Глава трета
АНГЕЛ АТАНАСОВ ДЮЛГЕРОВ – ВТОРИ
Автобиография | Приятелите на моя баща | Санка – Спомени | Спомени за лозето
Приказка за КИМ | Стихоплетеници
До 1930 год. фирмата “Ангел Дюлгеров и синове” е в добро финансово положение. Това позволява на семейството да наеме и втора слугиня, която да помага на майката при отглеждането на близнаците. Три години след раждането на Бубите се появява на бял свят сестра ми Зинаида, кръстена на майката на баща ми. С това всички претенции за наследяване на имена са задоволени и планът за продължаване на рода Дюлгерови е изпълнен.
Голямата фамилна къща (Глава първа, Приложение І) с двата двора, дългия и тъмен коридор и огромния таван, осигуряват богати възможности за игри и развлечения на младото поколение. Скоро към нас се присъединяват и други роднински и съседски деца: Ленчето Пашанкова, Моню и Елка Христови, Бинка Стайчева, Маня Стойнова и други. Неделим участник в нашите игри през този период е и едно мургавичко момиченце - Санка Ачева. Тогава аз още не знаех, че това малко и грозновато девойче след двадесет години ще бъде моя любима съпруга. Водач на групата ни за игри е Ленчето. Тя е една година по-голяма от нас и ние я считаме за най-умна. В къщи много обичаме да играем на семейство. Естествено, аз съм бащата, Буба - майката, а куклите са децата. Когато Зина поотрасна, тя също се присъедини към нашите игри. Имаме много кукли, палячовци и всевъзможни други играчки. Често да играе с нашите кукли идваше и Санка. Години по-късно аз с изненада научих, че тя никога не беше имала своя кукла и винаги съжаляваше за това.
Край на детските игри и начало на други игри и занимания постави училището. През 1931 год. сестра ми и аз постъпихме в първо отделение на училище “Миланович”. Учителка ни беше незабравимата г-ца, а по-късно г-жа Аврамова, Санка постъпи отначало в училище “Секеларевич”, а през втория срок тя се премести в нашето училище и от този момент до завършване на гимназията с нея сме неразделни съученици и приятели. Както се вижда от запазените удостоверения на 3 юли 1933 год., Санка, Буба и аз преминаваме успешно във второ отделение. В училището срещнах много нови момчета и момичета. И някои от тях ми останаха приятели за цял живот. Спомням си за Ангел Дряновски, Слави Желязков, Любен Цонев, Дженаб Новградлиев и други.
След 1930 год. Финансовото състояние на фирмата се влошава, тя започва да запада, а семейството да изпитва остра нужда от средства. От училище често ни водят на кино, разбира се под строй, а в салона момичетата и момчетата сядат разделени. В семейството проблемът е да се намерят пари за два билета. Когато баща ми няма пари, а това се случва често, се намесва Баба Зинка и спасява положението. Тя не може да допусне, че нейните любими внуци нямат пари за кино. А какво ще кажат и хората? Изходът се намира чрез заем от комшийката Невянка Цветкова, тайно от баща ми. В онези времена комшиите са близки хора и играят важна роля в обществените отношения.
Бързо и по детски безгрижно годините се изнизват и на 7 юли 1936 год. Санка, Буба и аз завършваме курса на първоначалното училище и преминаваме в първи прогимназиален клас. Прогимназията е в друга сграда, с различна организация и традиции. Тук учим в отделни паралелки - Санка и Буба са в девическа, а аз - в мъжка. По всеки предмет има отделни преподаватели. Спомням си за някои от тях: по български език преподаваше Георгиев, алгебра – Драганов, история - Славов, по вероучение и класен наставник е Николов. Аз съм удостоен с честта да сядам на първия чин с неговия син Борю - пълничко и добродушно момче, което не блести с особен успех. Моите приятели от първоначалното училище са в същия клас, а Санка и Буба се запознават с нови приятелки - Емилия Енчева, Славка Керембова, Катя Добринова, Иванка Парчева, които стават също и мои приятелки. Прогимназията завършваме на 26 юли 1938 год. Санка и аз с отличен успех, а Буб - с много добър.
Докато ние се учим и растем във фамилията стават сериозни промени. За да се преживее настъпилата криза се налага Чичо Алеко и Мама Мици да напуснат Свищов и да потърсят прехраната си в София. Аз бях много привързан към Мама Мици и тежко преживях нейното заминаване. Като добър специалист-житар Чичо лесно си намира работа в дирекция “Храноизнос” отначало в София, а после в Русе, като неин областен представител. Длъжността е престижна и добре заплатена. Скоро от Русе за Свищов започват да пристигат огромни колети с всевъзможни лакомства. Голям празник за нас, децата, е идването в Свищов за Коледа или Великден на Мама Мици и Чичо. Тогава къщата се украсява с арки и гирлянди. С особено нетърпение се очаква тайното отваряне на куфарите, за да се намерят донесените подаръци. Това се наричаше “търашован” и то остана като трайно понятие в живота ни. А подаръците наистина бяха значителни. Ние получихме първия в Свищов “пинг-понг” и той стана причина за много приятни събирания с нашите съученици в къщи. С Буба получихме пак като подарък много хубави кънки, аз първите си ръчен часовник и фотоапарат. През ваканциите с Буба отивахме на гости в Русе. Мама Мици и Чичо бяха хора на живота и с тях сме прекарвали много щастливи дни.
Не си спомням кога точно започна да се подобрява финансовото положение на семейството ни. То стана възможно благодарение на службата, която баща ми получи като представител на дружество “Стрела”, за разпространение на вестници в Свищов. Не след дълго агенцията прерасна в добре обзаведена и работеща книжарница. Почти по същото време в Свищов беше открито и Висшето търговско училище “Димитър А. Ценов”. Първият му ректор, Димитър Бъров, беше приятел на баща ми, а новите професори бързо се сближиха с него и той скоро пое издаването на техните учебници. Някои от професорите започнаха да посещават нашия дом (баща ми беше много гостоприемен човек) и аз с удоволствие си спомням общите обеди и вечери и интересните разговори, които се водеха. Особено близки бяха отношенията с проф. Иван Стефанов, проф. Тодор Владигеров, д-р Никола Михов, д-р Димитър Гаврийски и др. Някои от тях останаха приятели на баща ми и на семейството до края на живота си.
Пред завършилите прогимназията в Свищов се очертават два пътя за продължаване на образованието - в Търговската гимназия “Димитър Хадживасилев” и Реалната гимназия “Алеко Константинов”. С оглед на бъдещото следване, семейният съвет реши Буба и аз да продължим образованието си в Реалната гимназия. По тази причина през есента на 1938 год. съм вече ученик в четвърти клас на гимназията. В същото училище продължава образованието си и Санка. Заедно с Буба те са в девическата паралелка, а аз съм в мъжката. Тук срещнах нови приятели: Ангел Владимиров (после стана учител в Попово), Ганчо Христов (ел. инженер, завършил в Чехия), Кирил Дамянов (адвокат в Свищов), Георги Величков (генерал от Държавна сигурност). Иван Плугчиев (лесовъд), Николай Цолов (ел. инженер), Зинови Данаилов (председател на ОФ в Свищов), Васил Монев (директор на Консервната ф-ка в Свищов), Неделчо Ацев (лекар), Борис Радевенски (артист), Богдан Чавгов (икономист) и други. С някои от тях, за зло или добро, животът ме срещна и по-късно.
Учителите в гимназията са на значително по-високо ниво от тези в прогимназията, а някои от тях оставиха дълбоки следи в съзнанието ми. Класен наставник и учител по математика е Георги (Юри) Ермоленко, по логика и етика е Лидия Иванова (след много години с нея и Санка направихме незабравима екскурзия из Родопите), по естествена история - Вяра Милде, по химия - Христо Ненов (Графа), по физика - Антон Георгиев (Ампера), по български език - Ирина Петрова и Георги Попхристов, по френски език - Надя Йосифова и Пенка Арнаудова, по пеене - Павел Николов (по едно време той беше и директор на гимназията), по рисуване - Никола Гугушев, по руски и латински език - Константин Омшански (Санка беше голяма негова почитателка и след смъртта му написа специална повест).
Две младежки политически организации поделят влиянието си в гимназията и насочват вниманието си към новопостъпилите гимназисти - Съюза на българските национални легиони (СБНЛ) и Работническия младежки съюз (РМС). Влиянието на СБНЛ е много по-силно, защото в тази организация са най-добите ученици. Моят произход, възпитание и начин на мислене, естествено ме насочиха към Легиона. Заех се да изучавам тази организация и съответната литература. Забелязаха ме и не след дълго бях определен за водач на легионерите в нашия клас. Следващата година вече бях водач на легионерите от петите класове, а когато преминах в осми клас, поех ръководството на Легиона в цялата гимназия. Участието в тази организация ме научи на други дейности и ми създаде нови контакти. Някои от моите стари приятели като Георги Величков, Любен Цонев, Николай Цолов, Васил Монев и др. станаха ремсисти, но това не помрачи нашите добри отношения и ние останахме приятели и след 9 септември 1944 год. Баща ми одобряваше тази моя дейност. Сам той, по своя инициатива, се свърза с ген. Христо Луков и беше нещо като негов представител в Свищов. Посланието на ген. Луков, озаглавено “Моето българско съзнание”, носех постоянно в себе си. Тогава не можех и да допусна, че участието в Легиона ще ми създаде след 9 септември 44 год. много неприятности. Дейността ми като легионер приключи завинаги след завършване на гимназията и постъпване в казармата.
Междувременно нашата книжарница “Стрела” се развива успешно и тя става една от елитните в града. Баща ми има представителството на най-добрите книгоиздателства и продава техните издания. Ние (децата) също се възползвахме от това обстоятелство и четяхме всичко по-интересно. Така от малки знаехме произведенията на Майн Рид, Карл Май, Емилио Салгари, а като по-големи - и на Балзак, Стефан Цвайг, Андре Мороа и др. Баща ми обичаше, като се върне от работа и обядва, да си полегне. Когато станах по-голям, той ми даваше ключа от книжарницата и аз сам продавах. Този труд се заплащаше и това поддържаше високо самочувствието ми на човек, способен да печели.
На 1 септември 1939 год. Германия нападна Полша и така започна Втората световна война. На 22 юни 1941 год. германските войски навлязоха в Съветския съюз. Както се разбра години по-късно, с това си действие те изпревариха с две седмици намерението на Сталин да нахлуе в Европа. Когато войната започна, аз трябваше да се запиша в V гимназиален клас, при нахлуването на германските войски в СССР постъпих в VІІ клас. Тогава никой не предполагаше, че ще се наложи и моето участие в тази война.
Като ученици в горните класове на гимназията често се събирахме у дома да учим или да играем. Столовата и стаята до нея бяха на наше разположение. Играехме на карти, табла или пинг-понг. Ние имахме един от първите радио-апарати в Свищов, марка “Кьортинг” и често слушахме музика по него. Така постепенно започнах да се заглеждам с други очи в Санка. Грозното пате като че ли беше започнало да израства като лебед. Започнахме и да излизаме заедно. Санка много обичаше да играе хора. Когато в неделя военната музика свиреше хора на площада, тя беше една от първите, които се хващаха. Играеше хубаво, с грация и увлечение. От едната й страна обикновено играеше Дженаб, а от другата - Вачо Факира. Те също играеха добре и бяха предпочитани партньори. Аз не играех хора, но след като те свършваха, се намирахме със Санка и отивахме на Калето. Това беше едно от любимите ни места за разходна. Други такива места бяха градинката до църквата “Света Троица” и Болничния баир. На кино започнахме да сядаме един до друг и понякога се престрашавах да я хващам за ръката. Една декемврийска вечер през 1941 ход. отидохме на Болничния баир. Прегърнах Санка и за пръв път се опитах да я целуна, вероятно доста несръчно. Тя леко се отдръпна и не ми позволи. Не бях изненадан, нито пък обиден, но в близките дни не повторих опита си. Санка разбра ситуацията и предложи, когато играем на табла, да се обзалагаме на целувка. Който спечели - целува другия. Облогът се хареса и на двама ни и скоро започнахме да се целуваме и без табла. Денят, в който се опитах за пръв път да целуна Санка, беше 11 декември. Този ден стана наш празник през целия ни съвместен живот. Изобщо, Санка умееше да създава традиции, да пази и поддържа вече създадените.
Нови емоции в нашето ежедневие внесе създаването на организацията “Бранник”. Това беше правителствена организация, замислена по подобие на “Хитлерюгенд”. С цел да са превземе организацията отвътре, на легионерите беше наредено да се запишат в нея. Скоро се разбра, че това е една куха организация, в която няма какво да се превзема и се подаде обратното нареждане. Трябваше с известно съжаление да се разделим с хубавите униформи и бранническите ножове. Някои не го направиха.
Особено приятни часове прекарвахме със Санка у нас, в салона, където беше писалището на баща ми. Бях взел от книжарницата пишеща машина и ръководство за машинопис - десетопръстна система. Изучавах сам и стенография, а понякога печатах и материали за Легиона. Санка често ми помагаше, като моя сътрудничка, и тогава за пръв път разбрах колко е приятно да имаш хубава секретарка.
