Приказка за КИМ
АНГЕЛ ДЮЛГЕРОВ
 |
Саня, Ким, Рок и А. Дюлгеров |
В началото на 1985 година се пенсионирах и известно време след това работих в предприятията на “Булгартабак” в Исперих, Пазарджик и Пловдив. Когато приключих с тази дейност, трябваше да си потърся друго занимание и тогава реших да си взема куче. Да, но за изпълнението на това желание трябваше и съгласието на Санка.
В представите на Санка за чист и подреден дом, какъвто тя образцово поддържаше, понятието “куче” не съществуваше и отначало категорично ми отказа. По-късно, като виждаше голямото ми желание и слушаше обясненията ми, че разходките с кучето ще се отразят благоприятно на нашето здравословно състояние, тя се съгласи. Сега трябваше да решим какво куче да си вземем.
Започнахме да се оглеждаме за различните породи кучета. Изключихме веднага едрите породи като “немска овчарка”, “доберман” или “коли” и решихме, че кучето ни трябва да е от дребните породи. Освен това се съгласихме, че нашето куче трябва да е черно на цвят по две причини: първо – да отговаря на цвета на мебелите в хола, и второ – да не се налага често да го мием. На тези условия отговаряше най-пълно породата “кралски пудел”. Тогава започнахме да следим в пловдивските вестници разделите по “кинология”.
В края на м. май щастието ни се усмихна. Прочетохме във в. “Марица”, че семейство Белеви, тел. 23-88-70, продава малки пуделчета. Свързахме се по телефона, дадоха ни адреса – бул. “Ленин” вх. Б, където се намират кученцата и веднага със Санка и Венка-Лю (така се наричаше нашия Москвич) отидохме там. На вратата ни посрещна стопанката и ни заведе да видим майката и кученцата. Най-напред ни представи майката – красив женски кралски пудел. Каза ни, че се казва Филаделфия или глезено Фифи. Щом разбра, че я представят Фифи веднага се изправи на задните си крачета и когато я помилвахме по главата почитателно ни близна по ръцете. След това стопанката ни обясни, че бащата на кученцата е също чистокръвен кралски пудел и са казва Чарли или глезено Чочо. Показа ни по какво чистокръвният кралски пудел може да се разпознае от мелеза. Кученцата са родени на 2 април. Били са пет, но сега са останали само две. Другите са вече продадени. Малките бяха големи сладурчета. Пухкавички, с подрязани опашчици, те пърпаха около майка си. Веднага ги харесахме. Санка обясни на стопанката, че ние никога на сме имали куче и я помоли да ни помогне да изберем едно от двете. Тя ни посочи едното, но в това време другото се гушна в краката на Санка. Тя го помилва, то я близна по ръката и така изборът беше направен. Платихме на стопанката поисканите сто лева и станахме собственици на чудесно малко пуделче.
Датата 2 април – рожденият ден на КИМ, по късно, беше ежегодно празнувана със малка тортичка, свещички и многая лета. Разбира се, той не можа да се научи да духа свещичките, но затова пък с удоволствие опитваше от тортата.
Решихме веднага да се похвалим с новата си придобивка на Магда и Насето и отидохме с колата на ул. “Суденец”. Ангелчо щом като видя малкото черно сладурче веднага ревна, че и той иска такова куче. Телефонирахме на стопанката да запази второто пуделче и на другия ден отидохме с Наси да го получим. Така всички бяха доволни.
Сега трябваше да измислим име на нашето куче. От литературата, която вече бях прочел знаех, че името на кучето не трябва да има повече от 3 – 4 букви. По това време телевизията прожектираше бразилския сериал “Танцувай с мен”. Главната роля се изпълняваше от двама братя близнаци, а техният баща се казваше Ким и беше положителен герой. Харесах това име и със Санка решихме и нашето кученце да се казва КИМ. Между другото неговото братче вече беше кръстено РОК. Така КИМ и Рок започнаха да живеят и да растат в семействата на Дюлгерови старши и младши. По-късно често ми се налагаше да обяснявам, че КИМ не е кръстен на името на “любимия” диктатор на Сев. Корея – Ким Ир Сен.
