Санка Ачева-Дюлгерова – Спомени
ПОД РОЗОВИЯ ХРАСТ
1938 – 1947 год.
НА ПОЧИВКА В ЦИГОВ-ЧАРК
1982 год.
НА ГОСТИ В КИЕВ
1983 год.
ПОД РОЗОВИЯ ХРАСТ
1938 – 1947 год.
Санка като ученичка в Свищовската смесена гимназия
П Р Е Д Г О В О Р
За повестта на Санка “Под розовия храст” знаех много отдавна. Тя никога не ми предложи да я прочета, а и аз не проявявах интерес. Когато Санка почина намерих ръкописа на повестта в нейния архив. Тогава нямах сили да го разтворя и прочета. Едва сега, седем години след нейната смърт, събрах смелост и го отворих…
Историята започва през 1938 год., когато Санка е ученичка в трети прогимназиален клас /сега седми клас/ и завършва през 1946 год. със смъртта на Константин Омшански. Тогава Санка е била студентка в Академията в гр. Свищов.
В повестта, по трогателен начин, са описани епизоди от живота на Константин Омшански, грижите които тя е полагала за своя сакат и болен учител по руски и латински език, развитието на техните отношения. Повестта е и огледало за характера и качествата на Санка, за съжаление – късно оценени!
Прави впечатление, че в текста тя старателно е избягвала да споменава имената на своите близки. Помъчих се да допълня тази информация, като съм посочил някои имена, които днес представляват интерес.
Санка умееше да пише. Нейните писма бяха образец за нас. Разбира се, представената повест не е бестселър, тя трябва да се разглежда като една изповед и тези, които имат възможност да я прочетат, трябва да я приемат като такава.
Пловдив. 2.11.2001 год.
Ангел Дюлгеров
ПОД РОЗОВИЯ ХРАСТ
І.
Има хора със щастливо детство и юношество, много са тези с нещастно, а има и такива, които изобщо не помнят нищо от този най-ранен период на своя живот.
Моето детство беше щастливо. Години наситени с весели събития, хубави случки, пълно безгрижие и чувство за сигурност. Баща ми разказваше често за своето трагично детство. Останал сирак на 3 години, даден да слугува при богат търговец на седем годишна възраст, недохранен, слаб и болен от малария. Такива спомени имаше той от детството си и ми ги разказваше, за да разбера, че моето е щастливо и че не трябва да се глезя. Така той ме научи на искрено състрадание към болните, бедни и нещастни хора. А може би бях състрадателна и по природа?
Бях ученичка в прогимназията, когато в двора срещу училището /сега сринато до основи от последното земетресение при Вранча/ през междучасието наблюдавах един възрастен сакат човек. Той правеше ситни стъпки подпрян на бастун. Беше много слаб, винаги облечен в чер костюм, а през топлите дни – с чер панталон и светла риза.
Класната ни стая беше на втория етаж, разстоянието беше голямо и аз не можех да виждам добре чертите на лицето му.
Тогава не знаех неговата съдба, не знаех името му и изобщо кой е? Не разпитвах никого за него, само го наблюдавах, а вечер преди да заспя мислех за клатушкащата се фигура.
Бях вече гимназистка в първи гимназиален клас /тогава четвърти/. Учехме в старото училище. Сградата беше едноетажна с три класни стаи, една учителска стая и една вътрешна много малка. Още в първия учебен ден видях да излиза от последната същият сакат човек. Тогава научих, че той е руснак, който преподава латински и руски език. Името му беше Константин Омшански.
В четвърти клас не се изучаваха чужди езици. Той преподаваше на петите, шестите, седмите и осмите класове, класните стаи на които се намираха в голямата нова сграда. Необходими му бяха часове, за да се придвижи от едната до другата сграда.
Беше върла зима. Дълбок сняг покриваше училищния двор. Не виждах Омшански да излиза от стаята си. Един ден се разчу, че е много тежко болен от пневмония. Сърцето ми се сви. През зимата, макар и рядко продаваха портокали в нашия малък северен град. Купих три много хубави портокала. Почуках на вратата му. Никой не отговори. Цялата треперех от вълнение, защото той не ме познаваше и аз никога не съм срещала погледа си с неговия. Пак почуках, допряла ухо на вратата. Беше късно след обед и никой нямаше в коридора. Дочух тих стон, силно натиснах бравата, вратата се отвори и пред погледа ми се откри картина, която няма да забравя никога.
На тясното легло бяха разхвърлени сиви, стари, износени войнишки одеала. В техните гънки беше отпуснато неговото тяло. Две големи, дълбоки, с черни сенки, но с искрящ поглед очи се устремиха с голяма почуда към мене. Той беше с много висока температура, това разбрах веднага.
– Добър ден - прошепнах аз.
Доближих се до леглото му и казах:
– Аз съм ученичка, на която не преподавате. Разбрах, че сте болен и си помислих, че ще бъде добре да изядете тези портокали.
Усетих в погледа му топлинка. Това ме окуражи. Той вдигна дясната си костелива ръка и ми показа стола на който да седна. Цветът на китката и пръстите му беше тъмно-виолетов, смес от синьо и виолетово. Тежка миризма, примесена от урина и парфюм ме блъсна в носа. Повдигна ми се. Останах съвсем малко. Мълчахме. Така се запознах с моя бъдещ учител по руски и латински език.
В неговата малка стаичка повече не влязох, защото го настаниха в новата сграда. Стаята му беше в ляво от входа на училището, с голям светъл прозорец, гледащ към юг. От нея той можеше много по-лесно да се придвижи до съответния клас, в който има час.
Учениците му се подиграваха, заради недъга. Колко са жестоки децата! Това ме възмущаваше и реагирах, следствие на което и аз ставах обект на подигравки. Преди всеки час при задаване на учителя дежурният командваше: “Клас мирно!”. Учителят ни поздравяваше и ние си сядахме по местата. Когато имахме час по руски или латински език, дежурният с подигравателен тон се провикваше: “За среща на скиора клас мирно!” Наричаха го така, защото той при вървене извиваше навътре ходилата си, както когато на краката са поставени ски.
Омшански знаеше как го наричат, но си даваше вид, че не чува. Влачеше сакатите си крака с голямо усилие докато стигне катедрата, с мъка се качваше на нея и с голяма трудност сядаше на стола. През време на неговия час нямаше никаква дисциплина. И най-силните ученици, от добри семейства, не се държаха прилично. Разговаряха високо за различни неща, подвикваха, смееха се, закачаха се. Отличничката на класа /1/ силно плющеше с език, с отвратителен и много неприятен звук. Той се правеше, че не забелязва, че не чува, че не вижда.
Само няколко момичета го слушаха. Аз седях на първия чин на средната редица и цялото ми внимание беше съсредоточено в урока, който той преподаваше. Г-н Омшански забелязваше това. За първия срок имах по руски език отличен, за което получих пред всички плесница от Лида /2/, майката на която беше рускиня. До края на гимназиалния курс той ми пишеше шестици по руски език. По латински ми беше по-трудно и получавах петици. Обичах часовете му и по двете дисциплини. Беше ми интересно да го слушам, правеше ми удоволствие да отговарям правилно на зададените от него въпроси.
В неговата стая, където той живееше, като ученичка съм влизала само няколко пъти: на Великден – да му занеса козунак и яйце, на Коледа – баклава и на Константин и Елена /неговия имен ден/ – цветя. За мене той беше един добър учител и нещастен, самотен човек, който стоически понася последиците от войната. Беше сакат от Първата световна война!
Бяхме в пети клас, в час по руски език, когато земята се разтресе от земетресение с епицентър Вранча.
– Земетресение! – извика някой.
Момичетата, които седяха на чиновете до прозореца за миг се хвърлиха към него, за да го прескочат /стаята ни беше на първия етаж/, а останалите се заблъскаха към вратата. Той запази пълно спокойствие. Остана седнал на катедрата и ме гледаше. Аз също останах на моя чин. Трусът беше вече спрял, когато той бавно стана и тръгна към изхода на стаята, а аз изтичах в двора на училището, всред море от момчета и момичета, които бурно и развълнувано коментираха случилото се.
Г-н Омшански имаше един добър приятел, също руснак, учителят ни по математика – Юри Ермоленко. Беше млад, рус човек. Той и една млада учителка по история /3/ се обичаха.
Ученическите ми години бяха много хубави, весели, преизпълнени със съдържание. Всяка минута от деня ми беше заета с нещо полезно и приятно. Но времето така неусетно летеше, че просто не вярвах, че съм вече абитуриентка. Тогава, през 1943-та година абитуриентските вечери ставаха в учителската стая. Ученичките и учениците бяха с униформеното си облекло. На няколко маси се подреждаха сандвичи, боза и безалкохолни напитки. Помня, че имаше и малко алкохол. Салонът трябваше да е свободен за хора и танци.
През този ден вземах дейно участие в украсата на салона и подготовката на вечерта, когато един ученик ми каза, че г-н Омшански ме вика в стаята си. Научил, че ние учениците сме решили на абитуриентската си вечер да обявим годежа на Ермоленко с историчката, без да ги предупредим за това. Просто изненада и за тях е за присъствуващите.
Това беше вярно!
Той ми говори дълго. Обясни ми, че никой няма право да се бърка в личния живот на другите. Всеки човек сам трябва да решава съдбата си, че всяка външна намеса може да се отрази фатално на личното щастие на хората. Може да се случи нещо лошо след това и винаги ще ни тежи на съвестта и пр. Накрая той твърдо каза:
– Забранявам ви да направите това! Искам от тебе да го предотвратиш!
Много трудно ми беше да убедя тези, които бяха решили да обявят годежа, да се откажат от намерението си. Разтревожих се, развалих настроението си, но успях. Това съобщение не се направи.
Скоро след това Ермоленко и историчката наистина се ожениха. Не се измина и година от сватбата им, когато Ермоленко беше мобилизиран в гр. Сливен, а неговата млада съпруга се обеси в избата на къщата, където живееха.
Бях при г-н Омшански, когато Ермоленко облян в сълзи влезе в неговата стая, току що пристигнал от казармата.
– Но защо? – изхлипа той и падна на колене пред Омшански.
Излязох!
Причината за самоубийството е била отчаянието, в което е изпаднала, след като в Плевен лекар й казал, че е болна от туберкулоза.
– Бях ли прав, като ви спрях да обявите годежа им? Сега щеше да тежи на съвестта ви това нещастие – ми каза Омшански.
Той знаеше, че учениците му се подиграват за смешната походка, ако изобщо можеше да се нарече така, защото беше само тътрене на краката. Знаеше, че му бяха измислили прякора “скиора”. Разбираше, че го лъжат по латински, като заучават превода на урока наизуст, без да знаят смисъла на отделните думи, глаголите и граматиката. Знаеше, че само няколко души в класа си учеха уроците по руски език редовно. Никога не говореше за това, което вижда и разбира. Мълчеше и си отмъщаваше, като пишеше двойки, саркастично се усмихваше, тържествуваше, че им връща за лошотиите. Никога няма да забравя неговото злорадство, когато Емилия /4/ изправена пред черната дъска важно декламираше наизуст научения превод на урока по латински, без да разбере, че той й беше посочил да превежда не новия, а стария урок.
Докато бях ученичка не разбирах, че някои учители също му се подиграват. Това открих по-късно, като студентка. Особено неприлично и нечовешки се отнасяше с него учителят ни по физика “Ампера” /5/, както го наричахме. После той стана директор на гимназията и когато влизаше в стаята на Омшански и ме виждаше там, подхвърляше някоя подигравка и си излизаше. Това ме отвращаваше. Но… когато моят учител по руски език беше предал Богу дух, Амперът е бил един от първите, които са разграбили неговата богата библиотека. Г-н Омшански редовно получаваше от Киев най-хубавите, луксозни издания на произведенията на руската литература.
Столът в който се хранеха учениците от селата се намираше в сутерена на училището. Направиха г-н Омшански управител на този стол. Това задължение запълваше част от многото свободно време, с което той разполагаше. Омшански не излизаше от сградата. Училището беше неговия дом, парк за разходка, улиците на града, местност извън града, театър, кино, ресторант, равнина, гора, море и планина. Всичко! В него той прекарваше годишните времена – пролет, лято, есен и зима. Все така, години наред!
Как живеят хората той научаваше от книгите, радиото, пресата и учениците. Нормален живот беше живял само до двадесет годишната си възраст.
Стаята му беше малка. Мебелировката се състоеше от легло, маса, гардероб, библиотека, два стола, радиоапарат, завеса, а върху пода – нищо. По стените бяха закачени икони, много икони. Той беше религиозен. Вярваше в предчувствието, в предопределението на съдбата, в Бога. Много беше трогнат, когато Дженап /6/, мой съученик преселил се в Цариград, му изпрати честитка за Възкресение Христово.
С мъка се разделих с ученическия си живот и още тогава прозрях истината, че хубавото, веселото, безгрижието са дотук!
ІІ.
Имах желание да следвам в София архитектура или математика. Баща ми разполагаше със средства за това, но имаше турски разбирания за живота и не ме пусна.
Така се записах във “Висшия институт за социални и икономически науки” в гр. Свищов. В същото време г-н Омшански е мечтаел да заминем заедно за Киев и той да ме издържа да следвам там.
Нямах път по улицата пред гимназията, а мисълта за моя бивш учител по руски език ме тласкаше към нея. Не бях го виждала цяло лято, защото този сезон винаги прекарвах в родното градче на майка ми – Дряново, разположено в северните склонове на Стара планина. В един септемврийски след обяд набрах букет от хризантемите в нашия двор и се запътих към училището. Той се беше облегнал на рамката на отворения прозорец и когато ме забеляза усмивка озари неприятното му лице. За първи път го посещавах не като ученичка, а като госпожица.
Още при влизане в стаята му ме лъхна тежката, лоша, нетърпима, специфична миризма. Едно малко, сиво мишле беше стъпило върху радиото и спокойно си стоеше там.
Изтръпнах!
Овладях се и му поднесох букета. Ръката му беше ледена. Посрещна ме седнал на стола в обичайната си поза – десният крак кръстосан върху левия. Бастунът му беше опрян на ръба на леглото.
– Не се страхувай от мишката, тя е моят единствен приятел – с усмивка ми каза той.
Седнах на втория стол, с гръб към прозореца. Това място щеше да бъде мое в продължение на пет години.
Станах, за да подредя цветята в една голяма ваза, като изхвърлих от нея изсъхналите. Новият букет беше единственото приятно, свежо нещо в тази стая.
Стая ли? – не, дом на един нещастник.
Посещавах го по един, два пъти на седмицата. Престанах да гледам на него само като на учител. Не виждах в него и нещастния, сакат, стар човек. Той стана за мене приятен събеседник, човек с остър ум, с много знания, който умееше да разказва, да разказва…
Много, много неща аз научих от този затворник, който не само, че нямаше никакъв житейски опит, но даже не беше съществувал и като обикновен човек. Говореше на украински и никога не вмъкваше в изречението българска дума. Говореше неясно, някакво фъфлене му пречеше. Това съвсем затрудняваше в началото моят слух. Но аз всичко разбирах. Той изискваше от мене да му говоря на руски. Опитвах се и получавах непрестанно корекции. Любим руски писател му беше Лермонтов. Знаеше наизуст произведенията му. Обичаше да ми ги цитира. Знаеше наизуст и цели страници по латински.
Стоях по два, по три часа, по четири часа при него, без да усетя кога е минало времето. Моравите пръсти, сините устни, бялата пяна по ъглите на устата, оредялата права и винаги рошава мазна коса, бялото в ъгълчетата на очите до носа, жълтия тен на кожата на лицето като пергаментова хартия, неприятното клатене на главата при говорене, сакатите крака, изкривеното тяло, грозните изпъкнали зъби пожълтели от тютюна – всичко това не ме отблъскваше вече. Не го забелязвах.
Аз виждах само блясъка на неговите, понякога, толкова угаснали очи, докато разговаряхме. Може би това общуване с него ме научи да гледам на недъгавите хора като на напълно нормални или по-точно да не забелязвам техните недостатъци. Те – сакатите, чувстват навярно това мое отношение към тях и затова търсят контакт с мене.
Когато бях на 35 годишна възраст се запознах и сприятелих с младеж /7/ без ухо, без ръка, с обгоряла кожа на лицето и врата от електрически ток.
– Ти си първият човек, който ме вижда с две ръце – казваше ми той.
Беше изминал около половин век от рождението ми, когато на вечерните курсове по френски език до мене винаги сядаше млад, сакат мъж и след това винаги ме изпращаше до автобусната спирка. Той много боледуваше, често отсъстваше и аз му помагах да навакса загубеното.
Първият ми началник /8/ имаше отрязана част на лявото ухо, недостатък, който дълго време не бях забелязала, пленена от обаятелната му личност.
Една от моите подчинени беше младо, гърбаво момиче. Тя ми беше първата помощничка в работата и приятелка.
Мой колега, много по-млад от мене, също гърбав, който като инвалид продаваше марки, засияваше когато ме срещне и водехме с него дълги разговори.
До тук се спрях на примери за моята дружба с хора, които имат физически недъзи. Имам и много приятели напълно здрави физически, но с душевни заболявания. Може би, по тази причина, моите нормални приятели ме наричаха “Защитник на бедните и нещастните”, с лека ирония, която ме натъжаваше.
Тогава, в моята толкова наивна младост, не можех да допусна, че този сакат човек, когото мислех за старец, а той нямаше повече от 45 години, съвсем не е стар за мъж на тази възраст. Освен това не знаех, че неговата младост не е била нормално изживяна, поради което в своите мисли, желания, представи и мечти той е изпитвал жажда за щастие. Ако бях се замислила за това можех да предотвратя най-голямото страдание, което той, по моя вина, преживя. Успокоява ме единствено мисълта, че ако му липсваше това страдание, той изобщо нямаше да има и щастливи мигове в своя живот.
ІІІ.
Киев, този град градина, е тъй красив при изгрев слънце. Весела групичка от младежи и девойки се движи по неговите улици към квартирата на слепия йога, който е отседнал в града. Той гадае на пясък.
Те са прекарали една хубава нощ в игри, песни и танци. Студенти са в Киевския университет по славянска филология. Със замаяни глави от алкохола, решават да посетят йогата, за да им гледа.
Човекът който придружава гадателя и се грижи за него им съобщава, че ще бъдат приети само едно момиче и едно момче.
Момичето влиза при йогата. Всички са много весели, смеят се и подхвърлят шеги. Катя се връща при тях бледа като платно. Излиза и Константин с още по-разстроено лице. Предсказанията на йогата са много лоши, ужасно лоши. Всички, освен Катя и Константин, продължават да се смеят. Йогата, според тях, нищо не познава. И все пак веселието е помрачено. Разделят се и всеки тръгва към своя дом.
Неделя е. Константин се запътва към църквата.
“Ти обичаш един младеж, с който мислите да свържете завинаги живота си. Този човек, в момента, не е вече между живите.”
Годеникът на Катя е летец. Няколко часа след посещението си при йогата, тя получава телеграма, че е загинал при самолетна катастрофа.
“Ще напуснеш завинаги твоята родина. Никога няма да се срещнеш с нито един твой роднина или близък. Ще умреш в чужда страна, сам, като куче.”
Един ден след това съобщават на студентите в Университета, че е обявена война и следването им се прекратява. Момчетата хвърлят чанти, учебници и шапки. Константин получава повиквателно, явява се, облича военната униформа и само след няколко дни напуща границите на Русия, на път за Цариград.
Войната е най-ужасното нещо на света, но още по-жестоки са последиците от нея. Константин е ранен в краката и подложен на осем последователни операции. След това е прехвърлен в България, с други тежко ранени войници. Сам не си спомня колко време е лежал в болницата в гр. Станимъка /сега Дупница/, където за голяма изненада на лекарите е останал жив.
Натоварен на едно муле, водено от калугери, той е настанен в манастира “Света Петка” в Родопите. Грижите на монасите за ранения руски войник са големи. Става любимец на игумена на манастира. Проявява голям интерес към книгите написани на старобългарски. Дните му минават в четене, задълбочени разговори и философски размишления. Планината го пленява със своите прелестни пейзажи, с чистия въздух и студената вода.
Омшански продължава лечението на раните си, започва да се учи да ходи, отначало с две патерици, после с една, а след това с бастун или подпирайки се на стените на манастирската сграда.
Назначават го учител в Станимъжката гимназия, а след това негови сънародници му помагат да се прехвърли в София, където продължава да учителствува.
В столицата съжителства с едно сляпо семейство. Взаимната помощ го свързва с тях така, че с мъка се разделят, когато той е преместен за учител в Свищовската реална гимназия.
ІV.
Тежко и скучно беше неговото съществуване. Една мишка и един бастун бяха неразделните му приятели. Неговите радости бяха четенето на книги, учебните часове и това което виждаше от двукрилния прозорец. Дали виковете, смеховете и игрите на учениците в училищния двор го радваха и забавляваха или го дразнеха?