Последният VІІІ-и гимназиален клас беше за мене много напрегнат. Избран съм за водач на всички легионери в гимназията, водач на знамето и при тържествени случаи строявах и командвах класовете за среща с директора. Освен това трябваше да поддържам авторитета си на отличник и да помагам на баща си в книжарницата. Поради войната ни обучаваха по съкратена програма и училищните занятия завършиха през май 1943 год. Санка и аз бяхме освободени от матура и докато другарите ни учеха, ние прекарвахме много приятни часове заедно. При завършване на гимназията моят успех беше “отличен” (5,84) - най-добър от всички момчета, а на Санка - “мн. добър” (5,23). Връчването на зрелостните свидетелства се извърши при тържествена обстановка в театралния салон на читалището “Еленка и Кирил Д. Аврамови”. На мене беше възложено да произнеса слово от името на випуска. Абитуриентският бал се проведе в салона на гимназията. В сравнение със сегашните абитуриентски балове (1998 год.), той беше безкрайно скромен. Нямаше леки коли, специални тоалети и маркови напитки. Но ние бяхме млади и ни беше весело. С това приключи един щастлив етап от моя живот. Какъв ли щеше да бъде следващият?
Следващият етап е определен от международното положение и бушуващата война - постъпване в казармата. Започнах военната си служба в 33-и Свищовски пехотен полк. В същия този полк баща ми е изкарал Първата световна война. В него служеше като подофицер и моя бивш съученик и приятел Петър Венев (Зъбката). Той беше тежкокортечник и ме взе в неговата рота и взвод. Да имаш в казармата приятел взводен подофицер, а по-късно и ротен фелдфебел е голяма привилегия и аз започнах леко службата, а бях и старателен войник. Мама, Санка и сестрите ми идваха редовно на свиждане, а благодарение на Зъбката и аз често излизах в градски отпуск. Заедно с мене в 33-и полк бяха приети да служат и други мои съученици от гимназията. След приключване на първичната подготовка всички бяхме определени да продължим службата си в различните школи за запасни офицери. Аз бях разпределен в ШЗО - Горна баня. Междувременно Санка и Буба се бяха вече записали студентки в Академията в Свищов.
Трудно ще забравя деня 10 януари 1944 год., когато пътувах за София, за да поема назначението си в ШЗО. На гара Левски срещнах първите панически бягащи софиянци. Тогава научих, че преди няколко часа София е била жестоко бомбардирана от англо-американски самолети и според бягащите пътници вече не съществува. Когато пристигнах се оказа, че градът съществува, макар и много разрушен.
В ШЗО обстановката е доста различна от тази в казармата. Тук към нас се обръщат с “господа”, а сутрин спокойно ставаме и се подготвяме за занятия. Командният състав е много добре подготвен и се отличава с рядка за казармата интелигентност. Занятията започнахме с прокопаването на тунели за скривалища за личния състав и едва след тяхното завършване пристъпихме към специалното обучение. Ротата тук е снабдена с най-новите германски тежки картечници, значително по скорострелни и по-леки от старите. В спалното помещение е поставена голяма карта на Европа и с червени флагчета е отбелязано положението на германските войски за деня. Ротният командир кап. Петров периодично ни обяснява като стратегическо отстъплението на германските войски на източния фронт. Той се старае да бъде убедителен, но това все по-трудно му се отдава. Започнаха да се носят слухове и за партизански набези, но за щастие Школата не е ангажирана в акции против партизаните. Така се стигна до злополучния месец септември 1944 год. Правителството на Багрянов обяви обща амнистия, неутралитет на страната и поиска германските войски да напуснат границите на България. Една германска дружина отказа да изпълни заповедта и зае позиция около Бояна. На нашата школа беше наредено да атакува Бояна, прогони или унищожи германската част. Картечниците бяха подготвени за бой. Раздадоха ни бойни патрони. Аз бях определен за командир на тежко картечна група (2 картечници). Няма да забравя този ден - 5-и септември 44 год. Лежим на леглата си в спалното помещение и очакваме заповедта за тръгване. Радиото свири военни маршове. Внезапно съобщават, че Съветският съюз е обявил война на България и неговите войски са преминали нашата граница. Неприятна ситуация - ние тръгваме да се бием с германците, а руснаците настъпват зад гърба ни. Съобщението предизвика объркване и между нашия команден състав. След малко обявиха, че германците се изтеглят от Бояна и се подаде команда “отбой”.
Обучението ми като фелдфебел-школник приключи на 7 септември 1944 год. Завърших като първенец на тежко картечната рота с отличен успех. Церемонията по производството ни се забави, поради сложната политическа обстановка. Така дочакахме 9-и септември, откъснати от събитията, които ставаха в София и цялата страна. На 11 септември представителна част от Школата премина през центъра на София, за да демонстрира привързаността ни към новата власт. Ние недоумявахме, но после се разбра, че началникът на нашата школа подполк. Дончев и началникът на цялата школа ген. Цанков били хора на ген. Дамян Велчев. Това не попречи, по късно, ген. Цанков да бъде разстрелян от комунистите. Официалната церемония по производството ни се извърши на 15-и септември в присъствието на една партизанска бригада и личното участие на ген. Дамян Велчев, като министър на отбраната. На първенците на роти той връчи като награда пистолет “Валтер парабелум”. Аз също получих такъв пистолет и бях много горд с първото лично оръжие, което заслужено притежавах. На следващия ден заминах за Свищов и се представих на командира на 33-и Свищовски полк. Положението там, както и в цялата страна, беше неспокойно. Комунистите взеха властта и започнаха репресиите. Вкъщи ме посрещнаха с радост, но и те бяха уплашени. Санка и Буба бяха вече студентки втора година в Академията и си имаха своята весела студентска компания.
Веднага след 9 септември новата власт обяви война на Германия и 33-и полк започна да се готви за участие в нея. Ротите се комплектоваха по военновременни разчети. Повечето от моите колеги школници са определени за заминаване на фронта. Аз съм оставен в допълващата дружина за подготовка на младите войници. Част от кадровите офицери и подофицери са отстранени като неблагонадеждни и заменени със запасняци. Оставените са уплашени и това се отразява зле на дисциплината на войниците. Назначени са и помощник - командири на частите от рота на-горе. Те в повечето случаи са некадърници, но верни на новата власт.
Като офицер аз имах право на свободно излизане от казармата и преспиване в къщи. Спомням си за една януарска сутрин на 1945 год. Когато вкъщи дойде милиционер и съобщи на баща ми, че го търси за справка околийският управител. Баща ми веднага разбра, че го арестуват. Той очакваше това. Отведоха го. В глава втора е описано по-подробно за неговото задържане в участъка в Свищов, малтретирането му там, за изпращането му в затвора в Плевен и концлагера във Видима. Ние успяхме да научим предварително кога ще го изпращат в Плевенския затвор. За този ден поисках разрешение да изляза от казармата и седнах на една пейка в градската градина, час преди заминаването на влака за Плевен. Скоро забелязах, че баща ми се задава, охраняван от въоръжени милиционери. Куцаше, вероятно от нанесени побоища. Изтръпнах, откопчах кобура на Валтера и стиснах дръжката му. Бях обучен да убивам и за мене нямаше да бъде трудно да унищожа охраната и да избягам заедно с баща си. Тогава за момент си помислих: “А после?” Лесно щяха да ни заловят и край. Отказах се от намерението си и сега, от разстоянието на годините мисля, че тогава постъпих правилно.
В Свищов и околията му нямаше силно развито партизанско движение. Най-известният нелегален беше Сава Дълбоков, който се криеше в Свищовските лозя. Целият град е знаел къде се крие, но той се смяташе за нелегален и после стана големец. Въпреки това и Свищов понесе своите жертви на “революционната страст”. Притежавам копие от спомените на г-жа Пенка Арнаудова “Житие и страдание на П. Николов от 9 септември 1944 год.”. Павел Николов беше директор на Свищовската реална гимназия, а г-жа Арнаудова - негова съпруга. В спомените си тя описва едно събитие, което после потресе целия град. На 2 октомври новата власт арестува група свищовски граждани и селяни от околните села, между които: Христо Христов (адвокат и наш роднина), Владо Минков (водач на легионерите в Свищов), Павел Николов и други. Арестуваните затварят в Турското училище в Свищов. На 6-и октомври през нощта маскирани лица отвели арестуваните, около 30 души, качили ги на камион, закарали ги на пристанището, натоварили ги на лодки и ги удавили в Дунава. Павел Николов, по чудо останал жив, спасил го негов познат, преди да го качат в лодката. Някои от извършителите на това престъпление сега са известни. Това са Димитър Минчев (последния път, когато го видях в Свищов през 1995 год., той беше известен бизнесмен), Петър Евтимов, Комитов и др. Свищовските граждани трябва да знаят и помнят тези престъпници.
Друг документ, който свидетелства за комунистическия терор в Свищов, е Протоколът от заседанието на Свищовския “народен съд” от 16 до 25 март 1945 год. Според този протокол т.н. “народен съд” осъжда на смърт 14 души, на доживотен строг тъмничен затвор 16 души и други с по-леки присъди. Заслужава да се отбележи, че от осъдените на смърт 8 души са осъдени задочно, т.е. те са били предварително убити.
Докато 33-и полк участваха в Първата фаза на Отечествената война, моята служба в допълващата дружина продължава. Получават се сведения за убити и ранени мои колеги и приятели. На 21 март 1945 год. адютантът на полка ме извика, за да ми съобщи, че съм командирован в Първа Българска армия в Унгария. След това ме извика и командирът на дружината подполк. Милчев (приятел на баща ми), потвърди съобщението и ме помоли да обясня на баща си, че се е опитал, но не е успял да предотврати изпращането ми на фронта. В бележките, които съм си водил тогава, съм записал: “Това (новината, че заминавам на фронта) не ме смути. Аз чувствам, че трябва да отида на фронта. Това ще бъде моят поправителен изпит”. Сега, когато описвам това събитие след повече от 50 години (1998 год.), не виждам какво съм сторил, за да имам нужда от поправителен изпит. Днес ме учудва получилият се парадокс, че докато бащата е в затвора, като симпатизант на германците и го очаква “народен съд”, синът се изпраща на фронта, за да се бие срещу същите германци. Мама и Санка, най-милите ми същества, приеха новината разтревожени, но с разбиране. По това време Мама заместваше Баща ми в книжарницата, а Санка беше студентка в Академията. На другия ден - 22 март, имах рожден ден, навършвах 21 год. и ставах пълнолетен. Никога няма да забравя прощалната ми среща със Санка на нашето лозе.
В живота на всеки човек има събития, които като жалони бележат и променят неговия ход. В моя живот също има такива жалони и изпращането ми на фронта е един от тях. Това ме направи мъж, вдъхна ми самочувствие и ми помогна по-лесно да преодолея някои негативни (според комунистите) моменти от моята биография.
И така “на война като на война”. На 23 март заминах за Русе, където Мама Мици и Чичо ме посрещнаха със свито сърце. На другия ден се представих на командира на попълващата дружина подполк. Жеков, с която ще замина на фронта. Мобилизирането на войниците върви отчайващо бавно. Още по-отчайваща е тяхната подготовка – повечето от тях са трудоваци или неслужили. В моя взвод положението е, слава Богу, малко по-добро. На 1 април напуснахме Русе, изпратени тържествено от гражданството и не толкова възторжено от Мама Мици и Чичо. След дълго и уморително пътуване на 8 април влаковият ешелон пристигна на крайната си цел - гр. Печ в Унгария. На следващия ден, през нощта, дружината се отправи към с. Шиклош, където е щабът на 3-та балканска дивизия. Там дружината е разпределена по полковете. Моят взвод е изпратен в 24-ти пехотен черноморски полк. Когато командирът на полка видя окаяния вид на моите войници, заповяда да не ни включват веднага в бойните действия, а да останем няколко дни в тила за строева подготовка. Разположиха ни в с. Мат, където е и щабът на полка, на 3 км. от фронтовата линия. Нашият полк е взел активно участие при отблъскването на немските атаки при Драва и е понесъл големи загуби. От 10 до 14 април провеждам строева подготовка с моите войници. Често пъти над главите ни прелитат снарядите на нашата артилерия, тъй като ние сме пред нейните позиции. На 15 април преминахме с гумени лодки р. Драва, навлязохме в Хърватско и преспахме в с. Долни Михоляц. На следващата сутрин заехме позиция пред с. Вилево, със задача да прогоним германците и превземем селото. До бой не се стигна, тъй като германците в ранните часове на 18 април се оттеглиха и ние влязохме в селото, доста разрушено от нашия артилерийски огън. Полкът продължава да преследва германците в Хърватско и на 21 април отново преминава Драва, връща се в Унгария и спира в с. Лужок за почивка и санитарно почистване. От 23 до 27 април изминахме пеша около 200 км. и се установихме отново в Хърватско, в гр. Гардиновец. Тук полкът заедно с местното население празнува 1 май. Бях щастлив, защото получих първите писма от България, но вечерта ми съобщиха, че ме местят в 11 шопска дивизия. В гр. Бечехей, където е щабът на дивизията, ми казаха, че съм назначен за взводен командир в новосформираната 11 попълваща дружина към 42 пехотен полк. За разлика от 24 полк, който беше понесъл големи загуби, 42 полк беше напълно запазен. На 2 май съветските войски превзеха Берлин, което вече предвещаваше края на войната. През нощта срещу 7 май противникът в полосата на Първа армия започна общо отстъпление и 11-а дивизия получи заповед да го преследва в направлението Еренхаузен - Радкерсбург. На 8 май нашият полк спря за нощуване в с. Богойна, където посрещнахме радостната новина за капитулацията на Германия. На 10 май полкът премина през гр. Радкерсбург - Австрия и се установи на лагер в местността Оберфогау, на 40 км. западно от града. Съгласно директива на Трети украински фронт от 15 май се счита, че Първа българска армия е изпълнила с чест възложените й задачи, трябва да прекрати бойните действия и да се подготви за връщане в България. Нашата дивизия беше оставена като прикриваща оттеглянето на армията. От 16 юни до 20 юли ние изминахме разстоянието от Оберфогау до Белград - повече от 1000 км. пеша. По пътя често се налагаше да се разгъваме в боен ред, за да защитаваме оттеглящата се армия. В Земун ни натовариха на влак и потеглихме за България. Аз се демобилизирах през м. юли с 29 полк в гр. Ямбол. След като сдадох оръжието на взвода и моето лично оръжие (без Валтера), взех влака за Горна Оряховица и Свищов. Разбира се, не можах да мина край Дряново и да не се отбия там. Посрещнаха ме изненадани и щастливи Санка и Буба. Прекарах със Санка една незабравима нощ и сутринта продължих за Свищов. На път от гарата за дома минах край нашата книжарница. Не знаех нищо за нейната съдба. Вратата беше отворена и когато влязох, изненадана ме посрещна Мама. Хвърли се към мен и ме прегърна с вик, който не е характерен за нейния темперамент: “Моят Ангел”. В полка ме посрещнаха едва ли не като герой. Поех отново своя взвод с много пораснало самочувствие и опит. Някои гледаха накриво значката ми на боец от Първа армия и пистолета на кръста, но и аз ги гледах още по-нахакано.
