Приятелите на моя баща
АЛЕКСАНДЪР НИКОЛОВ БОЖИНОВ
Роден е в гр. Свищов на 24 февруари 1878 година, т.е. 10 години преди Атанас Дюлгеров, в чиновническо семейство. Баща му е служител в Австрийската параходна агенция. Говори свободно немски и френски език. Майка му се омъжва млада – на 16 години. Семейството се състои от 7 души: майка, баща и пет деца – три момчета и две момичета, плюс една прислужница. Тези осем души разчитат за издръжка на една чиновническа заплата.
През 1882 година, когато малкият Александър е на 4 години, семейството се преселва в София. Бащата постъпва на работа в Българска народна банка. Нямат собствена къща и постоянно живеят на разни места под наем. Сръбско-българската война избухва през 1885 година и в спомените на А.Б. тя оставя трайни следи. През 1887 година Княгиня Клементина – майката на цар Фердинанд – урежда елха за децата от основните училища в София. Между поканените е и малкият Александър. Подготовката за това събитие донася много емоции на семейството. В своите спомени А.Б. духовито описва неговия първи контакт с двореца.
Когато през 1896 година се открива Държавното рисувално училище, А.Б се записва в него. Учи при професорите Антон Митов, Иван Мърквичка и Шатц. На един сеанс по рисуване той не може да вижда добре модела и затова прави скици на тримата професори. Те се харесват на Мърквичка, той ги прибира и това определя насоката за развитие на бъдещия карикатурист.
Алеко Константинов е близък приятел и често посещава семейство Божинови. На неговия призив през 1895 година за изкачване на Витоша и Черни връх се отзовава и А.Б. В своите спомени (1) той вълнуващо описва това събитие.
През 1901 година А.Б. е карикатурист към в. “Вечерна поща”. С припечелените пари през 1902 година заминава за Германия – Мюнхен с желание да постъпи в Академията. Липсата на средства не му позволява да осъществи намерението си и той скоро са завръща в България.
Двама млади македонски дейци Христо Силянов и Александър Кипров през 1904 година основават в. “Българан”. Те привличат А.Б. като карикатурист към вестника. По същото време той посещава Венеция и остава поразен от нейната красота. Години по късно посещава Рим, Флоренция и Неапол и се запознава с техните картинни галерии.
През 1909 година А.Б. придружава чешкия художник проф. Ярослав Вешин на конгрес в гр. Преров. На отиване те се отбиват във Виена, посещават Пратера и голяма ловна изложба. След дълги спорове конгресът решава през 1912 година в Прага да се състои голяма всеславянска художествена изложба.
През 1910 година, когато Пенчо Славейков е директор на Народния театър, А.Б. е за кратко време художник на театъра. Той рисува декорите на Вазовата пиеса “Борислав”. Това му дава възможност да се сближи с Вазов и те остават приятели до края на живота му. Вазов го е наричал “Маестро маестрисимо”. А.Б. поддържа приятелски отношения още с Пенчо Славейков, Димитър Подвързачов, Ана Карима, Елин Пелин и други видни български писатели.
Особено близки са отношенията на А.Б. с художниците Петър Морозов и Константин Щъркелов. Той особено много е ценял творчеството на Морозов. В нашия дом в Свищов имахме копие от известната му картина “Целувка”. След 9 септември 1944 година баща ми я продаде, за да изхранва семейството си. Нямам сведения от кога започва приятелството между А.Б. и Щъркелов.
Балканската и Междусъюзническата война 1912-1913 година А.Б. изкарва като санитар в една военно-полева болница.
През Първата световна война – 1915 год. А.Б. е назначен като военен художник при щаба на І Софийска дивизия. Поради заболяване го връщат в София и го прехвърлят на работа в редакцията на военните издания “Военни известия” и “Отечество”. Завежда картинния отдел на последното и остава там до края на войната.
През 1920 година А.Б. заминава за Берлин. Там пише и рисува “Азбука за малките”, която има голям успех. През 1922 година се завръща в България и става сътрудник на списание "Развигор", с редактори проф. Александър Балабанов и Елин Пелин и уредник Тодор Боров. През 1924 година А.Б. заедно със своя добър приятел Д-р Никола Михов посещават Париж. Той престоява там само един месец, но през 1927 година отново се връща в Париж и рисува много. В нашето семейство се намира една негова рисунка от Париж.
През есента на 1929 година А.Б. е избран за член кореспондент на Българската академия на науките, а през 1939 год. – за академик.
Около 1935-1936 год. А.Б. е използван като графолог от Софийският апелативен съд и Софийският окръжен съд, за установяване оригиналността на документи и подписи. Не е доволен от тази дейност и с голяма радост се освобождава.
Кулминация на творческата дейност на А.Б. е сътрудничеството му във вестник “Зора”. Години наред, всеки ден, в този вестник той помества политически карикатури. Те се отличават с лаконични изразни средства, категорична и майсторски характеризираща линия, разнообразна и находчива комбинация и остроумен текст (1). В нашето семейство сега има три оригинални карикатури на А.Б. На първата са нарисувани Малинов и Мушанов, които се връщат от царската сватба, дарени и пияни. Втората показва как Г-н Г-н Стефан благославя Трифон Кунев – известен писател и атеист. Третата ни представя румънският министър Титулеско. Имаше и четвърта карикатура с нарисувана руска мечка, която ходи по острието на сърп. Надписът гласеше (по памет) “Труден номер на руската мечка. И понеже има остро, има и кръв”. След 9 септември 1944 година когато комунистите дойдоха на власт и съветските войски окупираха България, А.Б. се уплаши и помоли Атанас Дюлгеров да унищожи тази карикатура. Той го послуша.