Той никога не се оплакваше. Нямаше и на кого. В стаята му влизаше за малко някой от учителите, но не за него самия, а просто за отмора и разнообразие. Само една учителка по гимнастика, млада, разведена, с малко бебе, често стоеше при него за утеха. Тя беше небрежна към облеклото си, все нещо й висеше или стоеше накриво, чорапите набрани, косата права и без блясък, разпиляна в различни посоки. Учениците и на нея измислиха прякор – “Маханда”. Омшански я утешаваше, като й вдъхваше вяра в утрешния ден. След завършване на следобедните часове, обаче, когато училището се обезлюдяваше и утихваше, започваше голямата му скука. Самотата се промъкваше в стаята и до зори не я напускаше. Той стоеше дълго на прозореца и чакаше и си спомняше…
“Единственият човек, който проявяваше внимание и грижи към него беше една от бившите му ученички. Тя беше на четиринадесет години, когато му занесе портокали. Обичаше неговите часове в девическата паралелка “А”. Имаше няколко момичета, с които толкова добре работеше. Тя беше най-прилежната между тях. Едно дребно момиче, което в никакъв случай не беше красиво, но имаше големи и изразителни очи. Те изразяваха радост и веселост, искрено съчувствие и тъга. Но… тя беше отлитнала като птичка, след завършване на гимназиалния курс. За последен път той я видя, когато забързана, с наведена глава, тя мина пред училището в една ранна августовска утрин. После получи писмо от родния град на майка й. Прекарвала в курортното градче всичките си ваканции, а това лято и прехода от ученическия към студентския живот. Писмото го зарадва много и му даде надежда, че тя ще го посети, когато се върне.
Очакванията му се сбъднаха. Както се беше опрял на рамката на прозореца, с най-мрачните мисли, които бяха неизбежния му спътник, изведнъж я забеляза на ъгъла на улицата, на този ъгъл, който води към Съборната църква. Беше облечена с бяла плетена блуза с червени фигури и носеше голям букет от хризантеми. Не можеше да скрие усмивката, която като бурна вълна заля лицето му. А той се усмихваше от радост толкова рядко…, може би никога до сега.
С възможното най-бързо за него движение се обърна и подпирайки се с двете ръце на масата успя да заеме обичайната си поза на стола, преди тя да влезе.
Ръката й гореше!
Тя подреди цветята във вазата и седна на стола с гръб към прозореца. Това място щеше да бъде нейно в продължение на пет години.”
Бяха бурни времена! Войната отново носеше смърт, недояждане, глад, болести и нещастия. В малкото крайдунавско градче беше относително спокойно. Само въздушните тревоги го разтърсваха. А в нощта, когато заблудените самолети минаха над града, за да бомбардират Букурещ, аз гледах от високия баир лампионите осветили околността като светъл ден и си мислех за неговия страх и безпомощност, останал сам в училищната сграда.
Започнах да го посещавам по-често. С каквото можех му помагах, но сама чувствах, че му помагам най-вече с присъствието си. Аз бях добър слушател, а той разказваше за Русия такава, каквато я беше опознал за своите двадесет години, такава каквато я помнеше. Всички руски девойки бяха за него “Татяни”; Киев – най красивият град в Украйна; Лермонтов – велик писател; руската душа – по широта няма равна на себе си; руската вяра в Бога е с голяма дълбочина; рускинята е всеотдайна майка; руснаците обичат родината си и са готови да дадат живота си за нея; Русия е родила поети неповторими с гениалността си; необятна е Русия и богата на природни красоти… Разказваше, разказваше устремил към мене грейналите си от гордост очи.
Имахме часове на продължително четене. Произведенията на Пушкин, Тургенев, Лермонтов и Толстой бяха подложени на анализ, но не като учебен материал, а като понятия от самия живот. Понякога в мненията ни имаше много допирни точки, друг път спорехме, допускахме и ожесточени спорове, които водеха до неколкодневно сърдене.
Всяко мое посещение завършваше с изпращане до централния вход на училището. Изпращането траеше дълго. С едната ръка той се подпираше на бастуна, а другата плъзгаше по стената на коридора и на стълбището. В тази разходка той влагаше толкова голямо усилие и старание да се клати по-малко настрани, да се навежда по-малко напред и да държи главата си изправена. С други думи, мъчеше се да подражава на здравите, нормални хора.
Моралът и възпитанието на младите момичета по онова време бяха на такова ниво, че те не можаха бързо и лесно да разберат истините в живота отнасящи се до секса и интимните отношения между мъжа и жената. По тези въпроси липсваше литература или ако имаше такава, тя беше недостатъчна. За любовта, в каквато и да е форма, не се говореше пред децата.
По тези, а може би и по много други въпроси аз не разбирах, не усещах какво става в неговата душа, какво вълнува неговото клето сърце. Не знаех, че душата и сърцето на недъгавите хора не са осакатени. Когато разбрах това, вече беше много късно.
В стаята беше навлязъл вечерния здрач, без да го забележим. Аз различавах само силуета му и с рязко движение станах от стола, за да запаля осветлението. Той трепна, хвана ръката ми и я стисна властно, силно и продължително, но без да ми причинява болка.
Колко време трая това? Само миг, а ми се стори толкова продължително… Бях като хипнотизирана! Станах права, много близо до него, изумена, в очакване ръката ми да бъде освободена. Колко много бях доволна от себе си по-късно, след години даже, че не реагирах в този момент, по начин, който да го обиди, унизи, засрами и наскърби.
Той отпусна жилавите си пръсти, ръката му със шум се стовари върху ранените му бедра. Чу се шепот:
-Я ЛЮБЛЮ ТЕБЯ!
Замръзнах!
Доближих се до вратата без да запаля лампата. Казах му съвсем тихо “Лека нощ” и си отидох.
Цяла нощ не спах. – Защо? – се питах в тъмнината. Сега как ще продължи нашата тъй особена по рода си дружба? Как ще отида пак при него? Ще можем ли отново да разговаряме по същия приятен, забавен и непринуден начин? Какво трябва да бъде моето поведение? Тази нощ и още дълги години след нея аз не го разбирах. Много ясно помня, че в тази нощ той не ми беше противен. Нямах лошо чувство към него, дори не го упреквах. Просто бях удивена, изненадана, учудена от постъпката му. Колко време не го посетих след тази случка, не помня точно, но не беше малко.
Още при първата ни среща разбрах, че всичко между нас се е променило много. Никога вече няма да бъдем искрените, добри приятели!
Никога!
Германските елитни войски отседнали за известно време в града ни се отправиха за Източния фронт. След тях през Свищов започнаха да преминават кервани от каруци натоварени със старци и деца от Украйна. Млади, красиви германски войници на коне яздеха от двете страни на колоната, която се движеше съвсем бавно. Керванът се придвижваше от Украйна към Германия. Не се разрешаваше на населението да дава храна и да указва каквато и да е помощ на нещастните старци и деца. Въпреки това ремсистите проявяваха смелост и в моменти когато германците бяха далече се приближаваха до каруците, за да получат кратка информация за положението на Източния фронт.
Магазинът на баща ми беше на главната улица. Скришом той сипваше орехи в шепите на дечицата със светло руси главички. Майка ми пържеше мекици, увиваше ги в хартия и тези пакетчета баща ми също подхвърляше на колите.
Аз разказвах на г-н Омшански подробности за тези кервани. Той слушаше и плачеше.
Не след дълго време нашето малко градче отново имаше гости. Този път руски войски бяха настанени в казармите, а офицерите по домовете. Войниците по цели дни маршируваха и пееха руски маршове на площада с паметника на Свободата. Площадът беше до нашата къща и съвсем близо до Реалната гимназия.
Не разбрах как е станало, че руски войници са посетили г-н Омшански. Навярно ги е попитал от прозореца си от къде са и когато е разбрал, че са от Украйна и дори от Киев, ги е поканил. За тяхното посещение научих от пазача на гимназията и много се зарадвах. Когато, обаче, влязох в неговата стая останах изненадана от унилия му вид. Той изглеждаше толкова зле, като че ли е боледувал от тежка болест. Стаята му изглеждаше като празна, но в първия миг не разбрах защо.
– Какво се е случило? – го попитах аз.
Раменете му се разтресоха от ридание. Той беше толкова развълнуван и разтревожен, че не можеше да произнесе ясно даже една дума.
– Наредиха ми да сваля иконите! – каза той глухо.
Тогава погледът ми се плъзна по стените и тяхната голота ми причини чувство за пустош.
С какви думи можех да го успокоя в този момент? Дълго стоях и мълчах, докато той стихна да ридае и ме помоли да си отида.
Дълго време след това Омшански не можеше да се примири. Разочарованието му беше голямо. Все ми казваше, че нищо не е останало от душата на украинеца. Тогава беше разочарован от мъжете. По-късно щеше да се разочарова и от руската девочка.
Руснаците напредваха към Берлин. Той се радваше много на техните успехи и на близката победа на сънародниците си, в която беше сигурен. За поведението на сегашните украинци повече не споменаваше. Аз също много старателно отбягвах тази тема.
Бяхме в изпитна сесия. Събитията ме разсейваха и трудно подготвях изпитите си. Баща ми и сега проявяваше турските си разбирания и не ми позволяваше да се разхождам из града. В нашия дом беше настанен на квартира един съветски полковник с ординарците си. Баща ми беше скрил от тях, че има дъщеря. За да отида на изпит не излизах през двора, а през избата и магазина, на другата улица. Изпитите се провеждаха в избеното помещение на Академията, така че при въздушно нападение да бъдем в скривалището.
През този период от време аз ходех много рядко при Омшански. Намаляло беше желанието ми да го виждам често. Приятелското ми чувство към него беше охладняло след онзи инцидент, въпреки че той никога не го повтори.
Войната беше към своя край. Берлин падна. Победата донесе мир и хората си отдъхнаха. Даже и в нашия град, със сравнително малко жертви в Отечествената война, настъпи спокойствие.
Беше 1946 година. Лято е. Пак съм в родното градче на майка ми. Получих от родителите си писмо в което ми съобщаваха, че у нас са настанили един подполковник /9/, неговият син и двамата му ординарци. След това от Киев са пристигнали жена му и дъщеря му. Много се зарадвах. Помислих си, че г-н Омшански ще бъде щастлив да се срещне с една руска девойка и то киевчанка. Не се досетих, че тя няма да бъде “Татяна” и той отново ще се разочарова.
Почти всеки ден получавах писмо от него. Пишеше ми в учтива форма и с обръщение “Глубоко уважаема госпожица С”. Писмата му бяха тъжни. Винаги имаше руски стихове. Веднъж ми беше написал следния стих:
“О, мой друг, тепер с тобой е радост,
а я один в мой нещастен пут.”
Отговорите на писмата ми бяха в съвсем различен тон. Аз му разказвах за веселото си прекарване в курортното градче, за екскурзиите до манастира /10/, за увеселенията на хижата и колко много съм танцувала. Да не тъгува, лятото скоро ще мине и аз пак ще го посещавам.
Руското семейство у нас ми хареса много. Сприятелих се, обаче, не с дъщерята, която беше 2 години по-млада от мене, а с майката. Тя беше на 40 години, умна, интелигентна и с много добро възпитание. Големият й син Игор беше изгорял в танк при Сталинградската битка. Косата й побеляла за една нощ. Тя ме помоли да заведа дъщеря й при моя учител руснак, за да й преподава български език, тъй като е следвала славянска филология в Киевския университет.
Съгласих се въпреки, че предполагах какво ще се случи. Верочка, така се казваше дъщерята, по цял ден се разхождаше по двора и рецитираше Маяковски. Заведох я при Омшански, но по-късно не я придружавах. След няколко урока тя заявила на майка си, че повече не желае да посещава този учител. Какво точно се е случило – не узнах. Но той беше потресен и разочарован от новия тип “руска девойка”.
V.
“Спокойно почивай под розовия храст”
Настъпи последната година от нашата дружба. Зимата беше сурова. Имах много да уча, а решавах и други проблеми. Въпреки всичко го посещавах по-често и от преди. През ден. Налагаше се. Сега бях и неговата милосърдна сестра.
Поради застоялия, нехигиеничен и самотен живот, който водеше, а може би и от липсата на желание да живее, г-н Омшански се беше разболял едновременно от костна и гръдна туберкулоза. Това ми беше съобщено от синът на нашия домашен лекар /11/ /също лекар/, който ме беше виждал при болния, когато е идвал да го преглежда. Предупреди ме, че има голяма вероятност да се заразя и аз.
Намерих една жена, която се съгласи да му пере дрехите и да му почиства стаята. Дали тя добросъвестно вършеше работата си, не можах да проверя. Д-р Андреев беше наредил на една милосърдна сестра от Градската болница да му превързва раната през ден. Младото момиче изпълни задълженията си само няколко пъти и отказа да продължи, с риск да загуби работата си.
Аз не знаех за тази рана. Той криеше от мене. След няколко дни, обаче, не почистена и не лекувана, раната му беше причинила такава силна и непоносима болка, че в един вечерен час го намерих почти припаднал на леглото. Когато той ми разказа със сълзи и ужасно изкривено от болка лице, за физическото си страдание, аз без да се замислям и да се страхувам, пристъпих към първата превръзка.
Дълбока рана, стигаща до гръдната кост, със живо червено голо месо по периферията и гнойно огнище на дъното се откри пред изплашените ми очи. Мобилизирах всичките си сили. Почистих раната, намазах я с чер мехлем, внимателно поставих марля и лейкопласт.
Той стенеше! С голямо усилие стана и допря студените си устни до дясната ми ръка. Един път, след почистване на раната, той ми каза: “Ръката ми тежи с пълна сила, усещам и най-малката клетка в нея, най-дребната частица от нея е изопната, залепнала, закърпена за мене. А ти слагаш в нея нещо, което гори, щипи, пари, Ти си жесток есколап!” Започвахме винаги с превръзката и след това разговаряхме.
“Беше на разсъмване, разказваше той, когато вратата на стаята ми в София леко се отвори, без шум. Изтръпнал видях да влиза моята майка. Беше облечена в черни дрехи и с чер воал на главата. С наведена глава тя направи две-три крачки към мене и изведнъж изчезна. Не беше сън, сигурен съм, че бях буден. Доста време след това получих известие от Киев, че майка ми и сестра ми точно по това време са починали от холера”.
Тогава не се страхувах, че мога да се заразя от него. Вземах всички предпазни мерки. Бащата на един от най-добрите ми приятели /12/ имаше аптека. Успях да получа едно голямо шише с чист спирт. След всяка превръзка старателно измивах ръцете си и ги намазвах със спирт.
Омшански никога повече не ми заговори за своята любов към мен. Само погледът му го издаваше. Един ден той ми призна, че пише роман в който аз съм главната героиня и в него се наричам Ксения Николаевна. “Когато го завърша, ти ще го притежаваш”, ми каза той.
Когато г-н Омшански почина, обаче, аз отсъствах от града. Така и не можах да прочета този роман. Всичко ценно, което той притежаваше, беше поделено между учителите в гимназията. Кой ли е взел този роман? Прочел ли го е някой или е бил изхвърлен в кошчето за боклук, никога не узнах.
По време на боледуването му го посещаваха свещеникът на нашата енория и една друга бивша негова ученичка /13/, три години по-малка от мене. Отец Петър му беше истински приятел. Навярно много приятно му е било да разговаря с Омшански на религиозно-философски теми. Каква е била дружбата му с момичето не узнах. То беше петото дете на своите родители.
Състоянието на Константин Омшански се влошаваше всеки ден. Помолих д-р Андреев да го приемат в болницата. Отговори ми, че нямало свободни места и в същото време разказал на родителите ми за опасността да се заразя от болния. Имах големи неприятности с баща си, който ми забрани всяко виждане с Омшански. Не можех да се сърдя на родителите си, но не можех и да изоставя болния си учител. Беше ми трудно да се крия от тях и да ги лъжа, но не се поколебах да продължа да го посещавам.
VІ.
Отново е лято и аз трябваше да замина за Дряново. Не можех да го изоставя. Молих се много на лекаря да го вземат в болницата, но той ми каза, че състоянието му е безнадеждно и краят му ще настъпи много скоро. И г-н Омшански не искаше да постъпва в болница, беше много упорит и аз с голяма мъка успях да го склоня. Тогава той свали часовника от ръката си, подаде ми го и каза:
– Зная, че няма да го носиш, но когато се сетиш за мене понякога, навий го, за да зацъка, като моето сърце.
Даде ми и няколко книги с луксозна подвързия, за спомен.
– Когато няма да ме има, ще ти се явявам в сънищата срещу празник, допълни той.
Мълчах. Не можех да го лъжа.
Последната ни среща беше в болницата. Посетих го в деня на заминаването си. Много трудно и мъчно ми беше. Занесох му пликове, листове, писалка и много неща за ядене. Казах, че ще му пиша редовно писма и ще очаквам с нетърпение неговите. Между белите чаршафи в болничното легло той изглеждаше толкова дребен, стопен, с широко отворени очи и с жаден поглед, гледаше ме и мълчеше. Трябваше да тръгвам. Силно ми стисна ръката, безмълвно, но когато отварях вече вратата, за да напусна стаята, той промълви името ми. Обърнах се и видях цялото му лице обляно в сълзи:
– Аз те виждам за последен път, тихо каза той.
Изкривих лицето си в усмивка и бързо напуснах стаята. Беше ми много тежко, защото и аз бях сигурна, че го виждам за последен път.
VІІ.
Не ми беше весело през това лято. Пишех на Омшански почти всеки ден. Отговор не получавах. С мои приятели организирахме една екскурзия из Стара Планина /14/. Срещата ни беше в гр. Севлиево, от където се отправихме за хижа “Озана”, хижа “Мазалат”, Юмрук Чал и спускане към селата Видима и Острец. От сутрин до вечер вървяхме по билото на планината, под синьото небе и слънчевите лъчи, а ниско долу се разстилаше Дунавската равнина. Чувствах се волна, свободна, щастлива дори, разтоварена от всички грижи и тъжни мисли.
Беше Неделя, точно четири часа след обяд. Спускахме се в колона по един по стръмна пътека, водеща до с. Видима. Вървях в края на колоната. Пеех и се възхищавах на красивата природа, когато неочаквано песента ми секна. Някаква сила ме закова на място и спазма сви гърлото ми. Стана ми тежко на душата и до вечерта не можах да се почувствам добре. По късно разбрах, че точно в този момент Омшански е издъхнал в болницата.
Погребали са го в Руските гробища. До вечното му жилище са го придружили само моята майка, майката на другото момиче, което го посещаваше и санитари от болницата. Отец Петър по същото време е бил на бригада на ж.п. линията Ловеч-Троян. Когато получих писмото на майка ми за това тъжно събитие много плаках. Беше се сбъднало предсказанието на йогата в Киев. Той наистина умря в чужда страна и сам, като куче!
Днес гробището е превърнато в парк. Руските гробове бяха заградени с дебели вериги, които са запазени. Запазен е и паметника. Самите гробове, обаче, са изравнени и на тяхно място са посадени розови храсти.
Зная точно под кой розов храст е гробът на Омшански. Всяка година отивам поне един път в родния си град. Винаги посещавам Вечното му жилище и запалвам свещичка под розовия храст с мисълта, че тук лежат костите на моя толкова изстрадал приятел. Сега само аз зная неговия гроб. Свещеникът е починал отдавна, а другата приятелка на Омшански е напуснала Свищов.
Една година след неговата смърт Омшански ми се яви на сън. Беше с черния си костюм, пак сакат и с бастун, застанал на един гол, зелен хълм, той ми махаше с ръка и ми се усмихваше. Бях много развълнувана когато се събудих и още повече, когато научих, че е бил денят на Константин и Елена – неговият имен ден. Посетих близката църква и с пламъчето на една свещ още веднъж му отдадох моята почит и уважение.
Поклоних се пред светлата му памет!
За повестта на Санка “Под розовия храст” знаех много отдавна. Тя никога не ми предложи да я прочета, а и аз не проявявах интерес. Когато Санка почина намерих ръкописа на повестта в нейния архив. Тогава нямах сили да го разтворя и прочета. Едва сега, седем години след нейната смърт, събрах смелост и го отворих…
Историята започва през 1938 год., когато Санка е ученичка в трети прогимназиален клас /сега седми клас/ и завършва през 1946 год. със смъртта на Константин Омшански. Тогава Санка е била студентка в Академията в гр. Свищов.
В повестта, по трогателен начин, са описани епизоди от живота на Константин Омшански, грижите които тя е полагала за своя сакат и болен учител по руски и латински език, развитието на техните отношения. Повестта е и огледало за характера и качествата на Санка, за съжаление – късно оценени!
Прави впечатление, че в текста тя старателно е избягвала да споменава имената на своите близки. Помъчих се да допълня тази информация, като съм посочил някои имена, които днес представляват интерес.
Санка умееше да пише. Нейните писма бяха образец за нас. Разбира се, представената повест не е бестселър, тя трябва да се разглежда като една изповед и тези, които имат възможност да я прочетат, трябва да я приемат като такава.
Пловдив. 2.11.2001 год.
Ангел Дюлгеров
ПОД РОЗОВИЯ ХРАСТ
І.
Има хора със щастливо детство и юношество, много са тези с нещастно, а има и такива, които изобщо не помнят нищо от този най-ранен период на своя живот.
Моето детство беше щастливо. Години наситени с весели събития, хубави случки, пълно безгрижие и чувство за сигурност. Баща ми разказваше често за своето трагично детство. Останал сирак на 3 години, даден да слугува при богат търговец на седем годишна възраст, недохранен, слаб и болен от малария. Такива спомени имаше той от детството си и ми ги разказваше, за да разбера, че моето е щастливо и че не трябва да се глезя. Така той ме научи на искрено състрадание към болните, бедни и нещастни хора. А може би бях състрадателна и по природа?
Бях ученичка в прогимназията, когато в двора срещу училището /сега сринато до основи от последното земетресение при Вранча/ през междучасието наблюдавах един възрастен сакат човек. Той правеше ситни стъпки подпрян на бастун. Беше много слаб, винаги облечен в чер костюм, а през топлите дни – с чер панталон и светла риза.
Класната ни стая беше на втория етаж, разстоянието беше голямо и аз не можех да виждам добре чертите на лицето му.