Военната служба завърших в определения срок и трябваше вече да помисля за образованието си. Агенцията за разпространяване на вестници отдавна беше в ръцете на други собственици, а след нея и книжарницата беше взета от Земеделският съюз в Свищов, без да заплати нито един лев. Трябваше да се мисли за изхранването на семейството и за моята издръжка като студент. Баща ми искаше да следвам медицина. Аз настоявах за машинно инженерство. Компромисното решение направи проф. Иван Стефанов, тогава министър на финансите, който се ангажира да ми осигури валута за следване на текстилно инженерство във Франция. По ред причини тази идея не можа да се осъществи и аз реших да кандидатствам “машинно инженерство” в София. По онова време, за да се запишеш студент, трябва да имаш бележка от Околийския комитет на Отечествения фронт, че си благонадежден. С големи усилия успях да получа такава бележка и то благодарение на участието ми във войната. Издържах с много добър успех конкурсните изпити по математика и български език и през м. септември 1945 год. се записах студент в Държавната политехника “Й. В. Сталин”. Не бива да се учудвате, че Политехниката носеше името на Сталин. По онова време всичко голямо, което можеше да се кръсти, се назоваваше Сталин. Така град Варна стана град Сталин, връх Мусала стана връх Сталин, много бебета бяха кръстени Сталин и т.н. Първото затруднение в София беше намирането на квартира. Започнах да живея в Никола Стефанов, приятел и бивш хазаин на Чичо Алеко от Русе. След това се прехвърлих в сем. Казаски, приятел на баща ми по македонска линия. Накрая отидох да живея при моя съгражданин и приятел Ангел Балашев (Балаша). Той беше една година по-млад от мене, но в студентстването беше една година напред, понеже като кадет беше освободен от военна служба. Живеехме на ул. “Кракра” № 4, в дома на Иван Шивачев. Заедно с мене от Свищов в София дойдоха като студенти и други мои приятели - Юли Тошев, Панайот Топалов, Георги Маринов (Жоро Мазола), Николай Булев, Нели Василева, Ема Василева и други. Ние скоро образувахме весела студентска компания, към която се присъединиха и две прелестни пловдивчанки - Ели Узунска и една друга Ели.
Балаша беше много сериозен и добре организиран студент и от него аз научих много полезни неща. По онова време посещението на лекциите не беше задължително и нямаше изпитни сесии. На изпит се явяваш когато считаш, че си готов, по уговорка със съответния професор. И досега считам, че тази система е по-добра от сесиите, защото трябва наистина да си готов, за да отидеш при професора и да поискаш да те изпита. Нашите професори бяха нови и се учеха с нас и върху нас. По късно някои от тях станаха знаменитости. Ще спомена по-значимите: Георги Брадистилов - математика, Аркадий Стоянов - техническа механика, Ангел Балевски - металознание, Саздо Иванов - физика, Васил Геров - водни турбини, Минчо Златев - електротехника, Минчо Попов - хидродинамика и др. Лекциите се изнизваха и студентския живот в София ставаше все по-весел и добре организиран. Особено пищно празнувахме студентския празник 8 декември, за който Санка и сестрите ми идваха от Свищов.
Нашият випуск беше първият на започнали отначало студенти по машинно инженерство и беше много голям - около 500 души. Първите ни лекции се водеха в БИАД на ул. “Раковски”, а след това се използваха и други сгради. Студентите партийни членове и ремсисти веднага поеха всички ръководни длъжности в курса и следяха зорко за поведението на останалите. Първата година бяхме пощадени от бригади, но през 1947 год. целият випуск беше на бригада на прохода “Хаинбоаз” (сега Проход на републиката), а през 1948 год. - в машиностроителния завод в Перник. Така почти безоблачно се изнизваха дните в лекции, упражнения, изпити, посещения на театър и концерти, другарски вечери и др., когато се получи известие за изключването на Балаша от Политехниката. Това порази цялата ни студентска компания и ни напомни, че т.н. “класова борба” продължава, изостря се и трябва да бъдем внимателни. Балаша съкрушен замина за Свищов, а аз останах да живея сам в квартирата. Не беше за дълго. Само след няколко дни на вратата се почука и хазаинът въведе един младеж с каскет и огромна партизанска значка на ревера. Той се представи като Тома - студент по право и заяви, че ще живее на мястото на изключения студент. Ето, че отново си имам другарче. Мъчех се да покажа на Тома колко съм прогресивен и как се възхищавам и вземам присърце мероприятията на народната власт. Но аз бях свикнал с Балаша да уча и чертая до късно през нощта, а Тома си лягаше рано и скоро започна да нервничи. Реакцията му не закъсня и един ден той ми заяви, че не съм достатъчно лоялен към народната власт и ако искам да остана повече в София, трябва да си намеря друга квартира. Това наистина ме уплаши, започнах усилено да си търся квартира и тогава на помощ ми се притече Стефан Попов. Сега вече не си спомням как се запознах с този младеж. Знаех само, че е студент “електроинженерство”, че е от Пордим и баща му е свещеник. Когато разбра за моята тревога, той просто каза: “Сър (това беше обръщението между нас), ако искаш ела да живееш при мене, аз съм сам”. Отидохме веднага да видим квартирата. Тя се оказа близко до старата ми квартира - на ул. “Оборище” 21-а, срещу Докторската градина. Стаята беше добре обзаведена, апартаментът явно беше на богати хора. Обясних на старите хазаи защо така бързо трябва да напусна, а на новите защо искам да се преместя и въпросът се уреди. Стефан, новият ми съквартирант, беше пълна противоположност на Балаша - бохем и мързелив. По-голямата част от времето прекарваше на кревата, мечтаеше и свиреше на китара. Още в началото той ме предупреди: “Сър, в тази квартира можеш да правиш каквото поискаш, с изключение на едно - не закачай мис Розинг (Росица, дъщерята на хазаите, хубаво момиче, студентка медицина), тя е мой периметър. Обещах му тържествено и със Стефан заживяхме заедно в мир и съгласие.
През този период в Свищов и в семейството се разиграват събития, които заслужава да се опишат. Баща ми вече е освободен от концлагера в с. Видима и се мъчи да се приспособи отново към цивилния живот и домашната обстановка. Чичо Алеко е уволнен като областен представител на “Храноизнос” в Русе и заедно с Мама Мици се прибират в родната си къща в Свищов. Санка завършва през 1948 год. Академията и понеже не може да намери работа в Свищов, през месец ноември заминава за Пловдив. Там живее и работи нейният братовчед полк. Никола Момчев. Той е кадрови офицер, но като женен за партизанска дъщеря е оставен на служба и се ползва с доверието на новата власт. От 1 януари 1949 год. Санка постъпва на работа в Районния кооперативен съюз в Пловдив. Скоро след това тя изтегля при себе си от Свищов в Пловдив и Буба. И досега не съм наясно дали това беше направено от симпатии към Буба, по молба на баща ми или от по-далечни стратегически съображения. При всички случаи това беше жест от страна на Санка. Той даде нова насока на живота на Буба, а по-късно се отрази и на съвместния ни живот със Санка и то не винаги в положителен смисъл. Не след дълго полк. Момчев е преместен на служба в танковия полк в Сливен, а Санка и Буба се настаняват в неговата квартира на ул. “Кудоглу” № 15. Хазайка е Дода Лазарова.
Междувременно в семейството в Свищов също настъпват промени. На 19 декември 1949 год. по-малката ми сестра Зинаида сключва брак с Живко Динков, неин съученик до V клас, а след това кадет във Военното училище. Баща му и майка му са аптекари. При гражданския брак кумува семейството на Богдан Рашев (роднина на Мама Мици). Както нашето семейство, така и семейство Динкови не могат да си представят брак без църква. Тъй като по онова време църковният брак е опасно мероприятие, бракосъчетанието се извършва в тесен семеен кръг, у дома. Кумове сме Мама Мици и аз. В момента Зина е студентка в Академията, а Живко е лаборант в аптеката на баща си. Младото семейство ще живее в дома на Динкови.
В София аз бързо свикнах със Стефан и приятната обстановка в квартирата. Нашата хазайка - г-жа Василева беше дъновистка, а цялото семейство - вегетарианци. Това не ни смущаваше и ние със Стефан понякога опитвахме от кухнята на г-жа Василева. Щастлив ден за нас беше, когато Санка ни идваше на гости от Пловдив. Като дядо Коледа тя носеше от консервната фабрика, където работеше, много лакомства и ние, изгладнелите студенти, си устройвахме приятни пиршества. При тези случаи Стефан се показваше много предвидлив и отиваше да спи при приятели. Със Санка оставахме сами през нощта. Разбира се, аз веднага я представих на г-жа Василева и те станаха добри приятелки. В нашата стая имаше само едно бюро и то беше оставено изцяло на мое разположение. На него усилено учех и чертаех моите проекти. През това време Стефан свиреше на китара и мислеше за мис Розинг. Без да съм първенец на курса, мисля, че бях един от добрите студенти. След втората година избрах специалността “Топлинна техника” при проф. Велислав Иванов, проф. Евгени Хаджипетров и др. Въпреки че се хранехме в студентския стол, парите на Стефан и на мене не стигаха и затова ние с удоволствие приехме предложението на хазаите да палим и поддържаме етажното им отопление. Този труд ни плащаха щедро и двете страни бяха доволни.
Събитията в Чехословакия и Унгария през 1948 год. засилиха бдителността и класовата омраза на нашите партийци и ремсисти. В началото на 1950 год. се проведе събрание на ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз), на който задължително всички бяхме членове. Събранието се ръководеше от моя състудент Пеньо Керацов (по късно стана член на Политбюро на ЦК на БКП). С патетичен тон (умееше да говори) той прочете обвиненията срещу мен и предложи да бъда изключен от ДКМС. След него се изказаха и други партийни членове и ремсисти, които по предварително изготвения сценарий, потвърдиха обвиненията и изразиха съгласието си с оратора. Никой не се изказа в моя защита. Моите приятели също мълчаха уплашени и не смееха да вдигнат глава. Обвиненията не ми бяха връчени предварително, нито пък беше проведен някакъв разговор за изясняване на истината. Те бяха буквално изстреляни пред събранието. Ще ги изложа така, както съм ги запомнил: 1. Произхождам от богато, търговско и буржоазно семейство. 2. Бил съм един от водачите на Легиона в Свищовската смесена гимназия. 3. Доносничел съм пред училищните власти за прояви на прогресивни ученици. 4. Баща ми е приятел на Александър Божинов, а последният е бил приятел на Цар Борис, и други подобни. Накрая ми дадоха думата за защита. Опитах се, но разбира се, безуспешно. Предложението за изключване беше подложено на гласуване и одобрено с пълно болшинство. Предложиха ми веднага да напусна събранието. През следващите дни при мене идваха мои колеги и приятели, изразяваха своето съчувствие и се извиняваха, че уплашени, не са се противопоставили на предложението за изключване.
