му свиреше на цигулка. На 3-4 год. слушахме заедно "Queen", "Тангра" ("Оловният войник" му беше любима песен). Чукаше в такт върху тенджери и капаци и танцуваше. На 5 год. започна уроци по пиано при наша позната, музикален педагог Ели. На 6 решихме да го запишем в подготвителна група към Музикалното училища с пиано. Имаше изпит пред петчленна комисия, на който не присъствах. На другия ден ме извикаха пред комисията. Казаха, че детето ни е много музикално и препоръчват да продължи с цигулка. Харесвам пианото, защото при малко опит човек може да изсвири нещо приятно за слушане. При цигулката далеч не е така. Мислихме, консултирахме се с учителката му по пиано, тя каза, че от комисията са прави. Така Ангел стана цигулар, а по-късно – един от добрите китаристи на България. С гордост създадох и поддържам негов Блог.
И така, продължавам да слушам любимата ми Музика и да се радвам на успехите на Ангел.
Среща с духовното
В началото на 2009 год. реших да създам Блог. Бях под въздействието на книгите на Екхарт Толе и го кръстих "Среща с духовното". Следва един от първите публикувани постове За мен:
"Има ли и каква е разликата между религия и духовност? Дали една система от вярвания – съвкупност от идеи и мисли, на които гледаме като на абсолютна истина – ни превръщат в духовни личности? Ако религията като система беше достатъчна, защо за повече от две хилядолетия хората като че ли не се променят, не стават по-добри?
Дълго търсих в Интернет приемливо определение за духовност, но напразно. Дори в Уикипедия няма нищо... Затова оставям въпроса за дефиницията отворен – нека всеки потърси в душата си истината.
Вярвам, ще се съгласите, че в последните десетилетия е в ход едно преобразуване на съзнанието, една нова духовност, извън структурите на съществуващите религии.
Съвременният духовен учител Екхарт Толе пише: "Отчасти в резултат от духовните учения, възникнали извън утвърдените религии, но също и в резултат от прилива на древни източни мъдри учения, все повече последователи на традиционните религии се оказват способни да се освободят от идентификация с формата, догмата и строгите системи от вярвания, и да открият изначалната дълбочина, скрита в собствената им духовна традиция, същевременно откривайки дълбочината вътре в себе си. Те осъзнават, че колко „духовен" си няма нищо общо с това в какво вярваш, а е свързано със състоянието на съзнанието. На свой ред то определя как постъпваш в света и как си взаимодействаш с другите".
Тази трансформация настъпи и при мен. Както в много подобни случаи, в началото беше страданието. Тежка диагноза, отчаяние, "защо се случи точно на мен"... Бях на 43, инженер, прочел 50-тина книги извън професионалните ми интереси.
Тогава започна голямото четене. В дясната колона на блога съм посочил жалоните, но между тях имаше много други...
Точно в това отношение в последните години Интернет се оказа незаменим. Книги, форуми, блогове, социални мрежи, да видиш на живо духовните си учители си в YouTube... Постепенно нещата започнаха да изкристализират, да се подреждат, да отиват по местата си...
Разбира се, това е път, който няма край. Затова е и този блог – да отбелязвам стъпките..."
Писането в блога "Среща с духовното" ми доставя голяма радост. Надявам се и да е бил полезен за някого, след като към средата на 2021 год. има 2.3 млн. посещения.
През юни 2021 год., по случай 70-годишнината ми, публикувах ретроспективната статия "Моят път към духовното".
Можете да разгледате блога ТУК.
Кът за приятели
От началото на новия век поддържам и една страница с препратки към албуми със снимки – за роднини и истински приятели.
Можете да ги разгледате ТУК.