Тогава не знаех неговата съдба, не знаех името му и изобщо кой е? Не разпитвах никого за него, само го наблюдавах, а вечер преди да заспя мислех за клатушкащата се фигура.
Бях вече гимназистка в първи гимназиален клас /тогава четвърти/. Учехме в старото училище. Сградата беше едноетажна с три класни стаи, една учителска стая и една вътрешна много малка. Още в първия учебен ден видях да излиза от последната същият сакат човек. Тогава научих, че той е руснак, който преподава латински и руски език. Името му беше Константин Омшански.
В четвърти клас не се изучаваха чужди езици. Той преподаваше на петите, шестите, седмите и осмите класове, класните стаи на които се намираха в голямата нова сграда. Необходими му бяха часове, за да се придвижи от едната до другата сграда.
Беше върла зима. Дълбок сняг покриваше училищния двор. Не виждах Омшански да излиза от стаята си. Един ден се разчу, че е много тежко болен от пневмония. Сърцето ми се сви. През зимата, макар и рядко продаваха портокали в нашия малък северен град. Купих три много хубави портокала. Почуках на вратата му. Никой не отговори. Цялата треперех от вълнение, защото той не ме познаваше и аз никога не съм срещала погледа си с неговия. Пак почуках, допряла ухо на вратата. Беше късно след обед и никой нямаше в коридора. Дочух тих стон, силно натиснах бравата, вратата се отвори и пред погледа ми се откри картина, която няма да забравя никога.
На тясното легло бяха разхвърлени сиви, стари, износени войнишки одеала. В техните гънки беше отпуснато неговото тяло. Две големи, дълбоки, с черни сенки, но с искрящ поглед очи се устремиха с голяма почуда към мене. Той беше с много висока температура, това разбрах веднага.
– Добър ден - прошепнах аз.
Доближих се до леглото му и казах:
– Аз съм ученичка, на която не преподавате. Разбрах, че сте болен и си помислих, че ще бъде добре да изядете тези портокали.
Усетих в погледа му топлинка. Това ме окуражи. Той вдигна дясната си костелива ръка и ми показа стола на който да седна. Цветът на китката и пръстите му беше тъмно-виолетов, смес от синьо и виолетово. Тежка миризма, примесена от урина и парфюм ме блъсна в носа. Повдигна ми се. Останах съвсем малко. Мълчахме. Така се запознах с моя бъдещ учител по руски и латински език.
В неговата малка стаичка повече не влязох, защото го настаниха в новата сграда. Стаята му беше в ляво от входа на училището, с голям светъл прозорец, гледащ към юг. От нея той можеше много по-лесно да се придвижи до съответния клас, в който има час.
Учениците му се подиграваха, заради недъга. Колко са жестоки децата! Това ме възмущаваше и реагирах, следствие на което и аз ставах обект на подигравки. Преди всеки час при задаване на учителя дежурният командваше: “Клас мирно!”. Учителят ни поздравяваше и ние си сядахме по местата. Когато имахме час по руски или латински език, дежурният с подигравателен тон се провикваше: “За среща на скиора клас мирно!” Наричаха го така, защото той при вървене извиваше навътре ходилата си, както когато на краката са поставени ски.
Омшански знаеше как го наричат, но си даваше вид, че не чува. Влачеше сакатите си крака с голямо усилие докато стигне катедрата, с мъка се качваше на нея и с голяма трудност сядаше на стола. През време на неговия час нямаше никаква дисциплина. И най-силните ученици, от добри семейства, не се държаха прилично. Разговаряха високо за различни неща, подвикваха, смееха се, закачаха се. Отличничката на класа /1/ силно плющеше с език, с отвратителен и много неприятен звук. Той се правеше, че не забелязва, че не чува, че не вижда.
Само няколко момичета го слушаха. Аз седях на първия чин на средната редица и цялото ми внимание беше съсредоточено в урока, който той преподаваше. Г-н Омшански забелязваше това. За първия срок имах по руски език отличен, за което получих пред всички плесница от Лида /2/, майката на която беше рускиня. До края на гимназиалния курс той ми пишеше шестици по руски език. По латински ми беше по-трудно и получавах петици. Обичах часовете му и по двете дисциплини. Беше ми интересно да го слушам, правеше ми удоволствие да отговарям правилно на зададените от него въпроси.
В неговата стая, където той живееше, като ученичка съм влизала само няколко пъти: на Великден – да му занеса козунак и яйце, на Коледа – баклава и на Константин и Елена /неговия имен ден/ – цветя. За мене той беше един добър учител и нещастен, самотен човек, който стоически понася последиците от войната. Беше сакат от Първата световна война!
Бяхме в пети клас, в час по руски език, когато земята се разтресе от земетресение с епицентър Вранча.
– Земетресение! – извика някой.
Момичетата, които седяха на чиновете до прозореца за миг се хвърлиха към него, за да го прескочат /стаята ни беше на първия етаж/, а останалите се заблъскаха към вратата. Той запази пълно спокойствие. Остана седнал на катедрата и ме гледаше. Аз също останах на моя чин. Трусът беше вече спрял, когато той бавно стана и тръгна към изхода на стаята, а аз изтичах в двора на училището, всред море от момчета и момичета, които бурно и развълнувано коментираха случилото се.
Г-н Омшански имаше един добър приятел, също руснак, учителят ни по математика – Юри Ермоленко. Беше млад, рус човек. Той и една млада учителка по история /3/ се обичаха.
Ученическите ми години бяха много хубави, весели, преизпълнени със съдържание. Всяка минута от деня ми беше заета с нещо полезно и приятно. Но времето така неусетно летеше, че просто не вярвах, че съм вече абитуриентка. Тогава, през 1943-та година абитуриентските вечери ставаха в учителската стая. Ученичките и учениците бяха с униформеното си облекло. На няколко маси се подреждаха сандвичи, боза и безалкохолни напитки. Помня, че имаше и малко алкохол. Салонът трябваше да е свободен за хора и танци.
През този ден вземах дейно участие в украсата на салона и подготовката на вечерта, когато един ученик ми каза, че г-н Омшански ме вика в стаята си. Научил, че ние учениците сме решили на абитуриентската си вечер да обявим годежа на Ермоленко с историчката, без да ги предупредим за това. Просто изненада и за тях е за присъствуващите.
Това беше вярно!
Той ми говори дълго. Обясни ми, че никой няма право да се бърка в личния живот на другите. Всеки човек сам трябва да решава съдбата си, че всяка външна намеса може да се отрази фатално на личното щастие на хората. Може да се случи нещо лошо след това и винаги ще ни тежи на съвестта и пр. Накрая той твърдо каза:
– Забранявам ви да направите това! Искам от тебе да го предотвратиш!
Много трудно ми беше да убедя тези, които бяха решили да обявят годежа, да се откажат от намерението си. Разтревожих се, развалих настроението си, но успях. Това съобщение не се направи.
Скоро след това Ермоленко и историчката наистина се ожениха. Не се измина и година от сватбата им, когато Ермоленко беше мобилизиран в гр. Сливен, а неговата млада съпруга се обеси в избата на къщата, където живееха.
Бях при г-н Омшански, когато Ермоленко облян в сълзи влезе в неговата стая, току що пристигнал от казармата.
– Но защо? – изхлипа той и падна на колене пред Омшански.
Излязох!
Причината за самоубийството е била отчаянието, в което е изпаднала, след като в Плевен лекар й казал, че е болна от туберкулоза.
– Бях ли прав, като ви спрях да обявите годежа им? Сега щеше да тежи на съвестта ви това нещастие – ми каза Омшански.
Той знаеше, че учениците му се подиграват за смешната походка, ако изобщо можеше да се нарече така, защото беше само тътрене на краката. Знаеше, че му бяха измислили прякора “скиора”. Разбираше, че го лъжат по латински, като заучават превода на урока наизуст, без да знаят смисъла на отделните думи, глаголите и граматиката. Знаеше, че само няколко души в класа си учеха уроците по руски език редовно. Никога не говореше за това, което вижда и разбира. Мълчеше и си отмъщаваше, като пишеше двойки, саркастично се усмихваше, тържествуваше, че им връща за лошотиите. Никога няма да забравя неговото злорадство, когато Емилия /4/ изправена пред черната дъска важно декламираше наизуст научения превод на урока по латински, без да разбере, че той й беше посочил да превежда не новия, а стария урок.
Докато бях ученичка не разбирах, че някои учители също му се подиграват. Това открих по-късно, като студентка. Особено неприлично и нечовешки се отнасяше с него учителят ни по физика “Ампера” /5/, както го наричахме. После той стана директор на гимназията и когато влизаше в стаята на Омшански и ме виждаше там, подхвърляше някоя подигравка и си излизаше. Това ме отвращаваше. Но… когато моят учител по руски език беше предал Богу дух, Амперът е бил един от първите, които са разграбили неговата богата библиотека. Г-н Омшански редовно получаваше от Киев най-хубавите, луксозни издания на произведенията на руската литература.
Столът в който се хранеха учениците от селата се намираше в сутерена на училището. Направиха г-н Омшански управител на този стол. Това задължение запълваше част от многото свободно време, с което той разполагаше. Омшански не излизаше от сградата. Училището беше неговия дом, парк за разходка, улиците на града, местност извън града, театър, кино, ресторант, равнина, гора, море и планина. Всичко! В него той прекарваше годишните времена – пролет, лято, есен и зима. Все така, години наред!
Как живеят хората той научаваше от книгите, радиото, пресата и учениците. Нормален живот беше живял само до двадесет годишната си възраст.
Стаята му беше малка. Мебелировката се състоеше от легло, маса, гардероб, библиотека, два стола, радиоапарат, завеса, а върху пода – нищо. По стените бяха закачени икони, много икони. Той беше религиозен. Вярваше в предчувствието, в предопределението на съдбата, в Бога. Много беше трогнат, когато Дженап /6/, мой съученик преселил се в Цариград, му изпрати честитка за Възкресение Христово.
С мъка се разделих с ученическия си живот и още тогава прозрях истината, че хубавото, веселото, безгрижието са дотук!
ІІ.
Имах желание да следвам в София архитектура или математика. Баща ми разполагаше със средства за това, но имаше турски разбирания за живота и не ме пусна.
Така се записах във “Висшия институт за социални и икономически науки” в гр. Свищов. В същото време г-н Омшански е мечтаел да заминем заедно за Киев и той да ме издържа да следвам там.
Нямах път по улицата пред гимназията, а мисълта за моя бивш учител по руски език ме тласкаше към нея. Не бях го виждала цяло лято, защото този сезон винаги прекарвах в родното градче на майка ми – Дряново, разположено в северните склонове на Стара планина. В един септемврийски след обяд набрах букет от хризантемите в нашия двор и се запътих към училището. Той се беше облегнал на рамката на отворения прозорец и когато ме забеляза усмивка озари неприятното му лице. За първи път го посещавах не като ученичка, а като госпожица.
Още при влизане в стаята му ме лъхна тежката, лоша, нетърпима, специфична миризма. Едно малко, сиво мишле беше стъпило върху радиото и спокойно си стоеше там.
Изтръпнах!
Овладях се и му поднесох букета. Ръката му беше ледена. Посрещна ме седнал на стола в обичайната си поза – десният крак кръстосан върху левия. Бастунът му беше опрян на ръба на леглото.
– Не се страхувай от мишката, тя е моят единствен приятел – с усмивка ми каза той.
Седнах на втория стол, с гръб към прозореца. Това място щеше да бъде мое в продължение на пет години.
Станах, за да подредя цветята в една голяма ваза, като изхвърлих от нея изсъхналите. Новият букет беше единственото приятно, свежо нещо в тази стая.
Стая ли? – не, дом на един нещастник.
Посещавах го по един, два пъти на седмицата. Престанах да гледам на него само като на учител. Не виждах в него и нещастния, сакат, стар човек. Той стана за мене приятен събеседник, човек с остър ум, с много знания, който умееше да разказва, да разказва…
Много, много неща аз научих от този затворник, който не само, че нямаше никакъв житейски опит, но даже не беше съществувал и като обикновен човек. Говореше на украински и никога не вмъкваше в изречението българска дума. Говореше неясно, някакво фъфлене му пречеше. Това съвсем затрудняваше в началото моят слух. Но аз всичко разбирах. Той изискваше от мене да му говоря на руски. Опитвах се и получавах непрестанно корекции. Любим руски писател му беше Лермонтов. Знаеше наизуст произведенията му. Обичаше да ми ги цитира. Знаеше наизуст и цели страници по латински.
Стоях по два, по три часа, по четири часа при него, без да усетя кога е минало времето. Моравите пръсти, сините устни, бялата пяна по ъглите на устата, оредялата права и винаги рошава мазна коса, бялото в ъгълчетата на очите до носа, жълтия тен на кожата на лицето като пергаментова хартия, неприятното клатене на главата при говорене, сакатите крака, изкривеното тяло, грозните изпъкнали зъби пожълтели от тютюна – всичко това не ме отблъскваше вече. Не го забелязвах.
Аз виждах само блясъка на неговите, понякога, толкова угаснали очи, докато разговаряхме. Може би това общуване с него ме научи да гледам на недъгавите хора като на напълно нормални или по-точно да не забелязвам техните недостатъци. Те – сакатите, чувстват навярно това мое отношение към тях и затова търсят контакт с мене.
Когато бях на 35 годишна възраст се запознах и сприятелих с младеж /7/ без ухо, без ръка, с обгоряла кожа на лицето и врата от електрически ток.
– Ти си първият човек, който ме вижда с две ръце – казваше ми той.
Беше изминал около половин век от рождението ми, когато на вечерните курсове по френски език до мене винаги сядаше млад, сакат мъж и след това винаги ме изпращаше до автобусната спирка. Той много боледуваше, често отсъстваше и аз му помагах да навакса загубеното.
Първият ми началник /8/ имаше отрязана част на лявото ухо, недостатък, който дълго време не бях забелязала, пленена от обаятелната му личност.
Една от моите подчинени беше младо, гърбаво момиче. Тя ми беше първата помощничка в работата и приятелка.
Мой колега, много по-млад от мене, също гърбав, който като инвалид продаваше марки, засияваше когато ме срещне и водехме с него дълги разговори.
До тук се спрях на примери за моята дружба с хора, които имат физически недъзи. Имам и много приятели напълно здрави физически, но с душевни заболявания. Може би, по тази причина, моите нормални приятели ме наричаха “Защитник на бедните и нещастните”, с лека ирония, която ме натъжаваше.
Тогава, в моята толкова наивна младост, не можех да допусна, че този сакат човек, когото мислех за старец, а той нямаше повече от 45 години, съвсем не е стар за мъж на тази възраст. Освен това не знаех, че неговата младост не е била нормално изживяна, поради което в своите мисли, желания, представи и мечти той е изпитвал жажда за щастие. Ако бях се замислила за това можех да предотвратя най-голямото страдание, което той, по моя вина, преживя. Успокоява ме единствено мисълта, че ако му липсваше това страдание, той изобщо нямаше да има и щастливи мигове в своя живот.
ІІІ.
Киев, този град градина, е тъй красив при изгрев слънце. Весела групичка от младежи и девойки се движи по неговите улици към квартирата на слепия йога, който е отседнал в града. Той гадае на пясък.
Те са прекарали една хубава нощ в игри, песни и танци. Студенти са в Киевския университет по славянска филология. Със замаяни глави от алкохола, решават да посетят йогата, за да им гледа.
Човекът който придружава гадателя и се грижи за него им съобщава, че ще бъдат приети само едно момиче и едно момче.
Момичето влиза при йогата. Всички са много весели, смеят се и подхвърлят шеги. Катя се връща при тях бледа като платно. Излиза и Константин с още по-разстроено лице. Предсказанията на йогата са много лоши, ужасно лоши. Всички, освен Катя и Константин, продължават да се смеят. Йогата, според тях, нищо не познава. И все пак веселието е помрачено. Разделят се и всеки тръгва към своя дом.
Неделя е. Константин се запътва към църквата.
“Ти обичаш един младеж, с който мислите да свържете завинаги живота си. Този човек, в момента, не е вече между живите.”
Годеникът на Катя е летец. Няколко часа след посещението си при йогата, тя получава телеграма, че е загинал при самолетна катастрофа.
“Ще напуснеш завинаги твоята родина. Никога няма да се срещнеш с нито един твой роднина или близък. Ще умреш в чужда страна, сам, като куче.”
Един ден след това съобщават на студентите в Университета, че е обявена война и следването им се прекратява. Момчетата хвърлят чанти, учебници и шапки. Константин получава повиквателно, явява се, облича военната униформа и само след няколко дни напуща границите на Русия, на път за Цариград.
Войната е най-ужасното нещо на света, но още по-жестоки са последиците от нея. Константин е ранен в краката и подложен на осем последователни операции. След това е прехвърлен в България, с други тежко ранени войници. Сам не си спомня колко време е лежал в болницата в гр. Станимъка /сега Дупница/, където за голяма изненада на лекарите е останал жив.
Натоварен на едно муле, водено от калугери, той е настанен в манастира “Света Петка” в Родопите. Грижите на монасите за ранения руски войник са големи. Става любимец на игумена на манастира. Проявява голям интерес към книгите написани на старобългарски. Дните му минават в четене, задълбочени разговори и философски размишления. Планината го пленява със своите прелестни пейзажи, с чистия въздух и студената вода.
Омшански продължава лечението на раните си, започва да се учи да ходи, отначало с две патерици, после с една, а след това с бастун или подпирайки се на стените на манастирската сграда.
Назначават го учител в Станимъжката гимназия, а след това негови сънародници му помагат да се прехвърли в София, където продължава да учителствува.
В столицата съжителства с едно сляпо семейство. Взаимната помощ го свързва с тях така, че с мъка се разделят, когато той е преместен за учител в Свищовската реална гимназия.
ІV.
Тежко и скучно беше неговото съществуване. Една мишка и един бастун бяха неразделните му приятели. Неговите радости бяха четенето на книги, учебните часове и това което виждаше от двукрилния прозорец. Дали виковете, смеховете и игрите на учениците в училищния двор го радваха и забавляваха или го дразнеха?
Той никога не се оплакваше. Нямаше и на кого. В стаята му влизаше за малко някой от учителите, но не за него самия, а просто за отмора и разнообразие. Само една учителка по гимнастика, млада, разведена, с малко бебе, често стоеше при него за утеха. Тя беше небрежна към облеклото си, все нещо й висеше или стоеше накриво, чорапите набрани, косата права и без блясък, разпиляна в различни посоки. Учениците и на нея измислиха прякор – “Маханда”. Омшански я утешаваше, като й вдъхваше вяра в утрешния ден. След завършване на следобедните часове, обаче, когато училището се обезлюдяваше и утихваше, започваше голямата му скука. Самотата се промъкваше в стаята и до зори не я напускаше. Той стоеше дълго на прозореца и чакаше и си спомняше…
“Единственият човек, който проявяваше внимание и грижи към него беше една от бившите му ученички. Тя беше на четиринадесет години, когато му занесе портокали. Обичаше неговите часове в девическата паралелка “А”. Имаше няколко момичета, с които толкова добре работеше. Тя беше най-прилежната между тях. Едно дребно момиче, което в никакъв случай не беше красиво, но имаше големи и изразителни очи. Те изразяваха радост и веселост, искрено съчувствие и тъга. Но… тя беше отлитнала като птичка, след завършване на гимназиалния курс. За последен път той я видя, когато забързана, с наведена глава, тя мина пред училището в една ранна августовска утрин. После получи писмо от родния град на майка й. Прекарвала в курортното градче всичките си ваканции, а това лято и прехода от ученическия към студентския живот. Писмото го зарадва много и му даде надежда, че тя ще го посети, когато се върне.
Очакванията му се сбъднаха. Както се беше опрял на рамката на прозореца, с най-мрачните мисли, които бяха неизбежния му спътник, изведнъж я забеляза на ъгъла на улицата, на този ъгъл, който води към Съборната църква. Беше облечена с бяла плетена блуза с червени фигури и носеше голям букет от хризантеми. Не можеше да скрие усмивката, която като бурна вълна заля лицето му. А той се усмихваше от радост толкова рядко…, може би никога до сега.
С възможното най-бързо за него движение се обърна и подпирайки се с двете ръце на масата успя да заеме обичайната си поза на стола, преди тя да влезе.
Ръката й гореше!
Тя подреди цветята във вазата и седна на стола с гръб към прозореца. Това място щеше да бъде нейно в продължение на пет години.”
Бяха бурни времена! Войната отново носеше смърт, недояждане, глад, болести и нещастия. В малкото крайдунавско градче беше относително спокойно. Само въздушните тревоги го разтърсваха. А в нощта, когато заблудените самолети минаха над града, за да бомбардират Букурещ, аз гледах от високия баир лампионите осветили околността като светъл ден и си мислех за неговия страх и безпомощност, останал сам в училищната сграда.
Започнах да го посещавам по-често. С каквото можех му помагах, но сама чувствах, че му помагам най-вече с присъствието си. Аз бях добър слушател, а той разказваше за Русия такава, каквато я беше опознал за своите двадесет години, такава каквато я помнеше. Всички руски девойки бяха за него “Татяни”; Киев – най красивият град в Украйна; Лермонтов – велик писател; руската душа – по широта няма равна на себе си; руската вяра в Бога е с голяма дълбочина; рускинята е всеотдайна майка; руснаците обичат родината си и са готови да дадат живота си за нея; Русия е родила поети неповторими с гениалността си; необятна е Русия и богата на природни красоти… Разказваше, разказваше устремил към мене грейналите си от гордост очи.