Това събитие за известно време наруши вътрешното ми равновесие. Не се страхувах, че съм изключен от ДКМС, опасявах се, че може да има и по-тежки последствия. Трябваше да организирам някаква предварителна защита. Първата ми стъпка беше да се обадя по телефона на Александър Божинов и да го помоля за среща. Той ме прие с готовност в своя известен работен кабинет. Изслуша внимателно свързаното с неговото име обвинение и ми каза, че той също е много изплашен за своето бъдеше, а пък и “обвиненията” са верни. Той наистина е приятел на моя баща и е бил приятел на Царя. Съжалява, но не вижда как може да ми помогне. Пожела ми спокойствие и дано се оправя. След това потърсих бившия си съученик Николай Цолов, който беше студент “електроинженерство” и активен ремсист. Николай направо ми заяви, че изключването ми е основателно и тепърва трябва да доказвам, че съм променил начина си на мислене. Чудесно, но как да го докажа, пред кого да го докажа, а и не съм сигурен, че съм променил начина си на мислене.
Когато притеснението от изключването попремина, започнах още по-упорито да подготвям изпитите и проектите си. Веселият студентски живот загуби малко от своя блясък. Това, от което се страхувах, се случи точно на 24 май - празника на св. Кирил и св. Методи. На връщане от манифестацията, пред партийните величия на новопостроения мавзолей на Георги Димитров, в квартирата си намерих писмо със следното лаконично съдържание: “Съгласно заповедта ми № 157 от 19 май 1950 год. сте изключен от Държавната политехника “Сталин”. Ако считате, че неоснователно сте отстранени, подайте жалба чрез Околийския народен съвет на постоянното Ви местожителство.” Подпис: проф. инж. Ал. Квартирников. Кратко и ясно! Бях студент последната - пета година. Последният ми проект “Парни турбини” беше готов за предаване и ми оставаха още няколко леки изпита, за да завърша. Имах слаба надежда, че изключването ще ми се размине, тъй като вълната беше преминала. Не познах. Колкото и да се мъчех да приема философски събитието, не успявах. Това съобщение щеше да промени целия ми живот. То беше следващия жалон. Моята компания, Стефан и хазаите ми, бяха също потресени. Опаковах набързо багажа си и заминах за Свищов. Спомням си как баща ми реагира като ме видя така неочаквано. Попита ме: “Да не са те шкартирали?”. Отговорих му: “Позна”. Последва: “Ами сега, какво ще правиш?” Какво можех да правя, освен да отида в Околийския народен съвет. От там ме изпратиха в Околийския комитет на ДКМС, а там след като прочетоха писмото ми заявиха, че основателно съм изключен.
В Свищов положението беше много тежко. Родителите ми едва свързваха двата края. Да си намеря работа, поне себе си да изхранвам, беше невъзможно. Оказа се, че прозвището “изключен студент” е в момента по-значимо от “фронтовак”. А и концлагер “Белене” се намираше само на 30 км. от Свищов. Какво да правя? В този тежък момент на помощ ми се притече Санка. На моето плахо запитване дали не бих могъл да си потърся работа в Пловдив, тя отговори възторжено веднага да тръгвам. Така се озовах в Пловдив, на ул. “Кудоглу” 15, където Санка ме посрещна изключително топло. Тя също беше потресена от изключването ми, но в момента за нея беше като че ли по-важно да изградим съвместния си живот. Хазайката Дода Лазарова ме прие любезно и се съгласи, докато се оправим, да живея при Санка. Оказа се, че тя има дъщеря, почти връстница на Санка, дебеличко и тромаво момиче.
Започнах да си търся работа с помощта на моите близки и познати. Най-напред ме насочиха към местната проектантска организация. Това се харесваше и на мене, тъй като бях най-добре подготвен за подобен вид дейност. Отидох в Проектантската организация при инж. Дагоров, който ме прие и внимателно изслуша моето предложение за работа. Откровено му казах, че съм изключен студент, последна година, специалност “топлинна техника”. Той отговори, че съм почти инженер, че в момента имат остра нужда от такива специалисти и е готов да ме вземе на работа. Предложи ми веднага да напиша заявление и автобиография и на другия ден да постъпя. Напуснах проектантската организация щастлив и обнадежден. Санка също беше много радостна. На следващия ден, обаче, когато отидох да заема длъжността си, инж. Дагоров сконфузено ми каза, че председателят на профкомитета, който сега замествал и партийния секретар, заявил, че изключен студент не може да работи в проектантската организация, тъй като има поверителни обекти. Налагаше се да търся работа на други места. В Пловдив имаше много машиностроителни предприятия, но те търсеха специалисти, които да изпълняват конкретна работа, а аз имах познания, но нищо не можех да правя. На тази патова ситуация сложи край Санка, която плахо ми предложи да опитаме в предприятието, в което тя работи - Вакуумно-консервната фабрика в гара Кричим. Когато отидохме със Санка във фабриката, почувствах с колко голям авторитет се ползваше тя. Бях представен като неин годеник на директора и на техническия ръководител (неговата жена беше колежка и приятелка на Санка). Когато подадох молбата и автобиографията на директора, след като ги прочете, той ми каза: “Вижте, др. Дюлгеров, работата, която Ви предлагаме – стругар, не изисква даже средно образование, каквото вие имате. Тук никой не се интересува какво сте учили по нататък и какво е станало. Така че напишете си нова автобиография”. След това ме заведоха в склада, облякоха ме в син дочен костюм и ми дадоха гумени сандали. Колю - техническият ръководител и мой върховен началник, ме заведе в техническата работилница, за да ме представи на колегите. Началник на работилницата и мой пряк ръководител беше бай Йордан, ковач с образование трето отделение. Освен него имаше шлосери-монтьори, дърводелец и стругар, от когото щях да се уча на занаят. Стругарят Мишо беше циганче на около 16-17 години, а стругът беше стар модел, но запазен и добре поддържан. Това беше първото ми съприкосновение с работническата класа. Дадоха ми и трудова книжка на стругар от консервната промишленост. Беше 7 август 1950 год. Вече бях пролетарий и трябваше да започна да доказвам новото си политическо мислене.
Когато сега си спомням причините за моето изключване от Политехниката и ги преценявам от дистанцията на времето - 1950-1997 год., виждам колко са се променили критериите за виновност. Така например: Да произхождаш от богато търговско семейство сега се счита за привилегия и шанс. Съюзът на българските национални легиони (СБНЛ) сега е легална и солидна политическа формация под названието “Български демократичен форум” (БДФ) и има своите представители в парламента и изпълнителната власт. В него членуват известни и уважавани мъже. Никога не съм оправдавал доносничеството, но ако то се разглежда като превантивна мярка, за да се запази един млад човек от лапите на комунизма, тогава…? Колкото се отнася до смехотворното обвинение за връзките ми с Александър Божинов, сега се вижда, че партийните активисти не са могли да знаят как върховният им вожд лично ще покани Александър Божинов на среща, ще го помоли със своя талант да съдейства на новата власт и ще нареди известната “Златна книга” от същия автор да бъде издадена по стария правопис. Това беше първата и единствена книга след 9 септември 1944 год., която излезе по стария правопис. Самият Александър Божинов по-късно беше избран за академик. Всичко това е подробно описано в неговите спомени (3). Сигурно е имало и други подобни обвинения, заради които са изключвани от висшите училища млади хора и е похабен не един човешки живот. Аз лично познавам такива случаи . . .
Така започнахме със Санка да ходим заедно на работа и аз да се уча на стругарство от циганчето Мишо. Припомних си отново учебника по Инструментални машини и всичко, което успях да намеря по стругарство. За един месец вече можех да изработвам прости детайли на струга, а след още един заместих Мишо напълно и той премина към поддръжката. Работата ми на струга не беше нито сложна, нито много, затова понякога се налагаше да помагам на шлосерите. Влизах в автоклавите заредени с мармалад или доматено пюре, научих се да поправям всякакви конструкции помпи и компресори. Колегите ми от работилницата скоро ме приеха като свой човек, учудваше ги само моята дружба със Санка. Бай Йордан веднъж даже ме попита как съм могъл да хвана такова хубаво парче. Работата като че ли започваше да се канализира, когато във фабриката се получи анонимно писмо, че Санка и аз живеем заедно незаконно, без да сме женени. Сега това е нещо обикновено, но тогава се смяташе за престъпление и се преследваше. Със Санка отдавна бяхме решили да сключим брак, но не бяхме се разбрали кога и как. Ситуацията беше много сложна и ние търсехме повод, за да вземем решение. Сега поводът, макар и неприятен, беше на лице. След изключването ми от Политехниката и стъпването в редиците на работническата класа имах известни скрупули, дали аз, работникът, имам право да искам брак с икономист висшист. Когато се опитах да споделя тези мои мисли със Санка и да й обясня, че тя има възможност за по-добър избор, нейната реакция беше такава, че аз повече не повторих.
Като почувства моята нерешителност, Санка написа писмо до баща ми, като картинно, както тя умее, му обрисува нашето положение и направо поиска ръката ми. Отговорът от Свищов последва незабавно с едно категорично “да”. От родителите на Санка съгласие имахме отдавна. Тогава решихме да сключим брак и да узаконим нашия съвместен живот.
През средата на м. септември 1950 год. взехме отпуск от фабриката в гара Кричим, без да съобщаваме причината. На 21 септември сключихме граждански брак. Кумува ни близкото на Дода Лазарова семейство Тиндел. Нямахме специално ушити за сватбата тоалети, нямаше подаръци, сватбен обяд и музика. Не си спомням нищо за първата ни брачна нощ в квартирата на Дода Лазарова.
Както моето семейство, така и семейството на Санка не можеха да си представят сватба без църква. Така някак спонтанно се дойде до решението да сключим църковен брак в Дряновския манастир.
Изборът на град Дряново за място на църковния брак не беше случаен. Първо, Дряново е родното място на майката на Санка и следователно разполага с много роднини и къщи. Второ, в непосредствена близост до този град се намира Дряновският манастир. Санка, Буба и аз пристигнахме в Дряново на 23 септември, за да подготвим събитието. За “главна квартира” беше определена къщата на Данка Бояджиева - любимата вуйна на Санка. Тя ни посрещна възторжено и веднага ни показа стаята, определена за младоженците. Беше специално подредена и пълна с цветя. Постави се деликатния въпрос как ще спим - заедно или поотделно. Имаше различни становища, но Санка беше категорична: ние сме сключили граждански брак и сме законни съпрузи, ще спим заедно. Това беше първата ни истинска брачна нощ и никога няма да я забравя. Сутринта, когато станахме, Санка ми каза: “Мисля, че тази нощ направихме един Алеко” (тогава така наричахме нашите бебета). По късно започнаха да пристигат и останалите участници в сватбата. От Свищов дойдоха Майка ми, Баща ми и Мама Мици, а също така родителите на Санка и брат й Стефан. От София пристигна Зина, от Стара Загора - вуйчо Любен, а от Плевен - братовчедите на Санка. От самия град към нас се присъединиха много роднини и приятели на Санка. Срещата ми с моите родители и с бъдещата им снаха беше много сърдечна. Санка се обръщаше към Баща ми на “Вие”. Това на него му хареса и обръщението се запази между тях до края на живота му. Не по-малко сърдечна беше и срещата ни с родителите на Санка. Те бяха щастливи и успокоени. Николай Ачев ни подари няколко златни монети и предпазливо изрази недоволството си, че сме спали заедно преди църковния брак. Оставих на Санка да му обясни причината, а аз си помислих колко наивни са понякога женските бащи.
Сватбеният обред се състоя в църквата на Дряновския манастир. Той беше тържествен, както отговаря на мястото. Затова пък самата сватба беше безкрайно скромна. Санка нямаше сватбена рокля, нито пък аз специален костюм. Гостите ни също бяха скромно облечени. Само кумовете ни - Мама Мици и Вуйчо Любен бяха строго официални. Нямаше също така музика, леки коли и подаръци. Но имаше настроение и ние бяхме щастливи. Разрешихме един въпрос, който чакаше своето решение. Сватбеният обед се състоя на терасата на Вуйна Данка. Присъстваха само най-близките. Той премина също весело.
На другия ден се завърнахме в Пловдив и сивото ежедневие започна. Хазайката Дода Лазарова веднага ни даде да разберем, че като семейство не сме желани повече у тях. Буба си намери квартира в къщата на Вакхинак Хайрабедиян, на същата улица, срещу къщата на Дода. По онова време Вакхинак беше един от най-страшните хора в Пловдив. Като “народен обвинител” от него зависеше съдбата на много хора. На мене и Санка също ни провървя. Намерихме една стая в къщата на Мария Араданова, в същия двор. Стаята беше на втория етаж, много скромно обзаведена, с мивка, тоалетната беше на първия етаж. Зажаднели за жилище, на нас ни се видя като палат. За съжаление тази идилия не продължи дълго време. Хазайката скоро продаде долния етаж на един технически офицер от авиацията - Христо Пеев, нахакан и простак. След като се скара с хазайката, той забрани ползването на тоалетната. Не се наемам да описвам технологичните подробности, с които трябваше да се справяме за задоволяване на физиологичните ни нужди. Беше ужасно!