Така започнахме да живеем тримата на улица “Звезда” 5 – Санка, Ангел и КИМ или съкратено САК. Това име стана нарицателно и ние го използвахме при всички подходящи случаи. Грижите около КИМ не бяха малко. От литературата вече знаех как трябва да се гледа едно малко кученце. Отначало го захранихме с мляко. Давахме му витамин С, рибено масло и счукани черупки от яйца (за калций). Редовно го водехме на ветеринарен лекар. За щастие в нашия квартал обзаведе кабинет д-р Дюлгеров и ние му станахме редовни пациенти. КИМ Дюлгеров свикна да посещава д-р Дюлгеров и не се страхуваше от него.
Санка веднага наложи на КИМ режим на поведение. Беше му забранено да се качва по мебелите в хола и да влиза в южната стая – нашата спалня.
Още през първите няколко месеца КИМ показа, че ще бъде весело и игриво куче. Когато започнаха да му растат зъби, той изпояде обувките ни и инкрустациите на виенските мебели в хола. Това естествено ни ядосваше, но удоволствието което КИМ ни доставяше, изискваше и своите жертви.
Когато КИМ поотрасна дотолкова, че да може да се води с каишка, започнахме да излизаме с него на разходка. Тогава ни носеха храна от стол, а дрехите давахме на обществена пералня, така че Санка имаше доста свободно време. Обикновено след закуска напълвахме един термус с кафе, вземахме малко бисквити и отивахме към Гребния канал. След пресичане на Пещерско шосе пускахме КИМ свободен и той започваше да тича, без да се отдалечава от нас. В гората край Гребния канал сядахме на някой дънер и си изпивахме кафето, любувайки се на пейзажа, на чуруликането на птичките и на играта на КИМ. При топло време той отиваше да пие вода от канала и понякога се престрашаваше и се пускаше да плува. В Неделя разходката ни беше по-продължителна. Тогава отивахме до Розариума и там си пиехме кафето. Понякога при нас на Гребния канал идваше и Насито със Саня, Ангелчо и Рок. Снимки от такива срещи са дадени в приложенията (1) и (2).
Години наред в началото на м. юни Наси завеждаше с кола Санка, КИМ и мене в с. Малоградец, където Динкови и Полименови имаха лятна къща. Там си прекарвахме чудесно. КИМ бързо се сприятеляваше с местните кучета, а ние с местните жители. Зина, като стопанка на дома, полагаше големи грижи за трима ни и, може би, тогава КИМ я опозна и прие като “свой човек”. В Малоградец написах за КИМ едно стихотворение, което е дадено в приложението (3).
Така КИМ растеше, а ние със Санка стареехме. На 4 септември 1992 год. той за първи път се прояви като мъж. Направи кученца на една хубава пуделка, която се казваше Мена. На 23 декември, както е традицията, ни дадоха едно хубаво малко пуделче. Буба го кръсти Джойс. Дадохме го като подарък на Вили и децата й. Ангелчо и Ивчето го загубиха в Пловдив.
Паметна за КИМ и за мене ще остане годината 1994. В началото на юни аз постъпих в болница за операция на простатата железа. Това беше първата ми раздяла с КИМ. Санка, при посещенията си в болницата, ми разправяше колко много ме е търсил. Излязох от болницата с бастун, но бързо се възстанових и с КИМ и Санка подновихме нашите разходки до гората и Гребния канал. Това лято не можахме да отидем в Малоградец, но много искахме да си починем няколко дни в Оряхово, в къщата на Захманови. Не ни приеха заради КИМ, защото Филипчо (внука на Филип Захманов) не можел да понася кучета! Така, това лято останахме без почивка.
Месец септември, същата година, беше забележителен с две събития. Едното радостно: Саня е приета студентка в Техническия университет и се реши да живее у нас, на “Звезда” 5. За нея беше подготвена северната стая и КИМ веднага я прие като близък човек. Така станахме четирима. За съжаление това трая много кратко – само два дена – защото второто събитие беше много тъжно. На 20 септември Санка се почувства зле и трябваше да постъпи в болница. КИМ и аз изживяхме много тежко раздялата със Санка. През първите дни той постоянно я търсеше и очакваше легнал пред входната врата. Когато Санка, след операцията, излезе от интензивното отделение, от София дойде Зина и отиде в болницата да се грижи за нея. КИМ прие и Зина с доверие и привързаност.