Имахме часове на продължително четене. Произведенията на Пушкин, Тургенев, Лермонтов и Толстой бяха подложени на анализ, но не като учебен материал, а като понятия от самия живот. Понякога в мненията ни имаше много допирни точки, друг път спорехме, допускахме и ожесточени спорове, които водеха до неколкодневно сърдене.
Всяко мое посещение завършваше с изпращане до централния вход на училището. Изпращането траеше дълго. С едната ръка той се подпираше на бастуна, а другата плъзгаше по стената на коридора и на стълбището. В тази разходка той влагаше толкова голямо усилие и старание да се клати по-малко настрани, да се навежда по-малко напред и да държи главата си изправена. С други думи, мъчеше се да подражава на здравите, нормални хора.
Моралът и възпитанието на младите момичета по онова време бяха на такова ниво, че те не можаха бързо и лесно да разберат истините в живота отнасящи се до секса и интимните отношения между мъжа и жената. По тези въпроси липсваше литература или ако имаше такава, тя беше недостатъчна. За любовта, в каквато и да е форма, не се говореше пред децата.
По тези, а може би и по много други въпроси аз не разбирах, не усещах какво става в неговата душа, какво вълнува неговото клето сърце. Не знаех, че душата и сърцето на недъгавите хора не са осакатени. Когато разбрах това, вече беше много късно.
В стаята беше навлязъл вечерния здрач, без да го забележим. Аз различавах само силуета му и с рязко движение станах от стола, за да запаля осветлението. Той трепна, хвана ръката ми и я стисна властно, силно и продължително, но без да ми причинява болка.
Колко време трая това? Само миг, а ми се стори толкова продължително… Бях като хипнотизирана! Станах права, много близо до него, изумена, в очакване ръката ми да бъде освободена. Колко много бях доволна от себе си по-късно, след години даже, че не реагирах в този момент, по начин, който да го обиди, унизи, засрами и наскърби.
Той отпусна жилавите си пръсти, ръката му със шум се стовари върху ранените му бедра. Чу се шепот:
-Я ЛЮБЛЮ ТЕБЯ!
Замръзнах!
Доближих се до вратата без да запаля лампата. Казах му съвсем тихо “Лека нощ” и си отидох.
Цяла нощ не спах. – Защо? – се питах в тъмнината. Сега как ще продължи нашата тъй особена по рода си дружба? Как ще отида пак при него? Ще можем ли отново да разговаряме по същия приятен, забавен и непринуден начин? Какво трябва да бъде моето поведение? Тази нощ и още дълги години след нея аз не го разбирах. Много ясно помня, че в тази нощ той не ми беше противен. Нямах лошо чувство към него, дори не го упреквах. Просто бях удивена, изненадана, учудена от постъпката му. Колко време не го посетих след тази случка, не помня точно, но не беше малко.
Още при първата ни среща разбрах, че всичко между нас се е променило много. Никога вече няма да бъдем искрените, добри приятели!
Никога!
Германските елитни войски отседнали за известно време в града ни се отправиха за Източния фронт. След тях през Свищов започнаха да преминават кервани от каруци натоварени със старци и деца от Украйна. Млади, красиви германски войници на коне яздеха от двете страни на колоната, която се движеше съвсем бавно. Керванът се придвижваше от Украйна към Германия. Не се разрешаваше на населението да дава храна и да указва каквато и да е помощ на нещастните старци и деца. Въпреки това ремсистите проявяваха смелост и в моменти когато германците бяха далече се приближаваха до каруците, за да получат кратка информация за положението на Източния фронт.
Магазинът на баща ми беше на главната улица. Скришом той сипваше орехи в шепите на дечицата със светло руси главички. Майка ми пържеше мекици, увиваше ги в хартия и тези пакетчета баща ми също подхвърляше на колите.
Аз разказвах на г-н Омшански подробности за тези кервани. Той слушаше и плачеше.
Не след дълго време нашето малко градче отново имаше гости. Този път руски войски бяха настанени в казармите, а офицерите по домовете. Войниците по цели дни маршируваха и пееха руски маршове на площада с паметника на Свободата. Площадът беше до нашата къща и съвсем близо до Реалната гимназия.
Не разбрах как е станало, че руски войници са посетили г-н Омшански. Навярно ги е попитал от прозореца си от къде са и когато е разбрал, че са от Украйна и дори от Киев, ги е поканил. За тяхното посещение научих от пазача на гимназията и много се зарадвах. Когато, обаче, влязох в неговата стая останах изненадана от унилия му вид. Той изглеждаше толкова зле, като че ли е боледувал от тежка болест. Стаята му изглеждаше като празна, но в първия миг не разбрах защо.
– Какво се е случило? – го попитах аз.
Раменете му се разтресоха от ридание. Той беше толкова развълнуван и разтревожен, че не можеше да произнесе ясно даже една дума.
– Наредиха ми да сваля иконите! – каза той глухо.
Тогава погледът ми се плъзна по стените и тяхната голота ми причини чувство за пустош.
С какви думи можех да го успокоя в този момент? Дълго стоях и мълчах, докато той стихна да ридае и ме помоли да си отида.
Дълго време след това Омшански не можеше да се примири. Разочарованието му беше голямо. Все ми казваше, че нищо не е останало от душата на украинеца. Тогава беше разочарован от мъжете. По-късно щеше да се разочарова и от руската девочка.
Руснаците напредваха към Берлин. Той се радваше много на техните успехи и на близката победа на сънародниците си, в която беше сигурен. За поведението на сегашните украинци повече не споменаваше. Аз също много старателно отбягвах тази тема.
Бяхме в изпитна сесия. Събитията ме разсейваха и трудно подготвях изпитите си. Баща ми и сега проявяваше турските си разбирания и не ми позволяваше да се разхождам из града. В нашия дом беше настанен на квартира един съветски полковник с ординарците си. Баща ми беше скрил от тях, че има дъщеря. За да отида на изпит не излизах през двора, а през избата и магазина, на другата улица. Изпитите се провеждаха в избеното помещение на Академията, така че при въздушно нападение да бъдем в скривалището.
През този период от време аз ходех много рядко при Омшански. Намаляло беше желанието ми да го виждам често. Приятелското ми чувство към него беше охладняло след онзи инцидент, въпреки че той никога не го повтори.
Войната беше към своя край. Берлин падна. Победата донесе мир и хората си отдъхнаха. Даже и в нашия град, със сравнително малко жертви в Отечествената война, настъпи спокойствие.
Беше 1946 година. Лято е. Пак съм в родното градче на майка ми. Получих от родителите си писмо в което ми съобщаваха, че у нас са настанили един подполковник /9/, неговият син и двамата му ординарци. След това от Киев са пристигнали жена му и дъщеря му. Много се зарадвах. Помислих си, че г-н Омшански ще бъде щастлив да се срещне с една руска девойка и то киевчанка. Не се досетих, че тя няма да бъде “Татяна” и той отново ще се разочарова.
Почти всеки ден получавах писмо от него. Пишеше ми в учтива форма и с обръщение “Глубоко уважаема госпожица С”. Писмата му бяха тъжни. Винаги имаше руски стихове. Веднъж ми беше написал следния стих:
“О, мой друг, тепер с тобой е радост,
а я один в мой нещастен пут.”
Отговорите на писмата ми бяха в съвсем различен тон. Аз му разказвах за веселото си прекарване в курортното градче, за екскурзиите до манастира /10/, за увеселенията на хижата и колко много съм танцувала. Да не тъгува, лятото скоро ще мине и аз пак ще го посещавам.
Руското семейство у нас ми хареса много. Сприятелих се, обаче, не с дъщерята, която беше 2 години по-млада от мене, а с майката. Тя беше на 40 години, умна, интелигентна и с много добро възпитание. Големият й син Игор беше изгорял в танк при Сталинградската битка. Косата й побеляла за една нощ. Тя ме помоли да заведа дъщеря й при моя учител руснак, за да й преподава български език, тъй като е следвала славянска филология в Киевския университет.
Съгласих се въпреки, че предполагах какво ще се случи. Верочка, така се казваше дъщерята, по цял ден се разхождаше по двора и рецитираше Маяковски. Заведох я при Омшански, но по-късно не я придружавах. След няколко урока тя заявила на майка си, че повече не желае да посещава този учител. Какво точно се е случило – не узнах. Но той беше потресен и разочарован от новия тип “руска девойка”.
V.
“Спокойно почивай под розовия храст”
Настъпи последната година от нашата дружба. Зимата беше сурова. Имах много да уча, а решавах и други проблеми. Въпреки всичко го посещавах по-често и от преди. През ден. Налагаше се. Сега бях и неговата милосърдна сестра.
Поради застоялия, нехигиеничен и самотен живот, който водеше, а може би и от липсата на желание да живее, г-н Омшански се беше разболял едновременно от костна и гръдна туберкулоза. Това ми беше съобщено от синът на нашия домашен лекар /11/ /също лекар/, който ме беше виждал при болния, когато е идвал да го преглежда. Предупреди ме, че има голяма вероятност да се заразя и аз.
Намерих една жена, която се съгласи да му пере дрехите и да му почиства стаята. Дали тя добросъвестно вършеше работата си, не можах да проверя. Д-р Андреев беше наредил на една милосърдна сестра от Градската болница да му превързва раната през ден. Младото момиче изпълни задълженията си само няколко пъти и отказа да продължи, с риск да загуби работата си.
Аз не знаех за тази рана. Той криеше от мене. След няколко дни, обаче, не почистена и не лекувана, раната му беше причинила такава силна и непоносима болка, че в един вечерен час го намерих почти припаднал на леглото. Когато той ми разказа със сълзи и ужасно изкривено от болка лице, за физическото си страдание, аз без да се замислям и да се страхувам, пристъпих към първата превръзка.
Дълбока рана, стигаща до гръдната кост, със живо червено голо месо по периферията и гнойно огнище на дъното се откри пред изплашените ми очи. Мобилизирах всичките си сили. Почистих раната, намазах я с чер мехлем, внимателно поставих марля и лейкопласт.
Той стенеше! С голямо усилие стана и допря студените си устни до дясната ми ръка. Един път, след почистване на раната, той ми каза: “Ръката ми тежи с пълна сила, усещам и най-малката клетка в нея, най-дребната частица от нея е изопната, залепнала, закърпена за мене. А ти слагаш в нея нещо, което гори, щипи, пари, Ти си жесток есколап!” Започвахме винаги с превръзката и след това разговаряхме.
“Беше на разсъмване, разказваше той, когато вратата на стаята ми в София леко се отвори, без шум. Изтръпнал видях да влиза моята майка. Беше облечена в черни дрехи и с чер воал на главата. С наведена глава тя направи две-три крачки към мене и изведнъж изчезна. Не беше сън, сигурен съм, че бях буден. Доста време след това получих известие от Киев, че майка ми и сестра ми точно по това време са починали от холера”.
Тогава не се страхувах, че мога да се заразя от него. Вземах всички предпазни мерки. Бащата на един от най-добрите ми приятели /12/ имаше аптека. Успях да получа едно голямо шише с чист спирт. След всяка превръзка старателно измивах ръцете си и ги намазвах със спирт.
Омшански никога повече не ми заговори за своята любов към мен. Само погледът му го издаваше. Един ден той ми призна, че пише роман в който аз съм главната героиня и в него се наричам Ксения Николаевна. “Когато го завърша, ти ще го притежаваш”, ми каза той.
Когато г-н Омшански почина, обаче, аз отсъствах от града. Така и не можах да прочета този роман. Всичко ценно, което той притежаваше, беше поделено между учителите в гимназията. Кой ли е взел този роман? Прочел ли го е някой или е бил изхвърлен в кошчето за боклук, никога не узнах.
По време на боледуването му го посещаваха свещеникът на нашата енория и една друга бивша негова ученичка /13/, три години по-малка от мене. Отец Петър му беше истински приятел. Навярно много приятно му е било да разговаря с Омшански на религиозно-философски теми. Каква е била дружбата му с момичето не узнах. То беше петото дете на своите родители.
Състоянието на Константин Омшански се влошаваше всеки ден. Помолих д-р Андреев да го приемат в болницата. Отговори ми, че нямало свободни места и в същото време разказал на родителите ми за опасността да се заразя от болния. Имах големи неприятности с баща си, който ми забрани всяко виждане с Омшански. Не можех да се сърдя на родителите си, но не можех и да изоставя болния си учител. Беше ми трудно да се крия от тях и да ги лъжа, но не се поколебах да продължа да го посещавам.
VІ.
Отново е лято и аз трябваше да замина за Дряново. Не можех да го изоставя. Молих се много на лекаря да го вземат в болницата, но той ми каза, че състоянието му е безнадеждно и краят му ще настъпи много скоро. И г-н Омшански не искаше да постъпва в болница, беше много упорит и аз с голяма мъка успях да го склоня. Тогава той свали часовника от ръката си, подаде ми го и каза:
– Зная, че няма да го носиш, но когато се сетиш за мене понякога, навий го, за да зацъка, като моето сърце.
Даде ми и няколко книги с луксозна подвързия, за спомен.
– Когато няма да ме има, ще ти се явявам в сънищата срещу празник, допълни той.
Мълчах. Не можех да го лъжа.
Последната ни среща беше в болницата. Посетих го в деня на заминаването си. Много трудно и мъчно ми беше. Занесох му пликове, листове, писалка и много неща за ядене. Казах, че ще му пиша редовно писма и ще очаквам с нетърпение неговите. Между белите чаршафи в болничното легло той изглеждаше толкова дребен, стопен, с широко отворени очи и с жаден поглед, гледаше ме и мълчеше. Трябваше да тръгвам. Силно ми стисна ръката, безмълвно, но когато отварях вече вратата, за да напусна стаята, той промълви името ми. Обърнах се и видях цялото му лице обляно в сълзи:
– Аз те виждам за последен път, тихо каза той.
Изкривих лицето си в усмивка и бързо напуснах стаята. Беше ми много тежко, защото и аз бях сигурна, че го виждам за последен път.
VІІ.
Не ми беше весело през това лято. Пишех на Омшански почти всеки ден. Отговор не получавах. С мои приятели организирахме една екскурзия из Стара Планина /14/. Срещата ни беше в гр. Севлиево, от където се отправихме за хижа “Озана”, хижа “Мазалат”, Юмрук Чал и спускане към селата Видима и Острец. От сутрин до вечер вървяхме по билото на планината, под синьото небе и слънчевите лъчи, а ниско долу се разстилаше Дунавската равнина. Чувствах се волна, свободна, щастлива дори, разтоварена от всички грижи и тъжни мисли.
Беше Неделя, точно четири часа след обяд. Спускахме се в колона по един по стръмна пътека, водеща до с. Видима. Вървях в края на колоната. Пеех и се възхищавах на красивата природа, когато неочаквано песента ми секна. Някаква сила ме закова на място и спазма сви гърлото ми. Стана ми тежко на душата и до вечерта не можах да се почувствам добре. По късно разбрах, че точно в този момент Омшански е издъхнал в болницата.
Погребали са го в Руските гробища. До вечното му жилище са го придружили само моята майка, майката на другото момиче, което го посещаваше и санитари от болницата. Отец Петър по същото време е бил на бригада на ж.п. линията Ловеч-Троян. Когато получих писмото на майка ми за това тъжно събитие много плаках. Беше се сбъднало предсказанието на йогата в Киев. Той наистина умря в чужда страна и сам, като куче!
Днес гробището е превърнато в парк. Руските гробове бяха заградени с дебели вериги, които са запазени. Запазен е и паметника. Самите гробове, обаче, са изравнени и на тяхно място са посадени розови храсти.
Зная точно под кой розов храст е гробът на Омшански. Всяка година отивам поне един път в родния си град. Винаги посещавам Вечното му жилище и запалвам свещичка под розовия храст с мисълта, че тук лежат костите на моя толкова изстрадал приятел. Сега само аз зная неговия гроб. Свещеникът е починал отдавна, а другата приятелка на Омшански е напуснала Свищов.
Една година след неговата смърт Омшански ми се яви на сън. Беше с черния си костюм, пак сакат и с бастун, застанал на един гол, зелен хълм, той ми махаше с ръка и ми се усмихваше. Бях много развълнувана когато се събудих и още повече, когато научих, че е бил денят на Константин и Елена – неговият имен ден. Посетих близката църква и с пламъчето на една свещ още веднъж му отдадох моята почит и уважение.
Поклоних се пред светлата му памет!
БОГ ДА ГО ПРОСТИ И ПРИЕМЕ!
* * *
Обяснения от Ангел Дюлгеров
/1/ Катя Добринова, съученичка и приятелка
/2/ Лидия Иванова, съученичка и приятелка
/3/ Учителката по история …….
/4/ Емилия Енчева, съученичка и приятелка
/5/ Антон Георгиев, учител по физика
/6/ Дженап Рамзи Новградлиев, съученик
/7/ инж. Живко Шехтов
/8/ Илия Бранников, гл. счетоводител
/9/ Подполковник Каракулин, жена Вяра, син Миша и дъщеря Верочка
/10/ Дряновския манастир
/11/ Д-р Андреев
/12/ Живко Динков и баща му Владимир Динков
/13/ Лушка Матева
/14/ Освен Санка в екскурзията са участвали: Анна и Зинаида Дюлгерови, Петър Куев и Живко Динков.
Д Н Е В Н И К
на
САНЯ АТАНАСОВА ДЮЛГЕРОВА
/ДЕТСКА ГРАДИНА "РОСИЦА"/
ЗА ПЪРВИ ПЪТ НА КУРОРТ САМО С БАБА И ДЯДО
РОДОПИТЕ – ЯЗОВИР "БАТАК" – ЦИГОВ ЧАРК
от 10 до 23 юли 1982 год.
ДЕН П Ъ Р В И – СЪБОТА
Пътувахме с “Венка Лю”. Времето беше слънчево и топло. Навлязохме в Родопите, минавахме край рекички и борови гори.
След гр. Батак “Венка Лю” се повреди, но беше добричка и спря на удобно место. Дядо извади всички инструменти и бурмички и започна сам да я поправя. През това време ние с Баба се разхождахме около колата и аз намерих една калинка. Много си играх с нея и с Баба.
Когато продължихме, пред нас, отново с цялата си красота, блесна язовир “Батак”.
Настаниха ни в стая № 310, с тераса и чуден изглед към големи поляни и високи върхове, покрити с борови гори. Разходихме се до магазините. Търсихме по телефона от пощата Мама и Тати, но те не отговориха. Подредихме багажа.
Обядвахме в ресторанта на станцията. Една какичка сервитьорка ни сервира. Тя стана “сладурчето на Дядо”. След обяд спахме три часа. Дойде една гостенка /бивша колежка на Баба от МВТУ/ и пиха кафе. Аз ядох бисквити с мед. Изпратихме гостенката до вилата й.
След вечеря с Баба си заехме място пред телевизора, за да гледаме мача Полша – Франция, но телевизорът се развали. Баба и Дядо отново търсиха по телефона на станцията Мама и Тати в Пловдив, но те не отговаряха.
ДЕН В Т О Р И – НЕДЕЛЯ
След закуска направихме екскурзия с туристическите си пръчки до Контра – стената на язовира. Нашите пръчки си имат имена. На Дядо се казва “Клавдий”, на Баба – “Октавия”, а моята – “Нерончо”. Днес аз съм дежурна да нося багажа. В моята раница поставяме три краставици, бисквити и бинокъла. Когато ми стане топло в раницата слагам и моето яке.
Минахме покрай един къмпинг с малки къщички. Вървяхме по шосето, после по зелена покосена трева, която ми приличаше на килим и така стигнахме до стената. Дядо отиде при едни рибари. Набрах много цветя, които после поставих в чаша на масата на терасата. Вървяхме три часа пеша.
Обядвах с голям апетит. Отново търсихме по телефона Мама и Тати, но пак ги нямаше. Спахме три часа. Закусих филия с мед. Дядо ми купи ново бурканче с много вкусен мед.
В ресторанта всяка вечер свири оркестър и ние вечеряме с музика. Храним се на една маса с още три деца: Ваня – на 6 години, Стефчо – на 10 години и Лили – на 19 години. Дядо каза, че майка им е голямо сладурче. Аз се сприятелих с Ваня.
Отново направихме разходка до магазините. Баба гледа мача Германия – Италия, а ние с Дядо си играхме на терасата.
Редовно си мия зъбките. А Баба всяка вечер ми маже устенцата и брадичката. Баба казва, че спя спокойно.
ДЕН Т Р Е Т И – ПОНЕДЕЛНИК
След закуска направихме туристически поход към високите върхове с борови гори. Този път дежурен е Дядо с неговата еднодневка. Аз първа видях ягодка. След това брахме и ядохме много ягоди. Вървяхме пеша три часа и половина. Може би затова обедът беше много вкусен. Баба и Дядо са много доволни от мене. Храня се сама и се държа прилично.
След обяд валя силен дъжд. Спахме четири часа, след което веднага отидохме на вечеря. С Баба гледахме чешка телевизия за стари дядовци и баби.
ДЕН Ч Е Т В Ъ Р Т И – ВТОРНИК
Вали дъжд. Студено е. Облечени сме в почти зимни дрехи. Сутринта отидохме на кино. Гледахме френския филм “Малките станали големи”. Много ми беше интересно защото имаше малки самолети и камиончета – играчки. Имаше и един много страшен робот. След обяд дъждът продължава да вали и ние спахме дълго. Баба ми чете приказки от моята книжка. След вечеря играхме на терасата на моята игра. Баба е с червените, Дядо – със сините, а аз – с жълтите жетони. Победител беше Баба.