Между другото, работата ни във фабриката на гара Кричим следваше нормалния си ход. Новината за нашата сватба приятно изненада всички. Скоро се оказа, че Санка е познала за направеното бебе в Дряново. Беше забременяла и в началото на май 1951 год. излезе в отпуск по майчинство. Аз останах да работя във фабриката. Нашият син се роди на 17 юни 1951 год. В родилния дом Санка го беше записала вместо Алеко, под името Атанас. Всички оценихме този неин жест. Да помага на Санка беше дошла от Свищов майка й Минка. По това време аз бях в болницата за операция от херния. Когато се прибрах вкъщи новият Дюлгеров си беше у дома. Не се поддава на описание вълнението, което изпитах, когато го видях и поех. Насето беше истинско сладурче. Щом бебето позакрепна, Санка го заведе в Свищов при моите родители и то остана там до шестата си година. Поради тази причина със Санка не можахме да следим израстването и развитието на нашия син. Понякога съжалявам за това, но повече съм доволен, защото през първите си шест години той получи чудесно възпитание.
В консервната фабрика аз останах да работя до 25 септември 1951 гад., когато се наложи да напусна и си потърся работа в Пловдив, за да мога да кандидатствам за пловдивско жителство. Първо постъпих като шлосер в една сушилна и мелница за червен пипер. Но работата там беше много елементарна, затова скоро напуснах и на 20 октомври 1951 год. започнах работа като стругар в “Авторемонтна работилница на УАТ” - Пловдив. Тук стругарите, а и струговете, бяха на много високо ниво и трябваше да положа големи усилия, за да ги догоня. Сигурно съм успял, защото след една година, когато от Унгария се получи нов, модерен струг, го повериха на мене. Започнах да работя на норма и да печеля добри пари. През ІV тримесечие на 1953 год. бях обявен за стахановец, което тогава беше връх на трудово постижение.
През този период, един мой състудент от Политехниката, вече като инженер, предложи нова теория за рязане на металите, т.н. “силово” рязане”. Той твърдеше, че чрез тази теория ще се съкрати много времетраенето на механичната обработка. Партийната пропагандна машина поде тази теория и вестник “Работническо дело” излезе с уводна статия и голяма снимка на автора. Тръгнаха инструктори да обучават стругарите как да прилагаме новата теория. Като по-добре подготвен теоретически, аз добре съзнавах, че това е блъф, резултатът от който ще бъде единствено съсипването на инструменталните машини в страната. Но в името на бъдещата ми реабилитация не можех да го кажа и се присъединих към клакьорите на новата теория. Днес вече никой не си спомня за тази шумотевица.
Въпреки трудовите си успехи, непрекъснато мислех не за това, което съм, а за това, което можех да бъда като инженер. Въпросът с моята реабилитация не се решаваше. Писах няколко жалби до Комитета за наука, изкуство и култура, който тогава отговаряше за изключените студенти, но без резултат. Последният отговор, който получих, беше (цитирам):
“Произхождате от богато търговско семейство. Вие преди 9.ІХ.1944 год. сте били един от водачите на легиона в Свищовската смесена гимназия. Доносничил сте пред училищните власти за прояви на прогресивни ученици.” При такъв отговор бях загубил всякаква надежда за реабилитация. Изненадата дойде в края на м. януари 1954 год. с една телеграма от КНИК, в която ми съобщаваха, че “студентските Ви права са възстановени и можете да продължите образованието си”. Не мога да опиша вълнението и радостта, които предизвика това съобщение. На другия ден отидох при директора и му връчих молбата си за напускане. И досега помня думите му: “Дюлгеров, аз съкратих стругари комунисти, за да те запазя. Радвам се за тебе. Ще станеш добър инженер. Ще ти дам хубава характеристика.” Беше 27 януари 1954 год.
След като еуфорията от реабилитацията ми попремина, останаха за разрешаване два въпроса. Първият - кой ще ме издържа в София? Вторият - къде ще живея? И когато изглеждаше, че решение няма и всичко може да пропадне, то дойде от сестра ми Зина и зет ми Живо. Те предложиха да ми осигурят издръжка, докато завърша и да ползвам тяхното жилище. По онова време то се състоеше от една стая под наем на ул. “Априлов” 5. Живо беше работник в дърводелска работилница, а Зина работеше като икономист в обединение “Металолеене”. С тях живееше и дъщеричката им Тони, на 2 годинки. Без този жест от страна на сестра ми и зет ми, вероятно нямаше да стана инженер. Стаята в София беше малка, едва събираше двойно легло и гардероб. Наложи се Зина, аз и Тони да спим на леглото, а Живо - на земята. Това даде повод на Живо да нарече стаята “Деа Торис”, на името на легендарната подводница на Жул Верн, а на малката Тони да счита, че всяко семейство се състои от “Мама, Татко, Вуйчо и аз.”
Първата ми работа след пристигането в София и настаняването беше да отида в канцеларията на Политехниката, за да уредя следването си. Оттам ми дадоха удостоверение, че имам право да се явявам на изпити до края на септемврийската сесия. Аз спазих този срок и след като взех всичките си изпити, с помощта на мои приятели, бивши колеги и сега инженери, постъпих на работа, като проектант ІІІ степен в проектантската организация на Управление “Държавно снабдяване и Държавен резерв” (УДСДР). Това стана на 7 юни 1954 год. Обстановката тук беше корено различна от тези, при които бях работил до сега. Началник на технологичния отдел и пряк мой ръководител беше инж. Никола Николов, изключително опитен топлотехник и проектант. От него аз научих много. Отначало ми възлагаха малки обекти - котелни централи, комини и др. При някои обекти се налагаше съвместна работа с инженери от други специалности - строителни и ВиК инженери, архитекти, машинни инженери и др. При тези разработки установявах нови контакти и създавах нови приятелства. Особено близка ми стана арх. Мария Константинова или Меди, както я наричаха колегите. Скоро с нея започнахме да се виждаме и извън работно време. Ходехме заедно на кино, на концерти и театрални представления, на ресторант (вече получавах заплата и можех да си го позволя). Разбрах, че Меди е разведена и има син на годините на моето Наси. Беше завършила немско училище (тогава това се смяташе едва ли не за престъпление) и освен немски говореше френски и английски език. Имаше феноменална памет и знаеше много интересни историйки, които умело разказваше. С течение на времето се увлякох по нея, а мисля, че и тя по мене. Но Господ си знаеше работата!
Когато възложиха на организацията проектирането на голям силоз за зърнени храни в пристанище Бургас, аз трябваше да поема разработването на шахтовата сушилна за зърнени храни. Такава се проектираше за пръв път у нас и с голямо удоволствие се заех с този обект. Скоро сушилната се оформи до такава степен, че си помислих да я използвам за дипломна работа. Научният ми ръководител доц. инж. Тенчо Тодоров се съгласи. Прекият ми ръководител инж. Николов също и аз започнах да чертая и дипломната си работа. Защитата се състоя на 27 ноември 1954 год. пред комисия с председател проф. инж. Якимов (емигрант от СССР). Тя беше изключително успешна, получих оценки “отличен” за дипломната работа и за устния изпит. На защитата присъства и Живо, който под формата на спортен репортаж духовито описва събитието. Трябва да допълня, че след защитата с Живо се почерпихме солидно в ресторант “Опера”. Новината за дипломирането ми беше посрещната с радост в проектантската организация. Започнаха да се обръщат към мене с “другарю инженер” и да подписвам чертежите като “инженер Дюлгеров”. Разбира се, че след мене най-щастлива беше Санка.
Всичко вървеше спокойно и добре до момента, в който отидох в канцеларията на Политехниката, за да си получа инженерната диплома. Каква беше изненадата ми, когато чух, че не мога да я получа, защото нямам взет изпит но “марксизъм-ленинизъм”. Обясних, че в моята учебна програма няма такава дисциплина и получих отговора, че не може български инженер да не знае “марксизъм-ленинизъм”. Посъветваха ме да се обърна към съответната катедра, да се свържа със съответния професор и да се насрочи дата за съответния изпит. Ами сега! При такива ситуации Баща ми употребяваше израз останал от македонските му години “Те турчин, те беля!”. Не можех да откажа, само си помислих за нещастните американски инженери. Как ли са стъпили на луната без да знаят “марксизъм-ленинизъм”? Както и да е, намерих катедрата и съответния професор. Той говореше български със силен руски акцент. Посочи ми литература, даде ми конспект и каза, когато съм готов, да му се обадя. Започнах да чета и се отчаях. Нищо не ми влизаше в главата. Може да ме разбере само този, който е изучавал тази дисциплина. Когато сметнах, че съм готов, се обадих на др. Професор. Той ми определи дата и среща в дома му. Отидох, той ме настани в кабинета си, даде ми три въпроса (вече не си ги спомням) и ме остави сам да ги развивам. Да, но как? Как да си спомня на кой конгрес кой е говорил, какво е казал и какво съдбоносно решение са взели. Срещу мене имаше цяла библиотека и сигурно с отговорите на моите въпроси. Но аз не знаех къде да ги потърся. Малко след като изпитът започна, професорът ме спря и ми каза, че с подобни знания не може да ме пусне. И тук аз направих една голяма глупост. Описах му моето положение и му предложих да ми пише тройка, за да мога да си получа дипломата. Той се разсърди и едва не ме изгони. За щастие се оказа, че директорът на нашата проектантска организация (също политемигрант от СССР) е приятел на професора по “марксизъм-ленинизъм”. Какво са си говорили те, не знам, но след известно време се явих отново на този изпит. Писаха ми една измъчена тройка и така можах да получа още по-измъчената си диплома. Бях вече наистина инженер!
Настъпи спокойно и приятно време. Когато идейният проект на Силоза за зърнени храни беше готов и одобрен от голям експертен съвет, се установи, че няма пари за работен проект. За щастие през този период се получи голяма поръчка за проектиране от ДСО “Български тютюни” - София. Отнасяше се за складове за тютюн, манипулационни цехове, ферментационни заводи, реконструкция и модернизация на цигарени фабрики. Като пловдивчанин на мене ми дадоха за обект цигарената фабрика “И.В. Сталин” в Пловдив. Трябваше да се построи нов производствен корпус, да се модернизира съществуващия, като се предвиди и климатична инсталация, котелна централа, баня, нов жилище блок. Проучването на обекта ми даде възможност да се запозная с редица ръководители и специалисти на тютюневата ни промишленост. Тогава още не знаех, че тази промишленост ще стане моя съдба и ще заеме 30 години от трудовия ми стаж. Запознах се с др. Петър Пенчев - директор на цигарените фабрики у нас, с инж. Кеворк Тютюнджиян - специалист от Обединението, с др. Янко Керечев - директор и др. Антон Дишлиев - гл. технолог на цигарената фабрика в Пловдив. В началния период проучването на обектите се ръководеше от инж. Николов и аз научих много от този опитен колега. Проектирането навлизаше в завършващия етап, когато се разбра, че г-жа Динкова (майката на Живо) трябва да напусне Свищов и да се прибере в София. В “Деа Торис” нямаше място за още един човек и аз трябваше да напусна. От проектантската организация се опитаха да ми уредят софийско жителство. Не успяха, защото се оказа, че заеманата длъжност не е дефицитна. Налагаше се да напусна София и да се върна в Пловдив.
По онова време завършилите висшисти се назначаваха по разпределение. Разбрах, че моето е към Министерството на електрификацията и се явих в отдел кадри, за да го получа. Съответният началник ми съобщи, че съм назначен за началник на турбинен цех в ТЕЦ в Димитровград. Обясних кротко на др. Началник, че съм от Пловдив, женен и семейството ми е в същия град. Помолих, ако може, да ме изпратят там. Помня какво ми каза по този повод Кадровика на Министерството: “Др. Дюлгеров, ако цехът, в който Ви изпращаме, спре само за 5 мин., цяла България ще разбере, в Пловдив и за 6 месеца да спрете, никой няма да научи”. В крайна сметка ми дадоха разпределение за Пловдив.
Когато в ДСО “Български тютюни” разбраха за моето положение, веднага предложиха да ме назначат в цигарената ф-ка в Пловдив. Нямах друг избор и се съгласих. Взех си сбогом със Зина, Живо и Тони, с “Деа Торис”, с Меди и колегите, и се върнах в Пловдив. Най-доволна от това развитие на нещата беше естествено Санка. В цигарената фабрика ме посрещнаха изключително сърдечно. Директорът Янко Керечев веднага уреди въпроса с разпределението. Отначало бях назначен като старши инженер, а след един месец и за главен механик на предприятието. Това стана на 24 октомври 1955 год. Работното ми място беше в кабинета на главния технолог Антон Дишлиев, с когото чудесно се разбирахме. Като гл. механик пред мене стояха две предизвикателства. Първото: да изуча техническото обзавеждане за производство на тютюневи изделия, което ми беше съвсем непознато. Второто: реализирането на проектите на проектантската организация, на които аз бях главен проектант. Заех се да изучавам машинния парк на цигарената фабрика, както и изискванията на системата за плановите ремонти. Литературата по този въпрос беше много оскъдна, но машините бяха на лице. Началниците на цехове бяха добри практици, но нямаха даже средно образование. Особено близки бяха отношенията ми с н-ка на Ремонтната работилница Апостол Щерев, стар занаятчия и комунист с голям авторитет. Той застана безрезервно зад моите решения. За да създам чертожно стопанство обзаведох конструкторско бюро и поисках да ми назначат конструктор. Въведох картони за всяка машина с информация за състоянието и техническите й данни.