Ще запомня денят 12 октомври 1994 год. когато Наси трябваше да заведе Санка и Зина в София, за постъпване в болница. Отидохме двамата да ги изпратим. КИМ щом видя Санка започна да скача от радост по нея. Когато колата потегли, аз се разплаках, а КИМ заскимтя. Той, може би, почувства, че за последен път вижда живата Санка. Нямам спомени за КИМ, когато Санка почина и при нейното погребение. Но няма да забравя как той я търсеше след това и неговия поглед, с който сякаш ме питаше: “Защо сме сами, къде отиде нашата стопанка?”
Продължихме да живеем тримата – Саня, КИМ и аз. Саня полагаше грижи за нас, а и ние за нея. Следващата година – 1995 през лятото, Наси отново заведе КИМ и мене в Малоградец. Не беше същото. Санка липсваше на всички. Когато се върнахме в Пловдив, Саня беше напуснала нашия тъжен дом. Подновихме разходките си до гората, но сега това бяха тъжни разходки и за двама ни.
Но все пак, както се казва: “Господ се погрижи за птичките си”. На 21 септември 1996 год. Зина дойде от София с идеята да живее при нас в Пловдив. КИМ и аз приехме тази идея с възторг. Най-после ще има кой да се грижи за нас, а и ние да се грижим за някого. Така заживяхме тримата и САК се превърна в ЗАК. КИМ бързо се привърза към Зина, а и тя към него. Зина познаваше много добре табиетите на Санка и точно ги спазваше. Сега на КИМ режимът беше облекчен. Той получи разрешение да се качва по мебелите в хола и да спи в моята стая. Скоро Зина реши да се откажем от храната в стола и започна да ни готви. Тя правеше това много добре и всички бяхме доволни. Възобновихме и разходките си до гората и Гребния канал. Дните започнаха да се нижат спокойно и приятно. Разбира се не липсваха понякога и емоции. Случваше се КИМ да боледува, тогава Зина го водеше на лекар. Понякога се загубваше и се налагаше да го търсим.
Когато КИМ поотрасна започна сам да отва-ря всички врати. Изправяше се на задните си лапички, с предната лява лапичка се подпираше на вратата, а с дясната лапичка натискаше бравата. Просто и елегант-но! Тъй като КИМ не можа да се научи да затваря вратите, този навик имаше и своите неудобства, особе-но когато беше студено. Това ме накара да поставя на вратите в хола въженца, които да ограничат тяхното отваряне. Това “изобретение” нарекохме “видинка”, на името на Жан Виденов, министър председателят комунист, който доведе икономиката ни до провал.
КИМ се привърза много към Зина и това беше естествено. Тя го хранеше, водеше го на разходка, къпеше го, подстригваше го. Когато искаше да го помилва, отиваше при нея и с лапичката си я закачаше по ръката. Зина разбираше този сигнал и милването започваше. Какво му трябва повече на едно куче. Обичаше да ходи в нейната стая и понякога спеше на килима до леглото й.
Характерно за КИМ беше, че не можеше да стои сам в стая, без присъствието на някой от нас. Когато бях в хола, той беше до мене. Когато работех на компютъра в моята стая, той лежеше под бюрото ми. Понякога се случваше сутрин да се събудя по-късно. Тогава виждах опряна на леглото си една черна главичка, която ме гледаше с хубавите си кафяви очички и търпеливо очакваше да стана. Никога не ме събуждаше. Аз веднага ставах и двамата започвахме изпълнението на дневните си програми. Когато Зина беше готова със закуската отивахме в кухнята. КИМ знаеше, че когато закусваме, на него му се полага хляб със сирене и очакваше да го получи. След това той и Зина излизаха на разходка и на пазар. Към 11,30 часа, когато със Зина си пиехме кафето, КИМ неизбежно получаваше своята бисквита.
На 6 октомври 2001 год. Наси инсталира интернет към моя компютър и започнахме кореспонденция с нашия братовчед в София – Марко Вълев. Семейство Вълеви имаха стар и уважаван котарак – господин Жорж. Скоро КИМ и Жорж започнаха да си разменят поздрави. По този повод написах едно стихотворение, което е дадено в приложението (4).
КИМ беше навлязъл много дълбоко в нашия бит и начин на живот. Почти нищо не се предприемаше без неговото участие. Даже електронният ни адрес <amzik@abv.bg> беше съставен от началните букви на нашите имена – АНгел, ЗИна, Ким.