Баба и Дядо се радват, че аз много папкам. Закусвам и в 10 часа сутринта и след обедния сън и вечер, преди да си легна /колко много ми се яде, наистина/. Пак ми излиза ечемик и Дядо търси лайка.
Днес по обед Баба се разболя. Стана й много лошо, заболя я гърлото и главата. Дядо извика лекар от поликлиниката, защото Баба не можеше да стане. Дядо много нежно се грижи за нея, а аз слушам и й помагам. Нищо не може да яде.
ДЕН П Е Т И – СРЯДА
Времето е слънчево и по-топло, но не можем да отидем на поход, защото днес Дядо е болен, както беше Баба. “Това е грип, казват те, дано не се разболее и детето”. С Баба ходихме до аптеката за лекарства. После Дядо лежа, Баба писа писма на пейката пред хотела, а аз много хубаво си играх с Ваня, Магда и още едно момиченце. Взех моята малка топка, качвахме се на големите обли камъни и скачахме от тях, тичахме по зелената тревичка. После Баба ме изкъпа в банята и отидохме да обядваме. Имаше много вкусна супа и пиленце с бял сос.
Пак много спахме. Аз играх с децата, после вечеряхме. След вечеря се разходихме и пуснахме пликовете с писма и картички. Писахме на деди Гого, баба Магда, баба Ваня. Сама пущах писмата в пощенската кутия, като се надигам на пръсти.
Когато си легнахме направихме една шега на Дядо. Баба направи топчета от книжки и с тях го замервахме. Той не се разсърди и много се смяхме.
Баба ми чете разказите на Хайтов. Много ми хареса този, в който се разказва за една препарирана мечка, с която плашел хората. Изплашен бил и Гогата. Дали това не е моят дядо Гого, защото Баба каза, че той е работил заедно с Хайтов, когато са били млади?
ДЕН Ш Е С Т И – ЧЕТВЪРТЪК
Събудихме се много рано. Баба пише дневника, Дядо си облече нова риза, а аз започнах да се уча да пиша цифри. Изписах една страница с чертички, от които се образува цифрата “1”.
Сложихме на Дядо топчета от книжки в кецовете и той много се смя, когато се обуваше. Купих си с мои парички дъвка и подарих на Магда и Ваня. След закуска Баба говори от пощата с мама и аз много се зарадвах, че мамито е добре и че мама и тати са получили първото ми писмо.
Направихме си най-хубавата разходка до сега. Вървяхме през гора с високи борове, през гора с малки борчета, през гора с високи папрати по прекия път за гр. Ракитово. Движехме се като експедиция през джунгла – Баба първа, аз – след нея, Дядо – последен. Намирах много ягодки, много ядох, а на връщане брах само за Баба, защото тя не ги вижда с очилата си за далеч. Вървяхме три и половина часа.
След завръщането ни Баба и Дядо си пиха ракията на терасата, а аз ядох домати и написах няколко реда с цифрата “1”.
Обядвах много сладко и след това направихме трета шега на Дядо. Когато той заспа вързахме ръкавите на ризата му с конци. Когато започнал да се облича, той много се смял, но аз съм спала дълбоко и не съм чула. Той пък вързал моята ръка за ръката на Баба. Тя се събудила, но аз пак не съм усетила. Тогава Дядо вързал моята ръка за крака на кревата ми. Когато се събудих и се помъчих да стана – нещо ме дърпа за ръката. Разбрах какво ми е направил Дядо, но не се разсърдих, а много се смях. Баба каза, че смехът е най-хубавото нещо.
Изядох си филийката с мед и тичам пред хотела да играя с моите две приятелки – Ваня и Магда. Много добри и весели момиченца са те!
Дойде познатата на Баба. Вечеряхме и отидохме с Баба да я изпратим. После тя гледа филма “Богат – беден”, а аз си играх с децата пред хотела, но от време на време й се обаждах, за да бъде спокойна.
Дядо много се ядосва когато правя балончета с дъвката си. Той си е оставил брада, но не цяла, а само около устата. Брадата му е с черни и бели косми.
Днес не валя дъжд. Баба много ми чете. Написах една страница с първата част на цифрата “2” – като бастунче. Постоянно си слушаме музика.
ДЕН С Е Д М И – ПЕТЪК
Това е най-интересният ден до сега. След закуска отидохме на закрития басейн. Дядо – в мъжката баня, а ние с Баба – в женската. Баба ме изкъпа, а след това плувах с пояса в басейна, който е много голям и с прозрачно чиста вода. Много е дълбок. Къпеха се и германци. Имаше малки момченца с големи водни топки. Плувам си аз с пояса, а Баба и Дядо ми се радват. Много съм доволна от басейна. Напомни ми за морето, където толкова хубаво беше с Мама и Тати. Когато излязохме от басейна Баба ми изми главичката и пак ме изкъпа. Имахме и едно приключение. Гардеробчето с моите дрешки не можеше да се отключи. Жената, която работи там много се мъчи да отвори вратичката, но след като не успя извика спасителя. Той дойде с инструменти. През това време аз бях завита с моята голяма хавлия и не ми беше студено, но Баба беше само по бански костюм и измръзна. Най-после гардеробчето беше отворено и Баба бързо ме облече. От басейна до нашата стая се минава по коридор, защото те са на един етаж.
Обядвахме. Нарисувах на рисувателен лист цветенца. Спахме малко. Изядох си филийката с мед /Дядо ми купи второ бурканче/. След това отидохме на разходка край язовира, за да търсим удобни места за ловене на риба. Вървяхме с туристическите си пръчки. Само ние имаме пръчки. Гледахме с Баба вълните на язовира, също като на малко море.
Когато се върнахме се облякохме официално, защото Баба и Дядо решиха да изпълнят голямото ми желание – да останем след вечеря и да танцуваме. Баба ми облече тиролската рокля. Отидох първа с купоните. Дядо винаги ме изпраща първа с тях, за да ги дам на сервитьорката и да се уча на самостоятелност.
Беше много хубава вечер. Баба и Дядо танцуваха, а аз гледах и слушах певеца и певицата, оркестрантите и танцуващите. Играхме си с едно момиченце и танцувахме с него до големите. Баба и Дядо много ми се радваха. Ядох луканка, пиех сок и пак отивах до оркестъра. Тази вечер ни сервира сладурчето на Дядо.
Когато се върнахме написах два реда със втората част на цифрата “2”. Направихме си друга шега с Дядо – сложихме му шишарка в леглото. Измих си зъбките, Баба ми намаза устничките за последен път, защото са вече оздравели. И оченцето ми е добре.
ДЕН О С М И – СЪБОТА
На средата на почивката сме. Много ми е хубаво тук, но днес вече ми домъчня за Мама и Тати. С Баба често си говорим за Мама, за бебето, за Тати. Чакам с нетърпение писмо от Мама.
Днес времето не е слънчево и малко ме боли пръстчето на крака, затова решихме да не ходим на поход. Отидохме на кино. Дядо и Баба ме вдигаха по шосето на хвър-хвър – пате. Дядо купи диня, а баба отиде в пощата, за да говори с леля Зина и Мама. В този момент чула началникът на пощата, който разпределял получените писма, да казва: “Препоръчано писмо за Саня Атанасова Дюлгерова”. Тя се обадила и взела писмото. Мама ми е изпратила книжката за рисуване. Имаше и писмо в което пишат, че са се затъжили за мене. Тати уловил риби. Разбира се, писмото ми прочете Баба и аз много, много се зарадвах!
Днес направихме друга шега на Дядо. Баба постави щипки за дрехи между дюшека и чаршафа му. Той си легна, пообърна се, скочи и започна да търси какво му боде. Когато намери щипките, прехвърли ги на моето легло и започна да се смее. Вече пиша цялата цифра “2”.
Баба ми даде за закуска диня, а Дядо отиде да види приятелката си Людмила. Отивам да играя с Ваня и Магда в коридора, защото вън вали дъжд. Дядо се върна с две гостенки – Людмила и Мери. Баба ги покани на терасата, черпи ги и си приказваха.
Вечеряхме и се разхождахме по шосето. После си играх с моите приятелки в хотела.
ДЕН Д Е В Е Т И – НЕДЕЛЯ
Направихме си чудесна разходка по шосето към други почивни станции. Грееше топло слънце, брахме жълт чай. Дядо ни поведе направо през високата трева към язовира. Затънахме в тресавище и след като ни обясниха какво може да ни се случи – аз се изплаших и веднага се върнахме на шосето. Улових една кафява пеперудка и я кръстихме “Жужи”. Поиграх си с нея и после я пуснах на свобода.
Баба и Дядо пак си пиха ракията на терасата, аз ядох домати, а след това на гости дойдоха Людмила и нейната дъщеря Маги. С нея отидохме в ресторанта и аз дадох купоните на сладурчето на Дядо.
Спахме. Отидохме на гости във вилата на Маги. Там имаше още две момченца. Показаха ни една много интересна игра “Змията на Рубик” и “Кубчето на Рубик”.
Вечеряхме, след което падна голяма игра. Баба говори по телефона с Тати. Ура а а а – ще отидем първо в Пловдив, а след това с Борето, Баба и Дядо – в Орехово. Щяхме да играем още много, но Баба дойде да ме вземе и каза, че всички деца вече трябва да спят. Пенчо пак стреля по Баба през терасата, а тя все го лъже, че я е убил. Пенчо е малък и затова вярва.
Баба ме изми, аз сама си измих зъбките, легнахме, четохме, заспахме.
ДЕН Д Е С Е Т И – ПОНЕДЕЛНИК
Тази нощ Баба пак е била болна. Изглежда грипът я повтаря, когато изстина на басейна.
След закуска отидохме с “Венка Лю” до гр. Батак. Дядо тегли пари от ДСК, посетихме музея и църквата, където са избити и изгорени от турците много стари хора, жени и деца, през турското робство. Всичко това ми беше много интересно. Дядо и Баба ми купиха книжка. Изядох и две вафли. Писахме писмо и картичка на Мама и Тати.
Дядо каза, че много добре се справям с организацията на храната в ресторанта. На Магда бабата и дядото казали на Баба и Дядо, че съм много послушно дете, че се храня сама и се държа много-добре.
Ядохме круши. Закачахме се с Дядо и легнахме да спим. Направихме с Баба още шеги на Дядо: сложихме кутията за червеи под чаршафа на леглото му, вързахме му чорапите с конец. Дядо също си направи шега с мене: постави гуми в чехлите ми и сливи под чаршафа в леглото. Много се смяхме на тези шеги.
Започнах писането на цифрата “3”. Тя ми е по-трудна от цифрите 1 и 2. Старая се много. Баба ми показва и ме насърчава. Баба е учителката, а Дядо – инспекторът. Казаха, че после ще ми пишат бележки.
Ядох много на обяд. Спя много. Дядо искал да ме събудят, но Баба не го оставила. Закусих и тръгнахме на разходка. Отидохме до острова. Водата на язовира толкова е спаднала, че островът се е превърнал в полуостров. Баба ми обясни кое е остров и кое – полуостров. Преминахме тази част, която свързва острова с голямата земя. Прочетоха табелката на която пишело, че е забранено влизането на острова. Беше заградено с ограда от бодлива тел. Дядо не искаше да прескачаме, но когато видяхме, че другите хора преминават и ние с Баба се промушихме. Дядо ни последва. Тогава извървяхме пеша, край брега, целия остров. Ние с Баба се качихме и на най-високото място, с борови дървета. Там събрахме големи шишарки, които после пак поставихме в леглото на Дядо. Гледахме как слънцето залязва и слънчевата пътека в язовирните води.
Когато се прибрахме в стаята много си играхме с Дядо, закачахме се, играхме на игричката “гъдел-гъдел” и много се смяхме. Баба пише дневника, а ние с Дядо и казваме какво да пише. После мий-мий ръчички, мий-мий зъбки и право в леглото.
Баба ме научи да заспивам в тъмното и без да ми чете книжка. Моля я да ми разказва нещо. Така научих много случки от живота на Баба и Дядо. Те от малки са играли заедно и са се обичали.
ДЕН Е Д И Н А Д Е С Е Т И – ВТОРНИК
Събудихме се и започнахме със шегите. Този път вързахме на Дядо двата сандала с един конец. Писах цифрата “3”. Много ми е трудна тази цифра. Копчето на пижамата ми се счупи и Баба ми заши ново. Заши копче и на ризата на Дядо. От много игри чак копчетата си късаме.
Тръгнахме на поход с “Клавдий”, “Октавия” и “Нерончо”. Вървяхме на горе и все на горе по широк горски път. Ядохме много ягоди. Баба ми даде филия намазана с масло и мед и аз бързо я изядох. Търсихме рекичка, за да пуснем лодката да плува, но не намерихме. Вместо рекичка попаднахме на една голяма кочина с много прасета. Много съм доволна от днешната разходка. Дядо пак беше дежурен с еднодневката си, а аз носех бинокъла. Днес имаше топло слънце и аз си пекох ръчичките и лицето.
Когато се върнахме Баба веднага ме изкъпа и преоблече в чисти дрехи. Направи ми саладка от домати. Когато завърших писането на цифрата “3”, си хапнах от доматите.
Нашият съсед /зам. директорът на тютюнева промишленост – Пазарджик/ покани Дядо и Баба на ракия. Той има две момченца – Янко и Щерю. Баба настояваше и аз да отида, но аз предпочетох да си пиша.
Обедът беше много вкусен. Ядох супа, пиле с ориз и мляко с ориз. Колкото и да ям в ресторанта, след това все искам Баба да ми намаже половин филийка с мед. Вече се свърши и второто бурканче.
Много сладко спах след обяд. Пак закусих филийка с мед. Започнах да пиша цифрата “4”, после си играхме с Дядо. Постоянно си говорим за бебето.
Баба гледа “Богат-беден”, Дядо си чете, а аз играх с децата.
ДЕН Д В А Н А Д Е С Е Т И – СРЯДА
Събудих се и разбрах, че Баба е заминала някъде за един ден. Големи приятелчета си бяхме само с Дядо.
Закусихме и аз изпълних поръчката на Баба да не оставам Дядо сам. Стояхме на терасата и играхме на играта с дисковете. Написах страницата с цифрата “4”. Обядвахме след като Дядо пи ракия на нашата тераса с един чичко. Спахме сладко след обяд.
Когато станахме закусих филийка с мед и отидохме на пазар. Купихме домати, краставици и диня. Вечеряхме. Аз пак играх с моите приятелки.
Тази нощ Дядо спа на леглото на Баба, за да е до мене и да си държим ръчичките.
ДЕН Т Р И Н А Д Е С Е Т И – ЧЕТВЪРТЪК
Събудихме се рано и отидохме с Дядо да закусим. Баба се върна и ни намери в ресторанта.
Днес пак си направихме чудесна разходка по прекия път за гр. Ракитово. Вървяхме през гората и от време на време излизахме на слънчеви полянки. Аз бързо намерих ягодки и ядох много. Пак бяхме търсачи, намерачи, берачи, ядачи, раздавачи и серачи на ягодки.
Неочаквано една муха или мравка ме ухапа по крачето. Много ме заболя и малко си поплаках. После пък комари ме нападнаха. Баба откъсна две големи ветрила от папрат и с тях се пазехме от комарите.
Грееше силно слънце. Лежахме и се търкаляхме по тревата. Аз бях без Нерончо, защото Дядо реши да ми направи нова туристическа пръчка. Отряза едно право борово стебло и започна да го дялка, но много го скъси и аз се разсърдих. Дядо ми обеща да потърси друго дърво за пръчка.
С Баба тичахме до една висока свещ, прескачахме камъни, обикаляхме дървета, викахме ура-а-а-а и ехо-о-о-о. Беше луда игра. На връщане минахме по хълма над нашата станция. Преминахме по мравешки пътеки, през поляни с висока пожълтяла трева, все едно, че плувах по морските вълни.
Дядо все бъркаше посоката и Баба го връщаше. Дядо каза, че Баба е много добро пътеводителче.
Поканиха ни на ракия в апартамента на зам. директора. Ядох много сладки домати и краставички. Обядвах сладко.
Започнах да пиша цифрата “5”. Много ми е лесна.
Много спах. Закусих диня. Играхме си на терасата с Дядо. Той ми разказа интересна приказка. Пак писах цифрата “5”. Отидохме на вечеря.
Баба гледа “Богат-беден”, а Дядо отиде да купи пъпеш. Аз играх с децата на чист въздух, като влизахме от време на време в ресторанта, за да гледаме как танцуват какичките и батковците.
Когато филма свърши Баба ме извика. Направихме вечерното миене. Заспах пак на тъмно и без да ми четат книжка.
ДЕН Ч Е Т И Р И Н А Д Е С Е Т И – ПЕТЪК
Днес е последният ни ден тук. Ще се обадим по телефона на Мамито в Пловдив, за да й кажем, че утре ще се прегръщаме и целуваме. Тук ми е много хубаво, но вече искам да се върна и да видя Мама и Татко.
След закуска говорих с Мама по телефона. Много се зарадвах, че й чух гласчето. Тръгнахме на разходка в нова посока. Стигнахме до една рекичка. Бихме се с туристическите пръчки и моят Нерончо, аз го наричам сега Дирончо, се счупи. Дядо ми намери и издяла нова пръчка и направи лодка за Борето. Пуснахме я в рекичката да плува. Баба пуща пръчки и листа по-отгоре, а аз ги причаквам по-надолу и ги побутвам с пръчката си да плуват. Пак намирах много ягоди и давах на Баба и Дядо. Те също намираха и даваха на мене.
В ресторанта беше влязло малко лястовиче. Дядо го хвана и го даде на едно момче да го писне на свобода.
След обяд отидохме на басейна. Плувах с пояса, а после Баба ме изкъпа с по-топла вода. Облякохме си пижамите и лежахме до вечерта.
Решихме като последна вечер да останем в ресторанта след вечеря и да танцуваме. Баба ми обу белия чорапогащник и облече тиролската рокля, защото Дядо най-много ме харесва с тях. Запознах се и с други деца и си играхме край оркестъра. Гледах Баба и Дядо като танцуват. Легнахме си по-рано, защото на другия ден ще пътуваме. Пак се смяхме много – сложихме на Дядо сливи под чаршафа. Случи ми се и нещо друго. В ресторанта, без да искам, си глътнах дъвката. Дядо ме успокои, като каза, че ще я изакам. Преди да си легна пак изядох филийка с мед.
Много се вълнувам – утре ще видя Мамито и Тати! Просто не мога да заспя.
ДЕН П Е Т Н А Д Е С Е Т И – СЪБОТА
Баба станала много рано и започнала да прибира багажа. Закусихме. Взехме си довиждане с всички познати и приятели. Напълнихме термоса с вода. Купихме на Борето подарък и потеглихме. Много се радвам, че след малко ще видя Мамито и Тати.
Пристигнахме в Пловдив. Позвъних. Мама се показа на терасата. Изтичах с букет към нея по стълбите. Много съм щастлива, че съм при Мама. Тати и чичо Любчо са за риба.
Много съм доволна от почивката си на Цигов Чарк и много благодарна на Баба и Дядо за чудесното прекарване!
НА ГОСТИ В КИЕВ
от 7 до 23 август - 1983 год.
БЕЛЕЖКИ от АНГЕЛ ДЮЛГЕРОВ
През 1946 год. в гр. Свищов беше разквартируван, след завръщане от Германия, съветски понтонен полк. Един от неговите командири - подполковник Каракулин беше настанен на квартира в семейство Ачеви. Той се придружаваше от съпругата си Вяра и децата си Миша и Верочка. Отношенията между семействата Ачеви и Каракулини станаха много близки, а Санка и Верочка останаха приятелки за цял живот. След завръщането на полка в Киев, Санка и Верочка продължиха връзката си чрез писма. През 1983 год. Верочка покани Санка и мене на гости в Киев. Ние с радост приехме тази покана и на 7 август със самолет заминахме за този град. В своя дневник Санка описва нашето гостуване в красивия Киев.
НА ГОСТИ В КИЕВ
от 7 до 23 август - 1973 год.
7 АВГУСТ - НЕДЕЛЯ
Пристигаме на летището в Киев в 21.30 часа. Посрещат ни Верочка и дъщеря й Витя с букет червени карамфили. Срещата е много сърдечна - не сме се виждали от доста години.
С такси се отправихме към квартирата на Верочка, като направихме дълга обиколка, за да можем да разгледаме Киев. Минахме през китни булеварди и улици, паркове, градини и паметници. Прекосихме река Днепър по моста на Патон.
Верочка обитава малък апартамент в жилищен блок. Междувременно научаваме, че г-жа Вяра се е разделила с подполковник Каракулин и сега живее сама. Миша е станал началник на митницата в Украйна, а Верочка е била университетски преподавател и е вече пенсионерка.
В апартамента ни посрещна приятелката на Верочка - Таня с две огромни немски овчарки: Тимба - майката и Маклер - синът. Техният свиреп вид малко ни поизплаши, но след като Верочка ни представи и те ни помирисаха и близнаха, станаха много дружелюбни.
За нас Верочка е определила нейната стая и тя става наша. Ние веднага ги поканихме в нашата стая, за да поднесем подаръците си от България. Верочка ни даде своите подаръци.
Двете девойки Витя и Таня бързо сервират масата. Таня с голямо умение отваря бутилка шампанско и се чукаме за “добре дошли” в Киев. След много ядене и пиене Витя свири на китара и пя песента “Альоша, Альоша”, която свързва Киев с Пловдив. Всички й пригласяхме.
Късно, след полунощ, си казахме “лека нощ”.