Изпълнението на проектите започна веднага на широк фронт. В строеж бяха новият производствен корпус, котелната централа, жилищният блок и банята. Извършваше се реконструкцията и модернизацията на съществуващия корпус и се монтираше климатичната инсталация. За да ми помагат в областта на капиталното строителство, бяха назначени строителен и машинен инженери. Особени емоции имаше с климатичната инсталация. Старата отоплителна инсталация беше демонтирана, времето ставаше студено, новата климатична инсталация се забавяше и работниците започнаха да се оплакват, че им е студено. Пловдивското партийно ръководство е особено чувствително към нуждите на тютюноработниците, които тук се смятат за авангард на работническата класа. В пресата се появи съобщение, че пловдивските тютюноработници студуват. Директорът също започна да нервничи. Когато монтажните работи завършиха, обявих, че започвам ефективните проби. Много хора очакваха какво ще стане. Някои с тревога, други за сеир. Но когато фабричните помещения се затоплиха приятно и равномерно, всички облекчено си отдъхнахме. Получих много поздравления. Имаше проблеми и с останалите обекти, но те бяха извън полезрението на административното и партийно ръководства и тежаха само на моята глава. За съгласуване на допълнителни решения се налагаше почти всяка седмица да ходя в София, разбира се, с пълна чанта с цигари. Не пожелавам на никого да бъде едновременно проектант, инвеститорски контрол и главен механик на един обект. Няма на кого да се оплачеш!
Когато жилищният блок беше готов, както ми бяха обещали, получих в един апартамент стая и кухня. Радостта на Санка и моята беше голяма. Най после ще имаме нормално жилище! Другата част на апартамента беше дадена на работничка от фабриката - Елена Перфанова. Семейство Перфанови се настаниха във втората стая. Банята беше обща. Те се оказаха добри и разбрани хора и с тях живяхме заедно до 1969 год. Наложи се да пренесем от Свищов мебели, за да обзаведем стаята и кухнята. Когато всичко беше готово, извикахме Насето и Мама Мици в Пловдив и заживяхме като нормално семейство. Мама Мици се настани в кухнята, а Санка, Насето и аз - в стаята. Време беше да си намерим и компания, за да разнообразим живота си. Компанията се състоеше от колежки на Санка и техните съпрузи. Мъжката част на компанията беше от бивши съученици - ремсисти, сега партийци на високи постове. С тази компания прекарахме много приятни часове, но накрая се разделихме, по причини, които са малко неясни. Друго близко обкръжение ни беше чичото на Мама Мици - Петър Манджуков и жена му Деля. Той беше лесовъд, а тя - зъболекарка. Петър Манджуков беше брат на бащата на Мама Мици - Спас Манджуков. Роден е в Македония - с. Мирковци, Скопско, през 1878 год. Неговите вуйчовци са от известния род Бойкикеви. Единият е бил 20 год. на заточение в Диарбекир. Другият е бил висш духовник и революционер - Натанаил Зографски, Митрополит Охридски и Пловдивски. Светското му име е Нешо Стоянов Бойкикев. Петър Манджуков е колоритна личност и с него е приятно да се общува. Като бивш македонски комита, активно участвувал в борбите за освобождението на Македония, той имаше много спомени, които умело разказваше и описваше. От неговите спомени се възползва писателят Николай Хайтов, който ги публикува без разрешение. (Енциклопедия “Българска възрожденска интелигенция”, стр. 446, С. ДИ “Д-р Петър Берон”, 1988).
Във фабриката всичко вървеше нормално, когато внезапно директорът се разболя и излезе в пенсия. На негово място от Обединението изпратиха заместник др. Даскалов от дирекцията по фабрикация, партиен функционер. Няколко дена след като дойде новият директор ме извика и ми възложи задача, като подробно ми описа как да я изпълня. Казах му: “Др. Даскалов, кажете ми само какво искате, а как да стане, оставете аз да реша. На мене за това ми плащат.” “Брей, ти си бил много нахакан бе, каза директорът, да бъде както искаш”. От този момент отношенията ми с др. Даскалов се развиваха отлично и всеки си гледаше работата. Скоро от Обединението назначиха титуляр директор - др. Борис Халачев икономист-висшист. Радвах се, че ще имам за директор човек с висше образование. Радостта ми беше кратка. Новият директор се оказа с голямо самочувствие и скоро започна да прави събрания с техниците без моето участие. Помъчих се да изясня тази ситуация. Резултат не се получи. Междувременно в Обединението настъпиха големи кадрови промени, свързани с процеса срещу Трайчо Костов. Генералният директор Ангел Тимов беше изпратен в затвора, а Техническият директор Методи Веселинов беше уволнен и преназначен в Пловдив, като ръководител на Централната лаборатория. Аз се сближих с Веселинов, споделих с него неприятностите си и той ми предложи длъжността “главен конструктор” при Лабораторията. Приех и след известни съгласувания с Обединението, на 1 ноември 1959 год., бях преназначен. Отначало ми беше мъчно за фабриката и колегите в нея, но нямах алтернатива. Сега трябваше да се заема с две неща: организиране на Конструкторското бюро и преустройството на сградата на Лабораторията. Първото започнах като привлякох моя конструктор от фабриката Спас Григоров, а след това и двама техници от цигарените машини - Стефан Пасков и Хараламби Паскалев. И тримата оправдавах доверието ми, а Стефан и Хараламби завършиха задочно машинно инженерство и заеха престижни длъжности. След тях дойдоха и други специалисти. Тук много ми помогна проектантският опит от УДСДР. За капиталното строителство ми назначиха за помощник арх. Чинков, известния майстор на политическите вицове. Той внасяше много емоции в нашето ежедневие. Когато Веселинов беше назначен и за ръководител на катедрата по “Технология на тютюна и тютюневите изделия” към ВИХВП, той ми предложи да стана хоноруван преподавател по дисциплината “Техническо обзавеждане на тютюневата промишленост”, на мястото на инж. Тюнджиян. Приех с удоволствие и 17 години четох лекции по тази дисциплина. Написах три учебника за средните технически училища. Желанието ми беше да напиша учебник и за висшето училище, за който имах събран материал. Това направи години по-късно моят асистент инж. Веселин Джамбазов. Няколко пъти ми предлагаха да стана доцент и редовен преподавател. Отказвах, защото работата ми тук беше по интересна. Преподавателската ми дейност даде възможност да установя много нови контакти. Следях развитието на по-изявените студенти и някои от тях взех на работа в конструкторското бюро. Така бяха назначени инж. Веселина Ботева, инж. Йорданка Симеонова, инж. Людмила Ковачева, инж. Златан Колев и др. С някои от тях и досега поддържам близки, приятелски отношения.
На 1 април 1964 год. лабораторията беше трансформирана в “Научно изследователска група по технология на тютюна” и за ръководител беше назначен доц. Любен Гюзелев. Той беше млад и амбициозен ръководител. Имаше идеи и умееше да ги реализира. Макар и партиен член, никога не парадираше с това и не го използваше. Тъй като лабораторията се трансформира в научноизследователско звено, аз станах научен сътрудник І ст. През 1966 год. обявиха конкурс за старши научен сътрудник ІІ ст. Спечелих го и на 1 юли същата година получих заповед за назначение.
Ситуацията беше безоблачна, когато на някой голям ум му хрумна да обедини нашата Група с Института по тютюна в с. Марково. Ние, като промишлени специалисти, бяхме против това обединение, но решението беше партийно одобрено и нищо не можехме да направим. На съвместна среща с двете ръководства, др. Шабанов - директор на ИТ заяви, че те се отказват от ръководството и го предоставят на нас. Повярвахме им и Гюзелев вече се виждаше директор на обединения Институт, а аз ръководител на обединената Секция по Механизация. Когато обединението стана факт, разбрахме колко сме били наивни. Гюзелев беше принуден да се върне в Катедрата по тютюна, а моята секция беше поставена под ръководството на заведущ секцията по “Механизацията на тютюнопроизводството” ст.н.с. инж. Аврам Алкалай.
Преместването на нашето обзавеждане в Института в с. Марково се оказа трудна задача. Трябваше да се транспортират и настанят чертожните апарати, бюрата, техническият архив, машините от експерименталната работилница и др. Когато всички заехме новите си работни места и започнахме нормалната си работа, ме извика директорът и ми каза: “Дюлгеров, зная, че ти си бил против обединението, но си се справил отлично с преместването и настаняването. Поздравявам те за това! Кажи ми имаш ли нужда от нещо повече”. Обясних на др. Шабанов, че когато поема за изпълнение някаква задача, даже да не съм съгласен с нея, я провеждам по най-добрия, който мога, начин. Помолих го да отдели моята секция от секцията на Алкалай, тъй като с този човек трудно се работи. Шабанов веднага вдигна телефона и нареди на началника на “Личен състав” да подготви заповед за разделянето на двете секции.
Новината за възстановяване самостоятелността на секцията беше посрещна с голяма радост от колектива и всеки с удоволствие се залови с преките си задължения. Работата започна да се нормализира.
Както е известно, дейността на един научен работник се преценява по публикациите които той прави в специализирания периодичен печат и по икономическата и техническа значимост на неговите разработки. Считам, че ще бъде интересно и полезно да се спра накратко на този въпрос.
Значителна по своя икономически ефект беше разработката на Централната Лаборатория “Линия за механизиране търговската манипулация на тютюна”. Тя беше създадена от колектив: Ангел Дюлгеров, Йордан Младенов, Йордан Партулов и Методи Веселинов. Беше призната за изобретение и премията от него послужи като основа за купуването на моя автомобил “Москвич”. Разработката увеличаваше двойно производителността на труда при сортировката на тютюневите листа и беше внедрена в почти всички манипулационни цехове. За разлистване на производителските бали беше създаден “пневмомеханичен разлиствач”. В други колективи за смесване на тютюневите листа беше разработен “линеен смесител”, а за оформяне на тонгите “тонгопълначна машина”.
Значителна по обем работа секцията извърши и за “Модернизацията на нашите ферментационни заводи”, като се механизира зареждането и освобождаването им чрез “шинен монорелсов път и кафези”. Създаден беше нов модел “Вентилационно-нагревен агрегат”, “Вертикален кондиционер” и беше подобрена вентилационната система на фермкамерата. Това направи от ферментационните ни заводи предприятия от съвременен тип.
Едно от най значимите предложения на Любен Гюзелев и неговите сътрудници - Сталю Сталев и Едуард Арсенян беше “Линия за ферментация и манипулация на тютюна” (ЛФМТ). Проектантската и конструктивна разработка на Линията беше възложена на нашата секция. Няма да се спирам на техническите подробности, ще отбележа само, че основното съоръжение от нея беше “Инсталацията за непрекъсната ферментация на тютюна” (ИНФТ), която изцяло беше създадена под мое ръководство. Линията беше призната за изобретение на колектив с ръководител Л. Гюзелев, а Инсталацията - на колектив с ръководител А. Дюлгеров. Върховото постижение на тази разработка беше построяването на голям тютюнев комплекс в гр. Генерал Тошево. За съжаление, поради глупостта на някои ръководители, той беше продаден, преди да влезе в експлоатация.
“Линия за производство на тютюнево фолио”. Това е една от най-мащабните теми, които съм ръководил. Технологичният аспект за производството на тютюнево фолио беше разработен в една от секциите на Института под ръководството на доц. Христо Грънчаров. Нашата секция трябваше да създаде необходимото обзавеждане за производство. Тютюневото фолио е изключително ефективен продукт, тъй като дава възможност да се използва част от тютюневите отрошеци и прах при производството на цигари. А в нашите цигарени фабрики те са доволно много. В чужбина това производство е сравнително ново и поради това публикациите по технологията и техниката му са много оскъдни. На едно съвещание в Института по въпросите на тютюневото фолио, на което присъстваше и тогавашния министър на “Земеделието и хранителната промишленост” др. Вълкан Шопов, предложих да се изпрати работна група в чужбина, която на място да проучи технологиите и обзавеждането за производство на тютюнево фолио. Предложението беше прието и ни се възложи изготвянето на програма за реализирането му. След няколко месечни проучвания програмата беше представена в министерството и одобрена. Беше подбран и съставът на работната група: ст.н.с.инж. Ангел Дюлгеров - ръководител, ст.н.с. Георги Златев, н.с. инж. Едуард Арсенян и н.с. инж. Харалампи Паскалев. Групата трябваше да посети Австрия, ГДР, ГФР, Франция, Швейцария и Италия и да проучи предприятията за производство на тютюнево фолио в тези страни. Когато подготовката за заминаването беше почти приключена и трябваше да се извадят паспортите се разбра, че Държавна сигурност отказва паспорт на ръководителя на групата, т.е. на мене. Изпаднах в ужас! Това означаваше край на научната ми кариера! В Държавна сигурност отказаха да дадат каквито и да е обяснения. Директорът Шабанов ми заяви, че в случая не може да помогне. Тогава се сетих за моите съученици и приятели от гимназията Любен Цонев и Георги Величков. Първо отидох в София при Любен. Той работеше в Министерството на земеделието като шеф на оранжериите в България и председател на учрежденския профкомитет. След като му описах положението и го помолих за помощ, той ми каза, че в момента самият е под партийна проверка и ме посъветва да отида при Георги Величков, като ми даде координатите му. Намерих Георги, той беше станал генерал от Държавна сигурност. Прие ме много сърдечно и когато му описах положението, ми каза: “Знам всичко за теб и мисля, че нямат основание да те спират, но и при нас всичко е възможно. Аз не мога да им се обадя, имаме си правила. Опитай се да ги накараш те да ме попитат за тебе.”. Така и направих. Отидох в Пловдив при един подполковник, който отговаряше по линията на ДС за нашия институт и след дълъг разговор, когато ме попита дали познавам някой, който би могъл да гарантира за мене, му посочих Генерал Георги Величков. Избра някакъв телефонен номер и за мое щастие се обади Георги. Подполковникът ми каза да почакам навън. Какво са говорили, не знам, но след няколко минути вратата се отвори и служителят ми каза: “Всичко е наред. Елате утре да си получите паспорта.” Огромното облекчение, което почувствах, трудно може да се опише. Бъдещата ми кариера беше спасена! По-късно, в Рим, купих като подарък за Георги много хубава и скъпа запалка. За съжаление не можах да му я поднеса. Кратко време след завръщането ми от командировката той почина от инфаркт. Един мой дълг остана неизплатен.