Тъжният финал на нашата приказка дойде на 28 декември 2002 год. На този ден Зина се беше родила преди 75 години. Вероятно поради това сутринта и тримата бяхме малко възбудени. Обикновено, след закуска, КИМ веднага излизаше със Зина, тя на пазар, а той на разходка. Но сега той беше много настоятелен да излезе и затова решихме да го пуснем сам. Нещо, което и друг път сме правили. До 10 часа бяхме спокойни, защото той винаги се е връщал сам. След това започнахме да се безпокоим. Към 10,30 часа дойде наш съсед и ни каза, че хора са видели КИМ легнал до трафопоста, да отидем и да проверим. Зина веднага излезе и след малко се върна. Щом я видях, разбрах, че новините не са добри. Тя ми каза: “Седни, защото ще ти кажа нещо лошо. КИМ е починал! Не се срамувам да призная, че се разплаках! С него бяхме живяхме заедно цели 12 години. Телефонирахме веднага на Наси. Той скоро дойде с колата и погреба КИМ в гората край Гребния канал – неговото любимо място за разходка.
Сега, когато разсъждавам върху смъртта на КИМ и неговото поведение, съм сигурен, че той е почувствал наближаването на краят му и нарочно е поискал да излезе сам, за да ни спести неприятните преживявания.
Сбогом КИМ, мое любимо куче! Ако има кучешки Бог, нека те приеме! Вечна ти памет. Некролога, който написах за КИМ по повод на неговата кончина е даден по-долу.
Позната е френската фраза: “Кралят е мъртъв, да живее Кралят”…… Искам да си взема ново куче. Но се страхувам по две причини: дали това куче ще има привързаността и интелигентността на КИМ и дали със Зина ще бъдем достатъчно здрави, за да го гледаме. Кой знае? Ще чакам отново Господ да се погрижи за птичките си!
Пловдив. 30.01.2003 год.
КИМ И БОНИ
Ким е кралски пудел, черен,
къдрав, много умен, верен.
Бони пък е помиярче,
но за Ким е секс-другарче.
Ким е мъж, мома е Бони
и затова той я гони,
гали, милва и целува,
кога ще се налудува?
Тя отвръща му спонтанно,
и го търси непрестанно.
А Ким, щом зора се пукне,
мисли само как да чукне,
въпреки, че тя е малка
и му служи за близалка.
Всеки ден са по-приятни,
просто са невероятни,
тези мили животинки,
хубави като картинки.
Тъй минават мирно дните
и не знаят те, горките,
че на дружбата им славна
е замислено отдавна
да се сложи край когато
се изниже това лято.
Малоградец, 07.1993 год.
П И С М О
ОТ КУЧЕТО КИМ ДО КОТАРАКА
Г-Н ЖОРЖ
Драги Жорж, не се прави на важен
– отговаряй бързо на писмата!
Щото мога аз да стана страшен
и направя от котка – салата!
Моите стопани са чудесни
и ме водят често на разходка.
Твоите – те са също свестни,
а и ти си много умна котка!
Извинявай, че ти казах “котка”,
знам, че ти си славен котарак.
Но как да римувам тук “разходка”?
Подскажи ми, моля ти се, как?
Та аз не съм Недялко Йорданов?
Той за всяка дума има рима.
Иска да строи живота нов,
ако БСП го чака догодина.
Ти сигурно работиш на компютър?
Стопанина ти добре знае как.
Моят пък се прави все на хитър.
Но в тази област, явно, е левак.
Как си по въпросите на секса?
На тази тема аз съм вече пас.
Мисля си за нашите стопани. Те са
и по секса, явно като нас.
Сега трябва да спирам писмото.
Вечерята ми е вече готова.
Мама Зинчи се сърди когато
нещо не както трябва става.
“Чао” – така хората си казват,
когато се приятелски разделят.
С това възпитание показват,
макар, че с нас не го споделят
Пловдив. 16.07.2002 год.
Съобщаваме на всички близки и приятели,
че нашето любимо куче
КРАЛСКИЯТ ПУДЕЛ
К И М
роден на 2 април 1990 год.
почина внезапно на 28 декември 2002 год.
ТОЙ БЕШЕ УМНО, ДОБРО И ПРЕДАНО КУЧЕ!
БЕЗ НЕГО НЯМА ВЕЧЕ “ЗАК”!
От опечалените стопани:
ЗИНА, АНГЕЛ