8 АВГУСТ - ПОНЕДЕЛНИК
Правим първата си сутрешна разходка в гората с Ангел и Верочка. С трамвай и пеша прекосяваме гората и стигаме до пуща-водица - езеро в което плуват патици и лодки. Гората е смес от високи борове и други видове дървета. Седнахме на масичка и столове от дънери на стари дървета и пихме ябълков сок от една чаша - “чашата на дружбата”.
На връщане до трамвайната спирка отново вървяхме пеша през гората. Тя е зелена, свежа и приятна като в планина.
Обядвахме, починахме и отидохме на кино “Шевченко”. Гледахме два филма - един руски и един италиански.
След това вечеря с чай и приятен разговор до полунощ.
9 АВГУСТ - ВТОРНИК
Направихме сутрешната си разходка с Ангел и Верочка до гората. Трябва да се регистрираме. Но е още рано, защото работното време на службата е от 12 до 21 часа. Затова се отправяме към метрото, за да обменим валута в хотел “Днепър”. Купихме си картички и пликове.
Разгледахме паметника на Съединението на Украйна с Русия. Той представлява небесна дъга, а под нея две скулптурни композиции. По каменни стъпала се изкачваме до стадион “Динамо”, преминаваме през моста на Патон и пред нас се открива чудесна гледка към Днепър и новите квартали на Киев. Вижда се плажът, каналите на Днепър, риболовният остров. Продължаваме до Лятната естрада за симфонични концерти и Марийнският дворец. До него е Домът на Върховия Съвет и Паметника на борците за съветска власт, загинали през октомври 1917 год.
С метрото стигнахме до левия бряг на Днепър, спряхме в местността “Гидропарк” и обядвахме в ресторант “Млин”. Той е построен само от дърво в стар украински стил, в гора и с тераса над канал на Днепър. Ние обядвахме на терасата. Сервира ни красива киевска девойка.
След обеда настъпи момента, в който аз за трети път се срещнах на киевска земя с г-жа Вяра. Бях много развълнувана. Когато я видях, останах поразена от промяната у нея само за четири години. През 1979 год. тя почти нямаше бръчки по лицето си, а сега дълбоки бръчки се кръстосваха в различни посоки. На моменти се чувстваше склерозата в погледа й, в разговора, в повторението на едни и същи думи. Много се прегръщахме, много се целувахме с нея, разплакани и дълбоко развълнувани. Тя прегръщаше Ангел, целуваше го и му благодареше, че е добър към мене. Не се сещаше да го е виждала, когато е бил млад.
Пихме кафе и се отправихме с такси за регистрация в съответното учреждение. По пътя Верочка ни показа следните паметници: Паметник на моряците от героичния Днепровски военен флот, Паметник на екипажа на кораба “Желязков” в Рибарския полуостров. Регистрацията се извърши от много любезна чиновничка.
У дома - на чай и приятни разговори до след полунощ.
10 АВГУСТ - СРЯДА
Сутринта разходка с Ангел в гората. Срещнахме много кучета и бегачи - физкултурници.
След закуска заедно с Верочка посетихме Търговския център, Домът на художника, универмаг “Украйна”. Ангел си купи комплект писалка и молив.
Тръгнахме пеша по булевард “Шевченко”. Видяхме Паметника на победата, Паметника на Щорс, минахме покрай Владимировската катедрала. Посетихме една приземна кафе-сладкарница. Заваля дъжд. Спряхме пред “Златни врата”, но дъждът се засили и се отказахме да влезем в нея. Минахме покрай Театъра за опера и балет и паметника на Лысенко. Посетихме Софийски събор - архитектурен паметник от ХІ век. С тролейбус № 18 се върнахме вкъщи.
Верочка отиде на работа. Тя е нощна смяна в Института.
11 АВГУСТ - ЧЕТВЪРТЪК
В гората сме с Ангел от 8 до 9 часа сутринта. Видяхме 12 малки черни едномесечни кученца - много сладки. След това с Ангел отидохме към центъра. Посетихме много магазини по улица “Крещатик”. На пейка си изядохме сандвичите, които ни беше приготвила Верочка, после пихме кафе в сладкарница “Левоское”.
В 3 1/2 часа имахме среща с Верочка, при проливен дъжд. Отидохме в кино “Киевская Рус” и гледахме един френски филм. Преди прожекцията в сладкарницата на киното ядохме шоколадов сладолед и пихме оранжада и айс-кафе.
12 АВГУСТ - ПЕТЪК
Започнахме с разходка в гората. След това обяд в ресторант “Листова писия”. С тролейбус № 18 отидохме до площад “Богдан Хмелницки” и посетихме Историческия музей, Десетиеная църква, Вековната липа на 300 год., Андреевски събор /църква/. Спуснахме се по старинната улица - Андреевски спуск. Купихме си сувенири и посетихме Красний площад, Фонтана на Самсон, Слънчевия часовник, Паметника на Сковорода и др.
С трамвай отидохме до Парка на името на Примаков и Паметника на основателя на гр. Киев. Правихме много снимки. Верочка отиде при г-жа Вяра, а ние се прибрахме вкъщи. Вечеря с много приятен разговор.
13 АВГУСТ - СЪБОТА
С Ангел, Верочка и Витя пътуваме с такси до Зоопарка и престояваме там от 12 до 17.30 часа.
С метрото и автобус се прибираме вкъщи. Витя отива за хляб, ние за зеленчуци, а Верочка е домакиня. Вечеря с водка и сладки приказки.
Аз си правя за 2 часа топла баня, а Ангел и Верочка спорят на различни теми.
14 АВГУСТ - НЕДЕЛЯ
Днес е българският християнски празник Богородица - имен ден на Магда и руския празник Маккавея. По този повод посетихме църквата Владимировски събор. Гледката е поразяваща. Много народ. Всички са с букети цветя /житни класове, босилек, жълти цветя/ и чакат свещеника да освети цветята. Тържествена литургия, великолепен хор. Жените са забрадени с разноцветни кърпи. Има и много мъже, старци, младежи и деца. Запалваме свещи за живи и умрели и даваме лист с имената на умрелите за помен.
Правихме си снимки по бул. “Шевченко”. Една от снимките е специално за Магда, защото Верочка е облечена с жилетка оплетена от прежда, която тя и е подарила. Видяхме още: Парк на името на “Шевченко”, Университета, Паметника на Шевченко, ресторант “Украйна”, паметника на Ленин.
15 АВГУСТ - ПОНЕДЕЛНИК
Започнахме с разходка в гората. После имах температура и лежах до 4 часа след обяд. След това ходих на фризьор. През това време Ангел излязъл сам и си купил джобен електронен калкулатор.
Верочка е много ядосана, защото заради моята прическа сме загубили целия ден. Все пак вечерта отидохме на кино и гледахме френската комедия “Он начинает сердиться”. След киното вечеряхме вкъщи чай с коняк, при много приятен разговор.
16 АВГУСТ - ВТОРНИК
Разходка до гората с Ангел. Верочка е решила: понеже сме пропилели понеделника заради моята прическа, днес ще имаме двойна програма - до преуморяване. Така и стана.
Тръгваме към “Лавра”, но се указва, че днес има почивен ден. Това наложи да променим програмата си и се отправяме към Музей ВОВ. Това е огромен, величествен, дълбоко вълнуващ комплекс. Архитект - скулптор Вучечич. Величествена статуя.
В центъра търсим кафе. Верочка и Ангел са в лек конфликт. Обядваме в кафе “Ятрань” и след това сядаме при фонтана на почивка. Верочка и Ангел пушат, а аз пиша картички. Търсим кино с интересен филм. Кино има, но билети няма.
Правим почивка в една градинка. Аз сядам сама на пейка и наблюдавам как три стари киевчанки разговарят оживено. Верочка и Ангел сядат отделно и скоро при тях идват двама младежи от доброволните отряди. Започват оживен разговор. Ангел заменя своята запалка с единия от младежите, по негово предложение, защото бил колекционер на запалки. Връщаме се вкъщи много уморени. Вечеряме и заспиваме.
17 АВГУСТ - СРЯДА
Разходка до гората с Ангел; Закуска. Посещение на някои магазини. Този ден, най после, купих нещо и за себе си. Идеята беше на Ангел. Имам вече златен пръстен с камък Топаз, който отговаря на моята зодия. Пихме кафе в “Подоле” и с трамвай 19 бързаме да се приберем вкъщи защото Ангелчо днес има рожден ден и трябва да го честваме. Купихме цветя и фруктова торта. Верочка има свещи. Аз украсявам тортата и я подготвям за тържеството.
Разходка в гората със Витя, Таня, Зоя и кучетата Тимба и Маклер. Правим снимки с кучетата, а Витя ни показва номера за дресировка на кучета.
По телефона се обажда Миша и съобщава, че ще дойде на гости с колежката си Галя. Това ни зарадва много, защото най-после ще се видим с него.
Бързо приготвяме тържествена трапеза с наличните продукти. На масата имаше и букет цветя набрани в гората. Ангел подготви и подаръците за Миша и Галя. Те идват и също носят подаръци за нас.
Сядаме на масата и започваме да се чукаме за рождения ден на Ангелчо - продължителят на рода Дюлгерови. Запалваме свещта на тортата и Ангел я духва вместо своя внук. Таня отваря втора бутилка шампанско, а после и трета. Галя и Ангел разказват вицове. Настроението е отлично. Имаше много смях и целувки за Ангелчо и въобще. Гуляхме до 2 часа през нощта.
18 АВГУСТ - ЧЕТВЪРТЪК
Разходка в гората. Закуска. Посещение на “Лавра”. Влизаме без билет, по обратния път, но не нарочно, а за да печелим време от пещерите до църквите и музеите. Да се посетят всички обекти за един ден е невъзможно.
Киево-печорска лавра е един от най-старите древно-руски манастири. Той е основан през ХІ век от княз Ярослав Мъдри. Ние успяхме да посетим една от пещерите с много интересни серпентини, Трапезната църква, Книгопечатницата - тук се печатат книги на черковнославянски език. През ХVІІІ и ХІХ век в Лаврата са получавали своето образование и много българи. През 1926 год. тя е превърната в музей на руската и украинската духовна и материална култура. Разходихме се и във вътрешния двор на Лаврата, където беше пълно с хора и гълъби. Обядвахме в кафене в Лавра.
Доста уморени, но възхитени от видяното, се отправихме към квартал “Чоколовка”, където живее Галя. Посетихме и магазин “Украйна”, от който купихме подарък за Магда и Наси. Едва в 10 часа вечерта изморени и доволни се прибрахме вкъщи.
19 АВГУСТ - ПЕТЪК
Разходка в гората с Ангел. Верочка трябва да спи след работа, затова тръгваме сами по магазините, за последни покупки. Връщаме се вкъщи с голямо закъснение.
Вечерта Верочка ни води в Двореца на културата “Украйна” на “Вечер на балета”, изпълняван от Ленинградския театър. Залата е великолепна. Ние сме на балкон и виждаме чудесно. Въздухът е свеж, сигурно има климатична инсталация. Всички места са заети от киевчани и гости на града /каквито сме и ние/. И тримата сме много елегантно облечени.
Балетът се изпълнява от 16 балетисти /8 жени и 8 мъже/. От луксозната програма разбираме, че почти всички са лауреати на международни конкурси, народни и заслужили артисти на СССР и РСФР. Млади, красиви, гъвкави, сексапилни. Виртуозни в изпълнението си. Сцената е чудесна, с много богати светлинни ефекти, а залата има прекрасна акустика. Балетът се изпълнява по музикален съпровод чрез запис, изпълнение на Ленинградският оркестър на театъра.
След спектакъла направихме нощна разходка по бул. “Хрещатик”. Впечатляващо е! Вечеряхме вкъщи като обрахме всички запаси: чай, коняк, кафе, сирене, риба приготвена от Витя и кейк
20 АВГУСТ - СЪБОТА
Отиваме на покупки с Верочка, а Ангел остава вкъщи, за да се занимава със своя любим електронен калкулатор.
Обедът беше приготвен от Верочка много бързо - патица пълна с ябълки. На масата бяхме аз, Ангел, Верочка, Миша и Галя. Пихме, ядохме, много се смяхме и водихме приятен разговор. Галя ни донесе много подаръци: за Ангелчо - куче “Тузик”, не е живо, но е много хубаво; Ангел е доволен от красивия си пепелник; а аз получих много подаръци, между които и корали за обеци.
След обеда всички отиваме на пристанището. Ангел ни прави снимка и се качваме на първия етаж на катера, а след това на палубата му. Духа приятно студен вятър. Катера се движи близо до брега на Днепър. Пейзажът от всички страни е великолепен. Слънцето грее и се отразява във водата като златна ивица. Край нас минават други катери, ракети, моторни лодки и шлепове. Виждат се плажни ивици, а зад тях малки дървени къщички за почиващите. Често катерът спира на малки пристанища и Ангел се опитва да прави изненадващи снимки. Картината непрекъснато се променя от бързото движение на катера. От тук Днепър изглежда два пъти по-голям, отколкото гледан от хълмовете на Киев. Малки острови разделят водите на реката, ръкави се отделят, реки се вливат. Голямо водно пространство, което с малко фантазия прилича на морски залив. На фона на синьото небе, величествено се откроява Статуята на победата и Камбанариите на Лавра.
Настъпва моментът когато Галя трябва да слезе на едно от пристанищата. Тя се събува боса и гази водите на Днепър по брега, а Ангел се опитва да й направи снимка. Махаме й с ръце, тя също ни маха, докато я загубваме от погледа си. Довиждане Галя! Продължаваме по течението на голямата река.
Връщаме се с катера по обратния път. Няма я Галя и тя ни липсва. Настъпва вечерният здрач. Реката става тъмна, а небето - по-светло от нея. Мостовете със своите светлини като гирлянди, правят гледката феерична. Метрото се плъзга по моста като светеща змия, а под него се виждат светлините на леките коли.
Става съвсем тъмно и Киев отразява светлините си в Днепър. Красива е Дарница, отразена във водите на реката. Огньове, запалени по брега и по островите, правят картината още по-романтична.
Миша поднася на Ангел коняк и вода, за да се почерпят. След малко той слиза на “Березняки”, прегазва пряко пясъка и сяда на дънера на изсъхнало дърво, за да ни маха с ръка, докато катерът се отдалечи. Тази негова постъпка силно ме развълнува. От далече се виждаше като бяло петно ризата му и аз почувствах неговото желание да бъде още с нас. Довиждане, Миша. Беше силен момент. Не след дълго катерът ни отведе на отсрещния бряг и ние също слязохме.
Метрото. На излизане от него по една невероятна случайност се срещнахме с две приятелки на Верочка. Едната е Лена - приятелката на Игор - за която знаех много от г-жа Вяра. Втората беше племенница на голямата руска киноактриса Вера Холодная. Лена каза, че много е чувала за мене. Срещата беше кратка, но много сърдечна.
Нашият водач Верочка ни поведе, в този късен час, по тихите киевски улици. Минахме покрай Киевския драматичен театър, Централния комитет на КПУ, Дома на архитекта Городецки с чудовищата. Тя ни разказа легендата за тези чудовища.
После с трамвай № 18 се прибрахме у дома. Въпреки, че бяхме сити, пак ядохме и пихме.
21 АВГУСТ - НЕДЕЛЯ
Разходка с Ангел в гората. След това отново с него - в центъра - за покупки. Прибрахме се към 14 часа с цветя за г-жа Вяра и Верочка. Катя е вече вкъщи и се започва приготовляването на нещо като обед-вечеря.
Започваме подреждането на куфарите. Когато всичко е готово, идват Миша и г-жа Вяра и започва нова тържествена вечер. Ангел и Миша са в отлична форма - пият и разговарят. Катя и Миша спорят на артистични и литературни теми.
Идва Витя весела и доволна, защото Маклер е успял да продаде всичките си рожби. Разглеждаме албума на Витя с кучетата.
Тортата на Катя е чудесна. Пием чай с нея, защото шампанското е забравено в хладилника. Ангел и Миша отиват за такси, а ние слизаме долу и ги чакаме на пейките.
* * *
Обяснения от Ангел Дюлгеров
/1/ Катя Добринова, съученичка и приятелка
/2/ Лидия Иванова, съученичка и приятелка
/3/ Учителката по история …….
/4/ Емилия Енчева, съученичка и приятелка
/5/ Антон Георгиев, учител по физика
/6/ Дженап Рамзи Новградлиев, съученик
/7/ инж. Живко Шехтов
/8/ Илия Бранников, гл. счетоводител
/9/ Подполковник Каракулин, жена Вяра, син Миша и дъщеря Верочка
/10/ Дряновския манастир
/11/ Д-р Андреев
/12/ Живко Динков и баща му Владимир Динков
/13/ Лушка Матева
/14/ Освен Санка в екскурзията са участвали: Анна и Зинаида Дюлгерови, Петър Куев и Живко Динков.
Санка и Ангел като ученици в Свищовската смесена гимназия – 1943 год.
НА ПОЧИВКА В ЦИГОВ ЧАРК
1982 год.
Санка пред хотелски комплекс на Цигов Чарк
Д Н Е В Н И К
на
САНЯ АТАНАСОВА ДЮЛГЕРОВА
/ДЕТСКА ГРАДИНА "РОСИЦА"/
ЗА ПЪРВИ ПЪТ НА КУРОРТ САМО С БАБА И ДЯДО
РОДОПИТЕ – ЯЗОВИР "БАТАК" – ЦИГОВ ЧАРК
от 10 до 23 юли 1982 год.
ДЕН П Ъ Р В И – СЪБОТА
Пътувахме с “Венка Лю”. Времето беше слънчево и топло. Навлязохме в Родопите, минавахме край рекички и борови гори.
След гр. Батак “Венка Лю” се повреди, но беше добричка и спря на удобно место. Дядо извади всички инструменти и бурмички и започна сам да я поправя. През това време ние с Баба се разхождахме около колата и аз намерих една калинка. Много си играх с нея и с Баба.
Когато продължихме, пред нас, отново с цялата си красота, блесна язовир “Батак”.
Настаниха ни в стая № 310, с тераса и чуден изглед към големи поляни и високи върхове, покрити с борови гори. Разходихме се до магазините. Търсихме по телефона от пощата Мама и Тати, но те не отговориха. Подредихме багажа.
Обядвахме в ресторанта на станцията. Една какичка сервитьорка ни сервира. Тя стана “сладурчето на Дядо”. След обяд спахме три часа. Дойде една гостенка /бивша колежка на Баба от МВТУ/ и пиха кафе. Аз ядох бисквити с мед. Изпратихме гостенката до вилата й.
След вечеря с Баба си заехме място пред телевизора, за да гледаме мача Полша – Франция, но телевизорът се развали. Баба и Дядо отново търсиха по телефона на станцията Мама и Тати в Пловдив, но те не отговаряха.
ДЕН В Т О Р И – НЕДЕЛЯ
След закуска направихме екскурзия с туристическите си пръчки до Контра – стената на язовира. Нашите пръчки си имат имена. На Дядо се казва “Клавдий”, на Баба – “Октавия”, а моята – “Нерончо”. Днес аз съм дежурна да нося багажа. В моята раница поставяме три краставици, бисквити и бинокъла. Когато ми стане топло в раницата слагам и моето яке.
Минахме покрай един къмпинг с малки къщички. Вървяхме по шосето, после по зелена покосена трева, която ми приличаше на килим и така стигнахме до стената. Дядо отиде при едни рибари. Набрах много цветя, които после поставих в чаша на масата на терасата. Вървяхме три часа пеша.
Обядвах с голям апетит. Отново търсихме по телефона Мама и Тати, но пак ги нямаше. Спахме три часа. Закусих филия с мед. Дядо ми купи ново бурканче с много вкусен мед.
В ресторанта всяка вечер свири оркестър и ние вечеряме с музика. Храним се на една маса с още три деца: Ваня – на 6 години, Стефчо – на 10 години и Лили – на 19 години. Дядо каза, че майка им е голямо сладурче. Аз се сприятелих с Ваня.
Отново направихме разходка до магазините. Баба гледа мача Германия – Италия, а ние с Дядо си играхме на терасата.
Редовно си мия зъбките. А Баба всяка вечер ми маже устенцата и брадичката. Баба казва, че спя спокойно.
ДЕН Т Р Е Т И – ПОНЕДЕЛНИК
След закуска направихме туристически поход към високите върхове с борови гори. Този път дежурен е Дядо с неговата еднодневка. Аз първа видях ягодка. След това брахме и ядохме много ягоди. Вървяхме пеша три часа и половина. Може би затова обедът беше много вкусен. Баба и Дядо са много доволни от мене. Храня се сама и се държа прилично.
След обяд валя силен дъжд. Спахме четири часа, след което веднага отидохме на вечеря. С Баба гледахме чешка телевизия за стари дядовци и баби.
ДЕН Ч Е Т В Ъ Р Т И – ВТОРНИК
Вали дъжд. Студено е. Облечени сме в почти зимни дрехи. Сутринта отидохме на кино. Гледахме френския филм “Малките станали големи”. Много ми беше интересно защото имаше малки самолети и камиончета – играчки. Имаше и един много страшен робот. След обяд дъждът продължава да вали и ние спахме дълго. Баба ми чете приказки от моята книжка. След вечеря играхме на терасата на моята игра. Баба е с червените, Дядо – със сините, а аз – с жълтите жетони. Победител беше Баба.
Баба и Дядо се радват, че аз много папкам. Закусвам и в 10 часа сутринта и след обедния сън и вечер, преди да си легна /колко много ми се яде, наистина/. Пак ми излиза ечемик и Дядо търси лайка.
Днес по обед Баба се разболя. Стана й много лошо, заболя я гърлото и главата. Дядо извика лекар от поликлиниката, защото Баба не можеше да стане. Дядо много нежно се грижи за нея, а аз слушам и й помагам. Нищо не може да яде.