Подготовката за тази фантастична командировка разкри организаторските качества на Едуард Арсенян. Той успя да установи контакт с всички фирми, които трябваше да посетим, да издейства валута за шест държави, а отпуснатите средства за транспортни разходи, да ни прибере, за да пътуваме с неговия стар “Фиат”. И така, четирима безпартийни със частна кола обиколихме шест държави и изминахме над десет хиляди километра, за да търсим тютюневото фолио. Аз няма да се спирам на техническите подробности от командировката. Те бяха подробно изложени в нашия служебен доклад. Няма да споменавам и интересните личности, с които се срещнахме. Те пък бяха описани в доклада, който бях задължен да изготвя за Държавна сигурност, след завръщането. Ще спомена само местата, през които минахме.
И така ние тръгнахме на 1 август 1971 год. Шофираше Арсенян, аз седях до него с карта в ръка, а отзад бяха седнали Златев и Харалампи. Целият ни маршрут беше предварително определен и знаехме точно през къде трябва да минем. Но ние не знаехме какви емоции беше ни подготвила нашата стара кола. Малко преди Драгоман колата изтрака и трябваше да отбием и да спрем. Прегледът показа счупен лагер на задната полуос. Беше неделен ден. Отворени сервизи нямаше. Какво да правим? Да се връщаме или да продължим? Ако се върнем нямаше гаранция, че отново ще ни пуснат. Решихме да продължим с много внимателно каране и да потърсим помощ в някой сръбски сервиз. Такъв намерихме край Ниш. Там потвърдиха повредата, но нямаха оригинален лагер. Сложиха някакъв заместител и ни посъветваха да потърсим оригинален лагер в Австрия. Бавно прекосяваме Югославия и Унгария, като спим в колата и на 2 август бяхме в Австрия. Всички сме развълнувани, защото за пръв път преминаваме “желязната завеса”. Колата все пак показва известна доза интелигентност, защото окончателно ни изостави в градчето Брукнойдорф, близо до Виена. Оставихме колата в местния сервиз, а едно Волво на фирмата “Сандвиг” ни закара във Виена. Тук ни настаниха в луксозния хотел “АЕЗет-Центрум” и ни оставиха свободно време да разгледаме Виена. Видяхме прочутата катедрала “Свети Стефан”, посетихме Пратера и се возихме на Виенското колело. Фирмата ни даде вечеря в ресторант във Виенската гора. Пътувахме и до гр. Хайнбург, за де се запознаем с местното предприятие за тютюнево фолио. На 4 август напуснахме Виена, прекосихме Чехословакия и на 5 август бяхме в ГДР - Дрезден. Тук посетихме Института по тютюна, с който сме стари познати и продължихме за Берлин. След срещи и преспиване в Берлин, продължихме за гр. Малхин, където се намира заводът за тютюнево фолио в ГДР. Това предприятие ни е познато от предишни посещения, затова ни остана време да отидем за риба на Малхинското езеро, да се изкъпем в Северното море край Рощок и да се разходим до областния град Нойбранденбург. В Австрия цените ни се видяха много високи, не си купихме нищо и шилингите, които ни останаха обменихме изгодно в ГДР. В Малхин със Златев си купихме по една “Кюхе-машина”. Като ни видя с многобройните кутии, Арсенян едва не припадна. Наложи се да купим багажник, за да натоварим новите придобивки.
Следващият етап от пътуването ни беше ГФР - гр. Хамбург. Особено тягостно беше преминаването на границата между ГДР и ГФР на 15 август. Претърсиха ни основно, даже гледаха с огледало под колата, да не сме скрили някой. Беше ужасно обидно! В Хамбург наш домакин беше търговският ни представител Петър Стайков. Настаниха ни в семейния хотел-пансион “Ам ноненщейг”. Градът беше силно пострадал от войната, но се възстановяваше с бързи темпове. Тук посетихме фирмите “Боргвалд”, “Бринкман”, “Хауни” и Б.А.Т. Не пропуснахме да се разходим и по ”Сан Паули”, световно известната улица на удоволствията в Хамбург. Нашите любезни домакини ни предложиха да посетим и някои от заведенията, на техни разноски, разбира се, но нашата българска скромност не ни разреши да приемем Посетихме и гр. Бремен, където има цигарена фабрика и цех за фолио на фирмата “Бринкман”. На път за френската граница спряхме в Кьолн. Тук живееха роднините на Людмила, аз имах техния адрес и исках да ги посетя. За съжаление срещата не се реализира.
На 24 август напуснахме ГФР и през Саарбюкен влязохме в Франция. За наша голяма изненада, тук ние трябваше да търсим митничарите, за да ни подпечатат паспортите. Никакъв интерес към нашите особи. Същия ден пристигнахме в Париж - един “Безкраен празник”, както го нарича Хемингуей. Във Франция сме гости на фирмата “Льо таба реконститюе” - смесена френско-американска компания. Тук отседнахме в хотел “Литре”, близо до гара Монпарнас Този не особено луксозен хотел се оказа над нашите финансови възможности, затова скоро се преместихме да живеем в сутеренния апартамент на бащата на Арсенян. От фирмата домакин ни поканиха на обяд в реномирания ресторант “Мурат” и ни предложиха да избираме между нощна разходки с кораб по Сена или посещение на нощен клуб на плац “Пигал”. Ние отново проявихме нашата скромност на българи и избрахме нощната разходка. Там вечеряхме, между другото, и омари, но мисля, че се справихме достойно. Имахме възможност да посетим всички по-известни забележителности на Париж: Лувъра, Дома на инвалидите, Айфеловата кула, Парижката Света Богородица, Шан з, Елизе, Версайския дворец и много други. От фирмата домакин ни заведоха в гр. Льо Ман, където разгледахме голям завод за фолио, който работи по хартиения способ. Посетихме и Генералния секретар на Кореста. Той ни заведе в едно типично парижко бистро и ни предложи перно. Аз предпочетох калвадос, спомняйки си за д-р Равик, от “Триумфалната арка” на Ремарк. Хубави часове прекарахме и в дома на семейството на сестрата на Арсенян.
На 31 август със съжаление напуснахме Париж и Франция и потеглихме за следващия етап - Швейцария. В гр. Райнах се настанихме в хотел “Берен” и вечеряхме шницел по виенски. На другия ден директорът на местния завод за фолио ни даде чудесен обяд на открито, след което продължихме за гр. Бонкур. Тук се намира известната цигарена фабрика “Бурнус”.След като се запознахме с нейната организация и обзавеждане, продължихме за гр. Базел, като гости на фирмата “Тамаг”. Настаниха ни в хотел “Алфа” и с изненада в стаята на всеки от нас намерихме кутия шоколадови бонбони, памук за уши и библия. Много ми се искаше да взема библията за спомен, но не посмях от нашите митничари На 4 септември се сбогувахме с Швейцария и потеглихме на Италия.
На път за Рим се отбихме в известния курорт на Адриатическо море Марина Романа и преспахме в мотел “Ромеа”. На 5 септември бяхме във Вечния град. Тук се настанихме в хотел “Феникс”, посетихме нашето Търговско представителство и Италианския тютюнев монопол и повече работа нямахме, но останахме още една седмица, за да може Арсенян да ремонтира своя “Фиат”. Това ни даде възможност да се разходим и да разгледаме добре Рим. Посетихме Пантеона, Олтара на отечеството, Колизея, Ватикана с неговите музеи и много други забележителности. Когато колата беше готова, потеглихме за последния етап от нашата командировка - Завода за фолио в гр. Бари. Преминахме през цяла Италия, за да стигнем до края на ботуша. На връщане се отбихме и разгледахме красивата Венеция. На нашата граница не ни се размина щателната митническа проверка, която ни напомни, че отново сме в България. На 13 септември бяхме в Пловдив, посрещнати сърдечно от близки и колеги. След завръщането ни Арсенян замина за Иран, а аз с останалите колеги написахме подробен доклад за резултатите от нашата командировка, който получи висока оценка.
Не много време след завръщането се обадиха от Държавна сигурност и поискаха среща с мен. Предполагах, че целта на срещата ще бъде командировката ни и не се излъгах. Поискаха подробно да им разкажа къде сме ходили и с кого сме се срещали. Техническите подробности не ги интересуваха. Имах много точни данни и всичко, което мислех, че ги интересува, им разказах. Разбира се, не споменах за моите търсения в Кьолн и за ремонта на колата в Рим. Изглежда, че моят разказ им хареса, защото поискаха да им го представя и в писмена форма. Не можех да откажа. В моя архив пазя препис от този доклад. След представянето на доклада ми предложиха да им стана сътрудник в нашия институт. Отклоних предложението, като се постарах това да стане по много деликатен начин. Те приеха отказа ми, но след една година, когато трябваше да замина за Куба, не ме пуснаха.
Въз основа на проучванията от командировката започнахме проектирането на експериментален цех за производство на тютюнево фолио в Пловдив. След одобряването на проекта пристъпихме към разработване на конструкциите на оригиналните изделия. Изработването на обзавеждането беше възложено на завод “Млада Гвардия” - Хасково. След неговото завършване и монтажа започна и производството на първото българско фолио. Естествено, това не стана толкова лесно, както съм го написал. Имаше и доста емоции. Най сериозната беше големият пожар, който стана при експериментирането на Сушилната за тютюнев прах. Той бързо се разпространи, а на долния етаж имаше склад за хартия. Ситуацията беше много опасна. Пристигна цялата пожарна от Пловдив и тази от Асеновград и пожарът бързо беше локализиран и потушен. Намеси се Държавна сигурност. Започнаха да търсят виновни. Аз поех цялата отговорност. Следствие на този инцидент и на получения стрес заболях от диабет, който ми остана за цял живот. След успешното експериментиране в Пловдив изготвихме проекти и построихме цехове за тютюнево фолио в Шумен и Благоевград.
Като всяко българско семейство, Санка и аз мечтаехме за собствено жилище. Квартирата на ул. “Екзарх Йосиф” 18 вече не ни задоволяваше. От една петица на Тото имахме малък жилищно-спестовен влог. Институтът ми отпусна заем от 4000 лева. Започнахме да търсим да закупим наше жилище. По онова време - 1969 год. - това беше трудна задача. Имаше хора с привилегии, като активните борци например, които обсебваха всяко по привлекателно жилище. Със Санка обикаляхме много, но подходящи обекти нямаше. Най после щастието ни се усмихна с един върнат апартамент на V етаж, в панелен блок накрая на Пловдив. Нямахме избор, взехме ключовете и пренесох Санка на ръце през прага на първото ни собствено жилище. Това беше апартамент на 82 кв.м., който напълно задоволяваше потребностите ни на четиричленно семейство - Санка, Мама Мици, Насето и аз. Нанесохме се в края на м. септември 1969 год. Мама Мици зае северната стая, а Санка, Насето и аз - южната. И тук Мама Мици пое домакинството на семейството. Тя почина на 28 март 1975 год. на 77 години, изпратена от всички, които я обичаха, а те бяха много.
Около 1976 год. в Свищов Мама Катя се почувства зле и трябваше да я преместим в Пловдив, при Буба. Тогава тя живееше в една стая в Кючук Париж, близко до булевард “Южен”. Двете живяха там до м. декември 1978 год., когато им купихме гарсониера в ж.к. “Тракия”, блок 8-А. Свикнала на голяма къща с два двора, Мама не беше доволна от новото си жилище и често ми го казваше. Безкрайно добра и грижовна, тя почина на 26 юли 1987 год., на 87 години.