ДЕН П Е Т И – СРЯДА
Времето е слънчево и по-топло, но не можем да отидем на поход, защото днес Дядо е болен, както беше Баба. “Това е грип, казват те, дано не се разболее и детето”. С Баба ходихме до аптеката за лекарства. После Дядо лежа, Баба писа писма на пейката пред хотела, а аз много хубаво си играх с Ваня, Магда и още едно момиченце. Взех моята малка топка, качвахме се на големите обли камъни и скачахме от тях, тичахме по зелената тревичка. После Баба ме изкъпа в банята и отидохме да обядваме. Имаше много вкусна супа и пиленце с бял сос.
Пак много спахме. Аз играх с децата, после вечеряхме. След вечеря се разходихме и пуснахме пликовете с писма и картички. Писахме на деди Гого, баба Магда, баба Ваня. Сама пущах писмата в пощенската кутия, като се надигам на пръсти.
Когато си легнахме направихме една шега на Дядо. Баба направи топчета от книжки и с тях го замервахме. Той не се разсърди и много се смяхме.
Баба ми чете разказите на Хайтов. Много ми хареса този, в който се разказва за една препарирана мечка, с която плашел хората. Изплашен бил и Гогата. Дали това не е моят дядо Гого, защото Баба каза, че той е работил заедно с Хайтов, когато са били млади?
ДЕН Ш Е С Т И – ЧЕТВЪРТЪК
Събудихме се много рано. Баба пише дневника, Дядо си облече нова риза, а аз започнах да се уча да пиша цифри. Изписах една страница с чертички, от които се образува цифрата “1”.
Сложихме на Дядо топчета от книжки в кецовете и той много се смя, когато се обуваше. Купих си с мои парички дъвка и подарих на Магда и Ваня. След закуска Баба говори от пощата с мама и аз много се зарадвах, че мамито е добре и че мама и тати са получили първото ми писмо.
Направихме си най-хубавата разходка до сега. Вървяхме през гора с високи борове, през гора с малки борчета, през гора с високи папрати по прекия път за гр. Ракитово. Движехме се като експедиция през джунгла – Баба първа, аз – след нея, Дядо – последен. Намирах много ягодки, много ядох, а на връщане брах само за Баба, защото тя не ги вижда с очилата си за далеч. Вървяхме три и половина часа.
След завръщането ни Баба и Дядо си пиха ракията на терасата, а аз ядох домати и написах няколко реда с цифрата “1”.
Обядвах много сладко и след това направихме трета шега на Дядо. Когато той заспа вързахме ръкавите на ризата му с конци. Когато започнал да се облича, той много се смял, но аз съм спала дълбоко и не съм чула. Той пък вързал моята ръка за ръката на Баба. Тя се събудила, но аз пак не съм усетила. Тогава Дядо вързал моята ръка за крака на кревата ми. Когато се събудих и се помъчих да стана – нещо ме дърпа за ръката. Разбрах какво ми е направил Дядо, но не се разсърдих, а много се смях. Баба каза, че смехът е най-хубавото нещо.
Изядох си филийката с мед и тичам пред хотела да играя с моите две приятелки – Ваня и Магда. Много добри и весели момиченца са те!
Дойде познатата на Баба. Вечеряхме и отидохме с Баба да я изпратим. После тя гледа филма “Богат – беден”, а аз си играх с децата пред хотела, но от време на време й се обаждах, за да бъде спокойна.
Дядо много се ядосва когато правя балончета с дъвката си. Той си е оставил брада, но не цяла, а само около устата. Брадата му е с черни и бели косми.
Днес не валя дъжд. Баба много ми чете. Написах една страница с първата част на цифрата “2” – като бастунче. Постоянно си слушаме музика.
ДЕН С Е Д М И – ПЕТЪК
Това е най-интересният ден до сега. След закуска отидохме на закрития басейн. Дядо – в мъжката баня, а ние с Баба – в женската. Баба ме изкъпа, а след това плувах с пояса в басейна, който е много голям и с прозрачно чиста вода. Много е дълбок. Къпеха се и германци. Имаше малки момченца с големи водни топки. Плувам си аз с пояса, а Баба и Дядо ми се радват. Много съм доволна от басейна. Напомни ми за морето, където толкова хубаво беше с Мама и Тати. Когато излязохме от басейна Баба ми изми главичката и пак ме изкъпа. Имахме и едно приключение. Гардеробчето с моите дрешки не можеше да се отключи. Жената, която работи там много се мъчи да отвори вратичката, но след като не успя извика спасителя. Той дойде с инструменти. През това време аз бях завита с моята голяма хавлия и не ми беше студено, но Баба беше само по бански костюм и измръзна. Най-после гардеробчето беше отворено и Баба бързо ме облече. От басейна до нашата стая се минава по коридор, защото те са на един етаж.
Обядвахме. Нарисувах на рисувателен лист цветенца. Спахме малко. Изядох си филийката с мед /Дядо ми купи второ бурканче/. След това отидохме на разходка край язовира, за да търсим удобни места за ловене на риба. Вървяхме с туристическите си пръчки. Само ние имаме пръчки. Гледахме с Баба вълните на язовира, също като на малко море.
Когато се върнахме се облякохме официално, защото Баба и Дядо решиха да изпълнят голямото ми желание – да останем след вечеря и да танцуваме. Баба ми облече тиролската рокля. Отидох първа с купоните. Дядо винаги ме изпраща първа с тях, за да ги дам на сервитьорката и да се уча на самостоятелност.
Беше много хубава вечер. Баба и Дядо танцуваха, а аз гледах и слушах певеца и певицата, оркестрантите и танцуващите. Играхме си с едно момиченце и танцувахме с него до големите. Баба и Дядо много ми се радваха. Ядох луканка, пиех сок и пак отивах до оркестъра. Тази вечер ни сервира сладурчето на Дядо.
Когато се върнахме написах два реда със втората част на цифрата “2”. Направихме си друга шега с Дядо – сложихме му шишарка в леглото. Измих си зъбките, Баба ми намаза устничките за последен път, защото са вече оздравели. И оченцето ми е добре.
ДЕН О С М И – СЪБОТА
На средата на почивката сме. Много ми е хубаво тук, но днес вече ми домъчня за Мама и Тати. С Баба често си говорим за Мама, за бебето, за Тати. Чакам с нетърпение писмо от Мама.
Днес времето не е слънчево и малко ме боли пръстчето на крака, затова решихме да не ходим на поход. Отидохме на кино. Дядо и Баба ме вдигаха по шосето на хвър-хвър – пате. Дядо купи диня, а баба отиде в пощата, за да говори с леля Зина и Мама. В този момент чула началникът на пощата, който разпределял получените писма, да казва: “Препоръчано писмо за Саня Атанасова Дюлгерова”. Тя се обадила и взела писмото. Мама ми е изпратила книжката за рисуване. Имаше и писмо в което пишат, че са се затъжили за мене. Тати уловил риби. Разбира се, писмото ми прочете Баба и аз много, много се зарадвах!
Днес направихме друга шега на Дядо. Баба постави щипки за дрехи между дюшека и чаршафа му. Той си легна, пообърна се, скочи и започна да търси какво му боде. Когато намери щипките, прехвърли ги на моето легло и започна да се смее. Вече пиша цялата цифра “2”.
Баба ми даде за закуска диня, а Дядо отиде да види приятелката си Людмила. Отивам да играя с Ваня и Магда в коридора, защото вън вали дъжд. Дядо се върна с две гостенки – Людмила и Мери. Баба ги покани на терасата, черпи ги и си приказваха.
Вечеряхме и се разхождахме по шосето. После си играх с моите приятелки в хотела.
ДЕН Д Е В Е Т И – НЕДЕЛЯ
Направихме си чудесна разходка по шосето към други почивни станции. Грееше топло слънце, брахме жълт чай. Дядо ни поведе направо през високата трева към язовира. Затънахме в тресавище и след като ни обясниха какво може да ни се случи – аз се изплаших и веднага се върнахме на шосето. Улових една кафява пеперудка и я кръстихме “Жужи”. Поиграх си с нея и после я пуснах на свобода.
Баба и Дядо пак си пиха ракията на терасата, аз ядох домати, а след това на гости дойдоха Людмила и нейната дъщеря Маги. С нея отидохме в ресторанта и аз дадох купоните на сладурчето на Дядо.
Спахме. Отидохме на гости във вилата на Маги. Там имаше още две момченца. Показаха ни една много интересна игра “Змията на Рубик” и “Кубчето на Рубик”.
Вечеряхме, след което падна голяма игра. Баба говори по телефона с Тати. Ура а а а – ще отидем първо в Пловдив, а след това с Борето, Баба и Дядо – в Орехово. Щяхме да играем още много, но Баба дойде да ме вземе и каза, че всички деца вече трябва да спят. Пенчо пак стреля по Баба през терасата, а тя все го лъже, че я е убил. Пенчо е малък и затова вярва.
Баба ме изми, аз сама си измих зъбките, легнахме, четохме, заспахме.
ДЕН Д Е С Е Т И – ПОНЕДЕЛНИК
Тази нощ Баба пак е била болна. Изглежда грипът я повтаря, когато изстина на басейна.
След закуска отидохме с “Венка Лю” до гр. Батак. Дядо тегли пари от ДСК, посетихме музея и църквата, където са избити и изгорени от турците много стари хора, жени и деца, през турското робство. Всичко това ми беше много интересно. Дядо и Баба ми купиха книжка. Изядох и две вафли. Писахме писмо и картичка на Мама и Тати.
Дядо каза, че много добре се справям с организацията на храната в ресторанта. На Магда бабата и дядото казали на Баба и Дядо, че съм много послушно дете, че се храня сама и се държа много-добре.
Ядохме круши. Закачахме се с Дядо и легнахме да спим. Направихме с Баба още шеги на Дядо: сложихме кутията за червеи под чаршафа на леглото му, вързахме му чорапите с конец. Дядо също си направи шега с мене: постави гуми в чехлите ми и сливи под чаршафа в леглото. Много се смяхме на тези шеги.
Започнах писането на цифрата “3”. Тя ми е по-трудна от цифрите 1 и 2. Старая се много. Баба ми показва и ме насърчава. Баба е учителката, а Дядо – инспекторът. Казаха, че после ще ми пишат бележки.
Ядох много на обяд. Спя много. Дядо искал да ме събудят, но Баба не го оставила. Закусих и тръгнахме на разходка. Отидохме до острова. Водата на язовира толкова е спаднала, че островът се е превърнал в полуостров. Баба ми обясни кое е остров и кое – полуостров. Преминахме тази част, която свързва острова с голямата земя. Прочетоха табелката на която пишело, че е забранено влизането на острова. Беше заградено с ограда от бодлива тел. Дядо не искаше да прескачаме, но когато видяхме, че другите хора преминават и ние с Баба се промушихме. Дядо ни последва. Тогава извървяхме пеша, край брега, целия остров. Ние с Баба се качихме и на най-високото място, с борови дървета. Там събрахме големи шишарки, които после пак поставихме в леглото на Дядо. Гледахме как слънцето залязва и слънчевата пътека в язовирните води.
Когато се прибрахме в стаята много си играхме с Дядо, закачахме се, играхме на игричката “гъдел-гъдел” и много се смяхме. Баба пише дневника, а ние с Дядо и казваме какво да пише. После мий-мий ръчички, мий-мий зъбки и право в леглото.
Баба ме научи да заспивам в тъмното и без да ми чете книжка. Моля я да ми разказва нещо. Така научих много случки от живота на Баба и Дядо. Те от малки са играли заедно и са се обичали.
ДЕН Е Д И Н А Д Е С Е Т И – ВТОРНИК
Събудихме се и започнахме със шегите. Този път вързахме на Дядо двата сандала с един конец. Писах цифрата “3”. Много ми е трудна тази цифра. Копчето на пижамата ми се счупи и Баба ми заши ново. Заши копче и на ризата на Дядо. От много игри чак копчетата си късаме.
Тръгнахме на поход с “Клавдий”, “Октавия” и “Нерончо”. Вървяхме на горе и все на горе по широк горски път. Ядохме много ягоди. Баба ми даде филия намазана с масло и мед и аз бързо я изядох. Търсихме рекичка, за да пуснем лодката да плува, но не намерихме. Вместо рекичка попаднахме на една голяма кочина с много прасета. Много съм доволна от днешната разходка. Дядо пак беше дежурен с еднодневката си, а аз носех бинокъла. Днес имаше топло слънце и аз си пекох ръчичките и лицето.
Когато се върнахме Баба веднага ме изкъпа и преоблече в чисти дрехи. Направи ми саладка от домати. Когато завърших писането на цифрата “3”, си хапнах от доматите.
Нашият съсед /зам. директорът на тютюнева промишленост – Пазарджик/ покани Дядо и Баба на ракия. Той има две момченца – Янко и Щерю. Баба настояваше и аз да отида, но аз предпочетох да си пиша.
Обедът беше много вкусен. Ядох супа, пиле с ориз и мляко с ориз. Колкото и да ям в ресторанта, след това все искам Баба да ми намаже половин филийка с мед. Вече се свърши и второто бурканче.
Много сладко спах след обяд. Пак закусих филийка с мед. Започнах да пиша цифрата “4”, после си играхме с Дядо. Постоянно си говорим за бебето.
Баба гледа “Богат-беден”, Дядо си чете, а аз играх с децата.
ДЕН Д В А Н А Д Е С Е Т И – СРЯДА
Събудих се и разбрах, че Баба е заминала някъде за един ден. Големи приятелчета си бяхме само с Дядо.
Закусихме и аз изпълних поръчката на Баба да не оставам Дядо сам. Стояхме на терасата и играхме на играта с дисковете. Написах страницата с цифрата “4”. Обядвахме след като Дядо пи ракия на нашата тераса с един чичко. Спахме сладко след обяд.
Когато станахме закусих филийка с мед и отидохме на пазар. Купихме домати, краставици и диня. Вечеряхме. Аз пак играх с моите приятелки.
Тази нощ Дядо спа на леглото на Баба, за да е до мене и да си държим ръчичките.
ДЕН Т Р И Н А Д Е С Е Т И – ЧЕТВЪРТЪК
Събудихме се рано и отидохме с Дядо да закусим. Баба се върна и ни намери в ресторанта.
Днес пак си направихме чудесна разходка по прекия път за гр. Ракитово. Вървяхме през гората и от време на време излизахме на слънчеви полянки. Аз бързо намерих ягодки и ядох много. Пак бяхме търсачи, намерачи, берачи, ядачи, раздавачи и серачи на ягодки.
Неочаквано една муха или мравка ме ухапа по крачето. Много ме заболя и малко си поплаках. После пък комари ме нападнаха. Баба откъсна две големи ветрила от папрат и с тях се пазехме от комарите.
Грееше силно слънце. Лежахме и се търкаляхме по тревата. Аз бях без Нерончо, защото Дядо реши да ми направи нова туристическа пръчка. Отряза едно право борово стебло и започна да го дялка, но много го скъси и аз се разсърдих. Дядо ми обеща да потърси друго дърво за пръчка.
С Баба тичахме до една висока свещ, прескачахме камъни, обикаляхме дървета, викахме ура-а-а-а и ехо-о-о-о. Беше луда игра. На връщане минахме по хълма над нашата станция. Преминахме по мравешки пътеки, през поляни с висока пожълтяла трева, все едно, че плувах по морските вълни.
Дядо все бъркаше посоката и Баба го връщаше. Дядо каза, че Баба е много добро пътеводителче.
Поканиха ни на ракия в апартамента на зам. директора. Ядох много сладки домати и краставички. Обядвах сладко.
Започнах да пиша цифрата “5”. Много ми е лесна.
Много спах. Закусих диня. Играхме си на терасата с Дядо. Той ми разказа интересна приказка. Пак писах цифрата “5”. Отидохме на вечеря.
Баба гледа “Богат-беден”, а Дядо отиде да купи пъпеш. Аз играх с децата на чист въздух, като влизахме от време на време в ресторанта, за да гледаме как танцуват какичките и батковците.
Когато филма свърши Баба ме извика. Направихме вечерното миене. Заспах пак на тъмно и без да ми четат книжка.
ДЕН Ч Е Т И Р И Н А Д Е С Е Т И – ПЕТЪК
Днес е последният ни ден тук. Ще се обадим по телефона на Мамито в Пловдив, за да й кажем, че утре ще се прегръщаме и целуваме. Тук ми е много хубаво, но вече искам да се върна и да видя Мама и Татко.
След закуска говорих с Мама по телефона. Много се зарадвах, че й чух гласчето. Тръгнахме на разходка в нова посока. Стигнахме до една рекичка. Бихме се с туристическите пръчки и моят Нерончо, аз го наричам сега Дирончо, се счупи. Дядо ми намери и издяла нова пръчка и направи лодка за Борето. Пуснахме я в рекичката да плува. Баба пуща пръчки и листа по-отгоре, а аз ги причаквам по-надолу и ги побутвам с пръчката си да плуват. Пак намирах много ягоди и давах на Баба и Дядо. Те също намираха и даваха на мене.
В ресторанта беше влязло малко лястовиче. Дядо го хвана и го даде на едно момче да го писне на свобода.
След обяд отидохме на басейна. Плувах с пояса, а после Баба ме изкъпа с по-топла вода. Облякохме си пижамите и лежахме до вечерта.
Решихме като последна вечер да останем в ресторанта след вечеря и да танцуваме. Баба ми обу белия чорапогащник и облече тиролската рокля, защото Дядо най-много ме харесва с тях. Запознах се и с други деца и си играхме край оркестъра. Гледах Баба и Дядо като танцуват. Легнахме си по-рано, защото на другия ден ще пътуваме. Пак се смяхме много – сложихме на Дядо сливи под чаршафа. Случи ми се и нещо друго. В ресторанта, без да искам, си глътнах дъвката. Дядо ме успокои, като каза, че ще я изакам. Преди да си легна пак изядох филийка с мед.
Много се вълнувам – утре ще видя Мамито и Тати! Просто не мога да заспя.
ДЕН П Е Т Н А Д Е С Е Т И – СЪБОТА
Баба станала много рано и започнала да прибира багажа. Закусихме. Взехме си довиждане с всички познати и приятели. Напълнихме термоса с вода. Купихме на Борето подарък и потеглихме. Много се радвам, че след малко ще видя Мамито и Тати.
Пристигнахме в Пловдив. Позвъних. Мама се показа на терасата. Изтичах с букет към нея по стълбите. Много съм щастлива, че съм при Мама. Тати и чичо Любчо са за риба.
Много съм доволна от почивката си на Цигов Чарк и много благодарна на Баба и Дядо за чудесното прекарване!
Цигов чарк - язовир "Батак"
НА ГОСТИ В КИЕВ
1983 год.
Санка и Ангел в Киев - на кораба по р. Днепър
НА ГОСТИ В КИЕВ
от 7 до 23 август - 1983 год.
БЕЛЕЖКИ от АНГЕЛ ДЮЛГЕРОВ
През 1946 год. в гр. Свищов беше разквартируван, след завръщане от Германия, съветски понтонен полк. Един от неговите командири - подполковник Каракулин беше настанен на квартира в семейство Ачеви. Той се придружаваше от съпругата си Вяра и децата си Миша и Верочка. Отношенията между семействата Ачеви и Каракулини станаха много близки, а Санка и Верочка останаха приятелки за цял живот. След завръщането на полка в Киев, Санка и Верочка продължиха връзката си чрез писма. През 1983 год. Верочка покани Санка и мене на гости в Киев. Ние с радост приехме тази покана и на 7 август със самолет заминахме за този град. В своя дневник Санка описва нашето гостуване в красивия Киев.
НА ГОСТИ В КИЕВ
от 7 до 23 август - 1973 год.
7 АВГУСТ - НЕДЕЛЯ
Пристигаме на летището в Киев в 21.30 часа. Посрещат ни Верочка и дъщеря й Витя с букет червени карамфили. Срещата е много сърдечна - не сме се виждали от доста години.
С такси се отправихме към квартирата на Верочка, като направихме дълга обиколка, за да можем да разгледаме Киев. Минахме през китни булеварди и улици, паркове, градини и паметници. Прекосихме река Днепър по моста на Патон.
Верочка обитава малък апартамент в жилищен блок. Междувременно научаваме, че г-жа Вяра се е разделила с подполковник Каракулин и сега живее сама. Миша е станал началник на митницата в Украйна, а Верочка е била университетски преподавател и е вече пенсионерка.
В апартамента ни посрещна приятелката на Верочка - Таня с две огромни немски овчарки: Тимба - майката и Маклер - синът. Техният свиреп вид малко ни поизплаши, но след като Верочка ни представи и те ни помирисаха и близнаха, станаха много дружелюбни.
За нас Верочка е определила нейната стая и тя става наша. Ние веднага ги поканихме в нашата стая, за да поднесем подаръците си от България. Верочка ни даде своите подаръци.
Двете девойки Витя и Таня бързо сервират масата. Таня с голямо умение отваря бутилка шампанско и се чукаме за “добре дошли” в Киев. След много ядене и пиене Витя свири на китара и пя песента “Альоша, Альоша”, която свързва Киев с Пловдив. Всички й пригласяхме.
Късно, след полунощ, си казахме “лека нощ”.
8 АВГУСТ - ПОНЕДЕЛНИК
Правим първата си сутрешна разходка в гората с Ангел и Верочка. С трамвай и пеша прекосяваме гората и стигаме до пуща-водица - езеро в което плуват патици и лодки. Гората е смес от високи борове и други видове дървета. Седнахме на масичка и столове от дънери на стари дървета и пихме ябълков сок от една чаша - “чашата на дружбата”.