През 1969 год. Насето завърши гимназия и продължи висшето си образование в Държавната политехника - София, специалност “Общо машиностроене”. Там се свърза с бившата си съученичка Магдалина Андреевска - студентка по “Електроинженерство”. В Глава четвърта ще има вероятно по-големи подробности за тези и за други събития. Тук аз само ги отбелязвам. Слез завършването си през 1975 год., Насето е разпределен на работа в ИПП “Машпроект” - Пловдив, а Магда - във Военните заводи в Казанлък. Преди да постъпи на работа, Насето трябваше да изкара военната си служба. Това стана в ШЗО - Плевен и в танковия полк в Ямбол. Връзката му с Магда, обаче, продължи и през м. май 1976 год. те сключиха граждански брак. Кумове им бяха актрисата Невена Коканова и режисьорът Любомир Шарланджиев. Беше весела сватба! Санка и аз обикнахме Магда и с радост я приехме за наша снаха. На 25 ноември 1976 год. се появи на бял свят първия резултат от тяхната любов - едно чудесно момиченце, кръстено на името на Санка - Саня. На 17 август 1982 год. се появи и новият Ангел Атанасов Дюлгеров. Той ще има задължението да напише Глава пета от тази Сага.
Началото на 1974 год. донесе радост на нашето семейство. На 11 януари с парите от едно изобретение и заеми си купих кола - “Москвич”. Започнах да ходя на работа до Института в Марково с кола. Това, разбира се, повишаваше самочувствието ми. През почивните дни със Санка и Буба излизахме с колата до различни обекти. През лятната ваканция почивахме в различни къмпинги по Черно море, от което имам много приятни спомени. Ходехме на почивка и в с. Орехово, където семейство Андреевски имаше къща, и в с. Малоградец, където семейство Динкови имаше къща. На тази кола се научиха да карат Насето и Магда, преди да си купят своя. Когато разбрах, че повече не мога да поддържам колата, през 1991 год. я продадох, с голямо съжаление.
Голяма тема, която отне много време и сили на Института, на секцията и на мене беше “Автоматизираната сортировка на тютюна” Идеята донесе от САЩ тогавашният генерален директор Димитър Ядков. Само че американците използвали изделието за сортиране по цвят на едролистни тютюни “Вирджиния”. Нашите решиха да го приложат при сортировката на ориенталски тютюни. И това създаде големи затруднения при внедряването
Междувременно Шабанов беше станал неудобен за висшето ръководство на Обединението, свалиха го като директор и на негово място назначиха Едуард Язъджиян. Той започна с реконструкция, като първо разтури моята секция и секцията по Механизация на тютюно-производството. Прехвърлиха ме в Технологичната секция под ръководството на Арсенян, също арменец и приятел на новия директор. Годините, прекарани под ръководството на Арсенян, си спомням като изключително неприятни. Най близките ми сътрудници бяха прехвърлени в други секции и по-трудно контактувах с тях. Темата по фолиото ми беше отнета и оставена под ръководството на един некадърник, който успя да я провали.
Като научен работник имам общо 44 научни и научно-популярни публикации, 13 изобретения, 11 доклада (пред КОРЕСТА, в Москва, пред симпозиуми, юбилейни сесии и др.) и 3 учебника за СПТУ. От 1959 год. до 1976 год. съм хоноруван преподавател по “Техническо обзавеждане на тютюневата промишленост” към Катедрата по технология на тютюна и тютюневата изделия при ВИХВП - Пловдив Носител съм на почетната значка на изобретателя (1978 год.).
Към края на трудовият ми стаж директорът на института ст.н.с. инж. Язъджиян ме извика и ми съобщи, че административното и партийно ръководства предлагат да ми се обяви конкурс за старши научен сътрудник І степен (професор). Да подготвя програма за хабилитационен труд. Не представляваше трудност да подготвя и представя такава програма. Тя беше на тема “Развитие на техническото обзавеждане при промишлената обработка на тютюна”. Програмата беше одобрена от Дирекционния съвет и Партийното бюро на Института. Оказа се обаче, че аз трябва да бъда одобрен и от Окръжния комитет на БКП. Такова одобрение не се получи и конкурсът не се проведе. Не можах да стана професор!
Излязох в пенсия на 1 януари 1985 год., без да съжалявам за Института, в който работих без прекъсване 25 години. Изглежда, че в Обединението скоро са почувствали липсата ми, защото не след много време предложиха да ме командироват за оказване на помощ в Тютюнева промишленост гр. Исперих, а след това и в гр. Пазарджик. След като приключих с последния обект инж. Цънцаров, вече като директор на Т.К. “Родопи” Пловдив, ми предложи да разработя идеен проект за модерен манипулационно-ферментационен комплекс. Приех и се залових с удоволствие с тази задача. Нелепата, преждевременна смърт на Цънцаров ми попречи да завърша проекта. Неговият заместник инж. Марудов нямаше тези амбиции.
Получените при пенсионирането ми и от допълнителните задачи средства ни позволиха със Санка да направим основен ремонт на апартамента и да дооформим обзавеждането му. Не много време след това го прехвърлихме като собственост на нашия син.
Годината 1994 ще остане паметна в моя живот с преживените събития. На 22 март с Буба навършихме 70 години. По този повод вкъщи имаше тържествен обяд с торта свещи и “Многая лета”. Присъстваха много гости от Пловдив и София. На 24 май празнувахме абитуриентския бал на Саня. На 30 май постъпих в болницата за операция на простатата железа. Операцията се извърши на 6 юни и беше успешна. От болницата излязох на 24 юни. Както в болницата, така и след напускането й, Санка полагаше изключителни грижи за мене. През м. септември, след като се разбра, че Саня е приета в Техническия университет в Пловдив, се реши да дойде да живее у нас. Със Санка приехме с радост това решение и започнахме да подготвяме за Саня северната стая. Обзаведохме я като за студентка. Официалното предаване на стаята стана на 18 септември неделя, с обяд на който присъстваха Георги, Ваня, Магда, Наси, Саня, Ангелчо, Санка и аз. Беше весело и трогателно. В понеделник сутринта изпратихме с менче с вода новата студентка на първите й лекции. Санка се оплака от леки болки в коремната област. Тъй като нея често я болеше стомах, не обърнахме особено внимание на това оплакване. Във вторник болката се засили и Санка започна да пожълтява. Вечерта се наложи да викам “Бърза помощ”. Лекарят констатира хепатит и веднага нареди закарването й в болницата. Беше 20 септември. Така започна последният месец от живота на Санка, който завърши трагично на 24 октомври. Санка почина от рак в жлъчните канали. Последните дни на Санка съм описал в една малка книжка, която допълва този епизод от моя живот.
Мисля, че тук е мястото да напиша няколко думи за живота на Санка. Сега, когато от дистанцията на времето си спомня за нея, разбирам, че тя беше човек с изключителни качества. Милосърдна, контактна, грижовна дъщеря, съпруга и майка, непретенциозна и невзискателна и т.н. Не съм сигурен, че с моя суховат характер ще успея да опиша нейния истински образ. Нека тези, които я познават, бъдат снизходителни.
Санка е родена в гр. Свищов на 26 април 1924 год. - зодия Телец. Тогава нейното семейство живее в къщата на дядо ми Ангел в махалата “Ат пазар”. Това е първото обстоятелство, което може би, е предопределило нашата бъдеща връзка. Второто е, че когато тя се е раждала, акушерката Баба Вяра е била у Дюлгерови и е къпела близнаците Ангел и Анна (Глава втора). Наложило се е по спешност да отиде у Ачеви. Така след като е къпала Ангел, тя е поела Санка.
Бащата на Санка - Николай Ангелов Ачев е роден в Свищов през 1891 год. в бедно семейство. Рано се е наложило сам да изкарва прехраната си като чирак при търговеца манифактурист Стефан Цветков. Когато се позамогнал и понаучил занаята, започнал собствена търговия. Николай Ачев беше един от уважаваните и добри търговци в Свищов. Край на търговската му дейност сложи 9 септември 1944 год. Умира през 1958 год. от рак в стомаха.
Майката на Санка - Минка Стефанова Бояджиева е родена в гр. Дряново през 1903 год. в заможно занаятчийско семейство. Баща и е бил бояджия. Тя има много добро за времето си образование - завършила е Търновската гимназия. С Николай се оженили по сватлък, но бяха щастливо и задружно семейство. Минка Ачева умира през 1978 год. от инфаркт.
Санка има двама братя Стефан и Васил. И двамата са икономисти, завършили Академията в гр. Свищов. Работят в областта на търговията - Стефан в Свищов, а Васил в Разград. Женени са и имат задружни семейства. Стефан има една дъщеря - Нина, а Васил син и дъщеря - Николай и Милена. Стефан почина през 1999 год. от инфаркт.
Първоначалното и средно образование Санка получава в гр. Свищов, след което завършва Висшия Институт за стопански и социални науки “Димитър А. Ценов” в същия град. Поради невъзможност да намери работа в Свищов (произхожда от търговско семейство), през м. ноември 1948 год. отива в Пловдив. От 1 януари 1949 год. до 31 октомври 1951 год. работи в Районен кооперативен съюз - Пловдив. Започва като “книговодител-висшист” и напуска като “счетоводител”. След това се прехвърля в ДТП “Промишлени стоки” - Пловдив, където започва работа като “книговодител І ст.” на 8 ноември 1951 год. и напуска като “счетоводител І ст., поради прехвърляне. Скучната счетоводна работа отдавна не задоволява Санка и тя намира подходяща дейност в МВТУ - “Нормативно-изследователско бюро по организация на труда” - Пловдив. Тук започва като “организатор по труда І ст. и завършва като “гл. специалист І категория” на 3 май 1979 год., когато излиза в пенсия след 30 години трудов стаж. След пенсионирането си Санка работи последователно като нещатен сътрудник в “Окръжна държавна инспекция по труда” и в “Съюза на българските автомобилисти”. В ОДИТ се запознава със Стоила Фингарова, която става най добрата й приятелка. Напусна ОДИТ на 1 юни 1984 год. и постъпи на работа в “Съюз на българските автомобилисти”, заедно с Фингарова, като нещатна сътрудничка в счетоводството. След напускане на СБА пак с Фингарова взема щанд за конфекция на панаира. Престана да работи, когато аз се пенсионирах.
Смъртта на Санка коренно промени живота ми. Това беше също един от жалоните, за които вече писах. След като Саня се върна при родителите си, трябваше да свикна да живея сам. Това никак не е лесна задача за мъж като мене, свикнал да му се угажда. Магда и Наси полагаха големи усилия, за да облекчат положението ми. Но техните грижи не можеха да компенсират самотата. Тук, както се казва, “Господ се погрижи за птичките си”, сестра ми Зина от София даде апартамента си под наем и дойде да живее при мене в Пловдив. Това стана на 21 септември 1996 год. Зина беше много близка приятелка на Санка и добре познаваше всичките й табиети. Тя възстанови реда, топлината и уюта на моя дом. Помага и на Буба, която е почти безпомощна. Благодарен съм й за това.
С този текст мисля да приключа глава трета. Оставам на следващия Дюлгеров да я довърши, като опише неизбежното, малко неприятно, последно събитие. Последният жалон! Но това е вече “Божа работа”!
Пловдив, март, 2000 год.
=======================================================================
П. П. от Атанас Дюлгеров – Втори
Изпълнявам желанието на баща ми, Бог да го прости, от края на предишния текст.
Той живя още 15 години, под топлите грижи на леля Зина. Ние с Магда също помагахме, според възможностите си. Всяка събота сутрин качвахме 5-те етажа с чанти с покупки, зареждахме хладилника и излизахме до квартална сладкарница, където баща ми ни черпеше с кафе и нещо към него. Водехме интересни разговори по всякакви теми.
С леля Зина излизаха в града, идваха и до офиса на Адванс в Дома на техниката. Ето една хубава снимка от 2002 год.
Папи вземаше една шепа лекарства, всяка сутрин му се мереше кръвното и захарта и се даваше съответна доза лекарство за кръвно и инжекция инсулин. Тези ежедневни грижи от страна на сестра му безспорно удължиха живота му. Вследствие на диабета получи два инсулта, от които с много усилия и обич успявахме да го възстановим почти напълно. Беше в добра форма до около 85-год. възраст. След 85 започна постепенно да отпада, по-трудно слизаше и качваше стълбите. Липсата на асансьор му попречи да излиза.
На 22 март 2014 год. отпразнувахме тържествено 90-годишнината му на Звезда.
През м. октомври 2014 год. се наложи леля Зина да се върна в София, при дъщеря си Тони. Вече нямаше сили да се грижи за себе си и баща ми.
През м. ноември убедихме с Магда Папи (тя се обръщаше към него с "Тати") да се премести на Родопи. Аз спрях работа и останах през деня при него. Вечер, след работа, Магда поемаше грижата за всичко. На Никулден се снимахме за последно заедно – трима Дюлгерови. На 8 декември, рождения ден на Магда, се събрахме отново на Родопи и Папи през сълзи каза: "Гордея се, че имам роднини като вас!"
Постепенно започна да изгубва интерес към живота, повтаряше: "Не искам да живея повече, само ви преча." С Магда го убеждавахме, че не е така и че "Господ ще се погрижи за птичките си" – негов любим израз.
На Атанасовден, 18 януари 2015 год., се събрахме за последен път с негово присъствие.
В началото на февруари получи нов инсулт, извикахме вкъщи лекар, той го прегледа внимателно и каза, че повече нищо не може да се направи. На четвърти изпадна в кома и на 6-ти февруари по обяд издъхна, без да се мъчи. С Магда му затворихме очите.
Погребахме го до любимата му Санка...
Пловдив, септември, 2020 год.