На връщане до трамвайната спирка отново вървяхме пеша през гората. Тя е зелена, свежа и приятна като в планина.
Обядвахме, починахме и отидохме на кино “Шевченко”. Гледахме два филма - един руски и един италиански.
След това вечеря с чай и приятен разговор до полунощ.
9 АВГУСТ - ВТОРНИК
Направихме сутрешната си разходка с Ангел и Верочка до гората. Трябва да се регистрираме. Но е още рано, защото работното време на службата е от 12 до 21 часа. Затова се отправяме към метрото, за да обменим валута в хотел “Днепър”. Купихме си картички и пликове.
Разгледахме паметника на Съединението на Украйна с Русия. Той представлява небесна дъга, а под нея две скулптурни композиции. По каменни стъпала се изкачваме до стадион “Динамо”, преминаваме през моста на Патон и пред нас се открива чудесна гледка към Днепър и новите квартали на Киев. Вижда се плажът, каналите на Днепър, риболовният остров. Продължаваме до Лятната естрада за симфонични концерти и Марийнският дворец. До него е Домът на Върховия Съвет и Паметника на борците за съветска власт, загинали през октомври 1917 год.
С метрото стигнахме до левия бряг на Днепър, спряхме в местността “Гидропарк” и обядвахме в ресторант “Млин”. Той е построен само от дърво в стар украински стил, в гора и с тераса над канал на Днепър. Ние обядвахме на терасата. Сервира ни красива киевска девойка.
След обеда настъпи момента, в който аз за трети път се срещнах на киевска земя с г-жа Вяра. Бях много развълнувана. Когато я видях, останах поразена от промяната у нея само за четири години. През 1979 год. тя почти нямаше бръчки по лицето си, а сега дълбоки бръчки се кръстосваха в различни посоки. На моменти се чувстваше склерозата в погледа й, в разговора, в повторението на едни и същи думи. Много се прегръщахме, много се целувахме с нея, разплакани и дълбоко развълнувани. Тя прегръщаше Ангел, целуваше го и му благодареше, че е добър към мене. Не се сещаше да го е виждала, когато е бил млад.
Пихме кафе и се отправихме с такси за регистрация в съответното учреждение. По пътя Верочка ни показа следните паметници: Паметник на моряците от героичния Днепровски военен флот, Паметник на екипажа на кораба “Желязков” в Рибарския полуостров. Регистрацията се извърши от много любезна чиновничка.
У дома - на чай и приятни разговори до след полунощ.
10 АВГУСТ - СРЯДА
Сутринта разходка с Ангел в гората. Срещнахме много кучета и бегачи - физкултурници.
След закуска заедно с Верочка посетихме Търговския център, Домът на художника, универмаг “Украйна”. Ангел си купи комплект писалка и молив.
Тръгнахме пеша по булевард “Шевченко”. Видяхме Паметника на победата, Паметника на Щорс, минахме покрай Владимировската катедрала. Посетихме една приземна кафе-сладкарница. Заваля дъжд. Спряхме пред “Златни врата”, но дъждът се засили и се отказахме да влезем в нея. Минахме покрай Театъра за опера и балет и паметника на Лысенко. Посетихме Софийски събор - архитектурен паметник от ХІ век. С тролейбус № 18 се върнахме вкъщи.
Верочка отиде на работа. Тя е нощна смяна в Института.
11 АВГУСТ - ЧЕТВЪРТЪК
В гората сме с Ангел от 8 до 9 часа сутринта. Видяхме 12 малки черни едномесечни кученца - много сладки. След това с Ангел отидохме към центъра. Посетихме много магазини по улица “Крещатик”. На пейка си изядохме сандвичите, които ни беше приготвила Верочка, после пихме кафе в сладкарница “Левоское”.
В 3 1/2 часа имахме среща с Верочка, при проливен дъжд. Отидохме в кино “Киевская Рус” и гледахме един френски филм. Преди прожекцията в сладкарницата на киното ядохме шоколадов сладолед и пихме оранжада и айс-кафе.
12 АВГУСТ - ПЕТЪК
Започнахме с разходка в гората. След това обяд в ресторант “Листова писия”. С тролейбус № 18 отидохме до площад “Богдан Хмелницки” и посетихме Историческия музей, Десетиеная църква, Вековната липа на 300 год., Андреевски събор /църква/. Спуснахме се по старинната улица - Андреевски спуск. Купихме си сувенири и посетихме Красний площад, Фонтана на Самсон, Слънчевия часовник, Паметника на Сковорода и др.
С трамвай отидохме до Парка на името на Примаков и Паметника на основателя на гр. Киев. Правихме много снимки. Верочка отиде при г-жа Вяра, а ние се прибрахме вкъщи. Вечеря с много приятен разговор.
13 АВГУСТ - СЪБОТА
С Ангел, Верочка и Витя пътуваме с такси до Зоопарка и престояваме там от 12 до 17.30 часа.
С метрото и автобус се прибираме вкъщи. Витя отива за хляб, ние за зеленчуци, а Верочка е домакиня. Вечеря с водка и сладки приказки.
Аз си правя за 2 часа топла баня, а Ангел и Верочка спорят на различни теми.
14 АВГУСТ - НЕДЕЛЯ
Днес е българският християнски празник Богородица - имен ден на Магда и руския празник Маккавея. По този повод посетихме църквата Владимировски събор. Гледката е поразяваща. Много народ. Всички са с букети цветя /житни класове, босилек, жълти цветя/ и чакат свещеника да освети цветята. Тържествена литургия, великолепен хор. Жените са забрадени с разноцветни кърпи. Има и много мъже, старци, младежи и деца. Запалваме свещи за живи и умрели и даваме лист с имената на умрелите за помен.
Правихме си снимки по бул. “Шевченко”. Една от снимките е специално за Магда, защото Верочка е облечена с жилетка оплетена от прежда, която тя и е подарила. Видяхме още: Парк на името на “Шевченко”, Университета, Паметника на Шевченко, ресторант “Украйна”, паметника на Ленин.
15 АВГУСТ - ПОНЕДЕЛНИК
Започнахме с разходка в гората. После имах температура и лежах до 4 часа след обяд. След това ходих на фризьор. През това време Ангел излязъл сам и си купил джобен електронен калкулатор.
Верочка е много ядосана, защото заради моята прическа сме загубили целия ден. Все пак вечерта отидохме на кино и гледахме френската комедия “Он начинает сердиться”. След киното вечеряхме вкъщи чай с коняк, при много приятен разговор.
16 АВГУСТ - ВТОРНИК
Разходка до гората с Ангел. Верочка е решила: понеже сме пропилели понеделника заради моята прическа, днес ще имаме двойна програма - до преуморяване. Така и стана.
Тръгваме към “Лавра”, но се указва, че днес има почивен ден. Това наложи да променим програмата си и се отправяме към Музей ВОВ. Това е огромен, величествен, дълбоко вълнуващ комплекс. Архитект - скулптор Вучечич. Величествена статуя.
В центъра търсим кафе. Верочка и Ангел са в лек конфликт. Обядваме в кафе “Ятрань” и след това сядаме при фонтана на почивка. Верочка и Ангел пушат, а аз пиша картички. Търсим кино с интересен филм. Кино има, но билети няма.
Правим почивка в една градинка. Аз сядам сама на пейка и наблюдавам как три стари киевчанки разговарят оживено. Верочка и Ангел сядат отделно и скоро при тях идват двама младежи от доброволните отряди. Започват оживен разговор. Ангел заменя своята запалка с единия от младежите, по негово предложение, защото бил колекционер на запалки. Връщаме се вкъщи много уморени. Вечеряме и заспиваме.
17 АВГУСТ - СРЯДА
Разходка до гората с Ангел; Закуска. Посещение на някои магазини. Този ден, най после, купих нещо и за себе си. Идеята беше на Ангел. Имам вече златен пръстен с камък Топаз, който отговаря на моята зодия. Пихме кафе в “Подоле” и с трамвай 19 бързаме да се приберем вкъщи защото Ангелчо днес има рожден ден и трябва да го честваме. Купихме цветя и фруктова торта. Верочка има свещи. Аз украсявам тортата и я подготвям за тържеството.
Разходка в гората със Витя, Таня, Зоя и кучетата Тимба и Маклер. Правим снимки с кучетата, а Витя ни показва номера за дресировка на кучета.
По телефона се обажда Миша и съобщава, че ще дойде на гости с колежката си Галя. Това ни зарадва много, защото най-после ще се видим с него.
Бързо приготвяме тържествена трапеза с наличните продукти. На масата имаше и букет цветя набрани в гората. Ангел подготви и подаръците за Миша и Галя. Те идват и също носят подаръци за нас.
Сядаме на масата и започваме да се чукаме за рождения ден на Ангелчо - продължителят на рода Дюлгерови. Запалваме свещта на тортата и Ангел я духва вместо своя внук. Таня отваря втора бутилка шампанско, а после и трета. Галя и Ангел разказват вицове. Настроението е отлично. Имаше много смях и целувки за Ангелчо и въобще. Гуляхме до 2 часа през нощта.
18 АВГУСТ - ЧЕТВЪРТЪК
Разходка в гората. Закуска. Посещение на “Лавра”. Влизаме без билет, по обратния път, но не нарочно, а за да печелим време от пещерите до църквите и музеите. Да се посетят всички обекти за един ден е невъзможно.
Киево-печорска лавра е един от най-старите древно-руски манастири. Той е основан през ХІ век от княз Ярослав Мъдри. Ние успяхме да посетим една от пещерите с много интересни серпентини, Трапезната църква, Книгопечатницата - тук се печатат книги на черковнославянски език. През ХVІІІ и ХІХ век в Лаврата са получавали своето образование и много българи. През 1926 год. тя е превърната в музей на руската и украинската духовна и материална култура. Разходихме се и във вътрешния двор на Лаврата, където беше пълно с хора и гълъби. Обядвахме в кафене в Лавра.
Доста уморени, но възхитени от видяното, се отправихме към квартал “Чоколовка”, където живее Галя. Посетихме и магазин “Украйна”, от който купихме подарък за Магда и Наси. Едва в 10 часа вечерта изморени и доволни се прибрахме вкъщи.
19 АВГУСТ - ПЕТЪК
Разходка в гората с Ангел. Верочка трябва да спи след работа, затова тръгваме сами по магазините, за последни покупки. Връщаме се вкъщи с голямо закъснение.
Вечерта Верочка ни води в Двореца на културата “Украйна” на “Вечер на балета”, изпълняван от Ленинградския театър. Залата е великолепна. Ние сме на балкон и виждаме чудесно. Въздухът е свеж, сигурно има климатична инсталация. Всички места са заети от киевчани и гости на града /каквито сме и ние/. И тримата сме много елегантно облечени.
Балетът се изпълнява от 16 балетисти /8 жени и 8 мъже/. От луксозната програма разбираме, че почти всички са лауреати на международни конкурси, народни и заслужили артисти на СССР и РСФР. Млади, красиви, гъвкави, сексапилни. Виртуозни в изпълнението си. Сцената е чудесна, с много богати светлинни ефекти, а залата има прекрасна акустика. Балетът се изпълнява по музикален съпровод чрез запис, изпълнение на Ленинградският оркестър на театъра.
След спектакъла направихме нощна разходка по бул. “Хрещатик”. Впечатляващо е! Вечеряхме вкъщи като обрахме всички запаси: чай, коняк, кафе, сирене, риба приготвена от Витя и кейк
20 АВГУСТ - СЪБОТА
Отиваме на покупки с Верочка, а Ангел остава вкъщи, за да се занимава със своя любим електронен калкулатор.
Обедът беше приготвен от Верочка много бързо - патица пълна с ябълки. На масата бяхме аз, Ангел, Верочка, Миша и Галя. Пихме, ядохме, много се смяхме и водихме приятен разговор. Галя ни донесе много подаръци: за Ангелчо - куче “Тузик”, не е живо, но е много хубаво; Ангел е доволен от красивия си пепелник; а аз получих много подаръци, между които и корали за обеци.
След обеда всички отиваме на пристанището. Ангел ни прави снимка и се качваме на първия етаж на катера, а след това на палубата му. Духа приятно студен вятър. Катера се движи близо до брега на Днепър. Пейзажът от всички страни е великолепен. Слънцето грее и се отразява във водата като златна ивица. Край нас минават други катери, ракети, моторни лодки и шлепове. Виждат се плажни ивици, а зад тях малки дървени къщички за почиващите. Често катерът спира на малки пристанища и Ангел се опитва да прави изненадващи снимки. Картината непрекъснато се променя от бързото движение на катера. От тук Днепър изглежда два пъти по-голям, отколкото гледан от хълмовете на Киев. Малки острови разделят водите на реката, ръкави се отделят, реки се вливат. Голямо водно пространство, което с малко фантазия прилича на морски залив. На фона на синьото небе, величествено се откроява Статуята на победата и Камбанариите на Лавра.
Настъпва моментът когато Галя трябва да слезе на едно от пристанищата. Тя се събува боса и гази водите на Днепър по брега, а Ангел се опитва да й направи снимка. Махаме й с ръце, тя също ни маха, докато я загубваме от погледа си. Довиждане Галя! Продължаваме по течението на голямата река.
Връщаме се с катера по обратния път. Няма я Галя и тя ни липсва. Настъпва вечерният здрач. Реката става тъмна, а небето - по-светло от нея. Мостовете със своите светлини като гирлянди, правят гледката феерична. Метрото се плъзга по моста като светеща змия, а под него се виждат светлините на леките коли.
Става съвсем тъмно и Киев отразява светлините си в Днепър. Красива е Дарница, отразена във водите на реката. Огньове, запалени по брега и по островите, правят картината още по-романтична.
Миша поднася на Ангел коняк и вода, за да се почерпят. След малко той слиза на “Березняки”, прегазва пряко пясъка и сяда на дънера на изсъхнало дърво, за да ни маха с ръка, докато катерът се отдалечи. Тази негова постъпка силно ме развълнува. От далече се виждаше като бяло петно ризата му и аз почувствах неговото желание да бъде още с нас. Довиждане, Миша. Беше силен момент. Не след дълго катерът ни отведе на отсрещния бряг и ние също слязохме.
Метрото. На излизане от него по една невероятна случайност се срещнахме с две приятелки на Верочка. Едната е Лена - приятелката на Игор - за която знаех много от г-жа Вяра. Втората беше племенница на голямата руска киноактриса Вера Холодная. Лена каза, че много е чувала за мене. Срещата беше кратка, но много сърдечна.
Нашият водач Верочка ни поведе, в този късен час, по тихите киевски улици. Минахме покрай Киевския драматичен театър, Централния комитет на КПУ, Дома на архитекта Городецки с чудовищата. Тя ни разказа легендата за тези чудовища.
После с трамвай № 18 се прибрахме у дома. Въпреки, че бяхме сити, пак ядохме и пихме.
21 АВГУСТ - НЕДЕЛЯ
Разходка с Ангел в гората. След това отново с него - в центъра - за покупки. Прибрахме се към 14 часа с цветя за г-жа Вяра и Верочка. Катя е вече вкъщи и се започва приготовляването на нещо като обед-вечеря.
Започваме подреждането на куфарите. Когато всичко е готово, идват Миша и г-жа Вяра и започва нова тържествена вечер. Ангел и Миша са в отлична форма - пият и разговарят. Катя и Миша спорят на артистични и литературни теми.
Идва Витя весела и доволна, защото Маклер е успял да продаде всичките си рожби. Разглеждаме албума на Витя с кучетата.
Тортата на Катя е чудесна. Пием чай с нея, защото шампанското е забравено в хладилника. Ангел и Миша отиват за такси, а ние слизаме долу и ги чакаме на пейките.
22 АВГУСТ - ПОНЕДЕЛНИК
Разходка в гората с Ангел. След закуската се отправяме към ВДНХ. Обикаляме с влакче целия район и посещаваме някои от изложбените палати. Правим снимки.
Разделяме се с Верочка, която отива по свои дела, а ние с Ангел се запътваме да изхарчим последните си копейки.
Вкъщи ни очакват Галя, Верочка и Витя. Приготвят запланувания отдавна киевски специалитет “Дерунй”. Той толкова се харесва на всички, че Галя не може да насмогне да слага непрекъснато в чиниите. Пием водка, бира, а после шампанско с торта и сладолед.
Пристига Миша и ни поднася голяма изненада с чудесния си подарък за Ангелчо - велосипед. Ангел е разтревожен за пренасянето му със самолета, но Миша смята, че няма да има проблеми. Верочка продължава също да дава подаръци, даже и за дечурлигата в България.
Миша и Галя си тръгват. Раздялата ни с тях е вълнуваща. На Миша очите са пълни със сълзи. Ние им казваме, че ще ги чакаме в България. Надеждата, че може отново да се видим, прави раздялата ни по-лека.
С Ангел продължаваме да се занимаваме с куфарите и да ги тъпчем с новите подаръци.
Ангел вече спи, а аз с Верочка и Витя продължаваме програмата с попълване на дневника.
23 АВГУСТ - ВТОРНИК
Днес няма време за разходка в гората. Багажът е готов. Закуска - руски чай. Сбогуваме се с нашите приятели Тимба и Маклер, които удобно са се разположили на леглото на Витя.
Колата на митницата ни чака точно в 9:20 часа и потегляме за летището. Спираме пред блока на г-жа Вяра. Качваме се само Ангел и аз. Звъним. Вратата се отваля и тя учудено ни гледа. Следват прегръдки, целувки и сълзи. Г-жа Вяра слиза с нас до колата, отново се сбогуваме, тя сяда на пейка пред блока и дълго ни маха с ръка. Ние също й махаме, докато блоковете я закриват. С дълбоко вълнение се разделихме с нея. Дали ще я видим отново? Едва ли!
По улиците към летището на два пъти попадахме в задръствания, но опитният шофьор на митницата се справи отлично. На самото летище трябваше да доплатим още 10 рубли за по-тежкия багаж. Тъй като бяхме похарчили последните си копейки за шоколади, наложи се да обменим 10 лева за рубли.
Митническата проверка минава бързо и вече сме в залата за чакане на автобуса. Ангел се срещна с Директора на тютюнева промишленост - Гоце Делчев и говори с него. Това е първата българска реч, която чуваме след 17 дни в Киев.
Летим над Киев. Днепър е голям и от птичи поглед. Вече сме сред облаците. Довиждане Киев! Пътуването със самолета е приятно. Сервират ни закуска.
Неусетно сме вече в България. Летим над Стара планина. Стъпваме на българска земя с мисълта, че от България по-хубаво няма!
Горещо е. С такси отиваме до Централна гара. Обаждам се на Наси по телефона с кой влак ще пристигнем в Пловдив. От него научавам, че Мама е по-добре и всички вкъщи са здрави. Бързам да съобщя хубавите новини на Ангел. Целуваме се щастливи!
Вече сме във влака на път за Пловдив.
Мисля си едновременно за две точки от земното кълбо - Киев и Пловдив!
Санка и Ангел с Маклер и Тимба в Киевската гора
Миша и Санка на кораба в Киев
Верочка и Санка в Киев
Верочка, Миша и Галя, на преден план - г-жа Вяра и Санка
ВЕРОЧКА В БЪЛГАРИЯ
/БЕЛЕЖКИ ОТ АНГЕЛ ДЮЛГЕРОВ/
На следващата - 1984 год. Верочка върна нашата визита в Киев и ни гостува в България. Със Санка я посрещнахме на летището в София и веднага заведохме в дома на Зина, на ул. “Латинка”. Там, по онова време, освен нея живееха дъщеря й Тони, нейният съпруг – Румян и двете им деца – Тошко и Зина. Бяхме посрещнати много сърдечно. Румян, който тогава беше активен член на БКП, е много доволен да се запознае с един активен член на КПСС. От София е снимката на Зина, Верочка и Санка.
От София с Венка-Лю (нашия Москвич) отпътувахме за Пловдив и се настанихме в апартамента на ул. “Звезда”. Изготвихме подробна програма за престоя на Верочка в България и пристъпихме веднага към нейното изпълнение. Посетихме Асеновград, Бачковския манастир и близките Родопи. Верочка беше очарована от красотата на нашата родина. Естествено, заведохме я и на ул. “Родопи”, новият дом на Магда и Наси. С голямо удоволствие я запознахме с Христина и Филип Захманови. Нека и те видят, че имаме приятел член на КПСС. Това щеше да увеличи нашият политически рейтинг (тогава това понятие не беше още на мода). От това посещение е снимката направена пред входа на къщата.
Разбира се, в нашата програма беше предвидено и гостуване в гр. Свищов. Верочка настояваше да види хората и къщата в която е била преди близо 40 години. Николай и Минка Ачеви вече ги нямаше, но техният син Стефан и жена му Кръстинка ни организираха сърдечно посрещане и гостуване.
От Свищов се върнахме в Пловдив, за да организираме финала на гостуването на Верочка в България. След няколко дни я изпратихме на летището в София, отрупана с подаръци за нея и нейните близки в Киев. Кореспонденцията между нас продължи, но повече не се видяхме!
Пловдив, 4 август, 2003 год.
ВЕРОЧКА В БЪЛГАРИЯ - СНИМКИ
Зина, Верочка и Санка - снимка в България
Ваня, Санка, Верочка, Магдито, Баба Магда, Филип.
На втори план: Саня и Борчето
Санка, Буба, Верочка. На преден план: Мама Катя
В двора на Ачеви – Свищов. От ляво на дясно:
Васил Ачев, Верочка, Стефан Ачев, Веска, Кръстинка, Зорка,
на преден план – Милена и Санка