Както за много български интелектуалци, така и за А.Б., датата 9 септември 1944 година донесе много нещастия. Той е арестуван и прекарва няколко месеца в Софийския централен затвор. Обвиненията срещу него са, че е близък приятел на Цар Борис ІІІ и германофил. Подготвя се и “народен съд”. Накрая го освобождават. Вестник “Зора” е забранен и това поставя А.Б. в затруднено финансово положение.
Паметна дата в живота на А.Б. е 8 август 1947 год. На този ден Георги Димитров – "вождът и учителят на българските комунисти", го кани на среща в Министерския съвет (бившия дворец). В своите спомени (1) А.Б. колоритно описва тази случка. След разменените поздрави Георги Димитров му казва: “Повиках ви, освен да се видим и да ви помоля, ако имате време и желание, да направите някоя карикатуря за нашия бюрократизъм, за нашия невъзможен бюрократизъм. Не сме управлявали, не знаехме какво значи канцеларщина. Сега видяхме и разбрахме.” А.Б. естествено му обещава. На раздяла се престрашава и му разказва за съдбата на неговата “Златна книга за нашите деца”. Отпечатана е, но по старя правопис и не разрешават продажбата й. Взел е аванс срещу нея, но не може да го върне. Г. Димитров поискал да види книгата. А.Б още същия ден я изпраща, в отговор на което Г. Димитров му подарява том ІІІ от неговите съчинения със следния автограф: “На г. Александър Божинов – с най-добри пожелания за талантливо творчество в полза на народа и родината ни. 8.8.47 г. Г. Димитров”. На следващия ден А.Б. получава писмо от Министерството на народното просвещение, в което му съобщават, че се разрешава продажбата на неговата “Златна книга”.
Интересна е историята на тази книга. Тя излиза от печат за първи път през 1921 год. във Виена. Второто издание е от 1947 година, което излиза със специалното разрешение на Г. Димитров. Има и трето издание от 1986 година, което излиза с осъвременен правопис. Когато за първи път видях третото издание да се продава в София толкова се развълнувах, че купих няколко броя, които подарих на мои приятели и написах специално стихотворение. То започва с думите:
"С тази книга съм израснал,
"златна" книга беше тя,
с нея толкова бях сраснал,
че я помня до сега"
и т.н.
В началото на 1950 година аз бях изключен от ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз). Трябва да призная, че не бях от най-ревностните му членове и самия факт не ме разтревожи особено. Разтревожиха ме обвиненията между които най-смехотворното беше, че баща ми е приятел на А.Б., който пък бил приятел на Цар Борис. Страхувах се, че това изключване може да има и по-сериозни последици, което се указа основателно – през май същата година бях изключен и от Държавната политехника (виж “Сага за Дюлгерови” – Глава трета). За да подготвя някаква защита реших да се срещна със самия А.Б. и да го помоля за помощ. Обадих му се по телефона и той веднага ми определи среща. Прие ме много любезно в прочутото си ателие на ул. “Николай Павлович” № 6. Когато му описах положението и обвинението свързано с неговото име той се усмихна и ми каза: “Ангеле, какво да направя, когато “обвинението” е вярно. Аз наистина съм приятел на баща ти и бях приятел на Цар Борис. Не мога да ти помогна. Гледай сам да се оправиш”. Тогава той не ми каза за срещата си с Георги Димитров, а вероятно и нашите доморасли комунисти от курса не са знаели за нея.
А.Б. е не само художник-карикатурист, той е и известен монументалист. През 1940 година той рисува голям стенопис в Академията на гр. Свищов, за която К. Щъркелов дава висока оценка. През 1958 година А.Б. и К. Щъркелов рисуват заедно стенопис на паметника на връх “Шипка”.
На нашата общественост А.Б. е известен и като автор на детски и хумористични стихотворения. Поколения деца са израснали с неговото стихотворение "Мравка и Щурчо": "Бабо Мравке, де така? -Тичам, Щурчо за храна." и т.н. В семейния архив е запазено и едно хумористично стихотворение посветено на гр. Свищов. То започва с куплета:
В Свищов не бях идвал
Пет години цели
Дойде моя милост
Да Ви повесели.
. . . . . . . . . . . . . . .
и на края:
С това завършвам
Тази моя песен
Да не ми се види
Мен салона тесен.
(правописът е осъвременен)
Между А.Б. и Атанас Дюлгеров е водена продължителна кореспонденция. В семейния архив са запазени над 70 броя писма и картички изпратени от А.Б. Те трябва да бъдат обект на специално проучване. Най-старият спомен е от 1919 год. Представлява снимка на А.Б. и Константин Щъркелов с надпис: “Спомен от Костенец и весел и тъжен и малко пиянски” (виж Приложение IV).
През 1963 година нашата общественост тържествено отбеляза 85-та годишнина на академик Александър Божинов. По този повод в Свищовския вестник “Дунавско дело”, бр. 10 е поместена карикатура от автора (виж Приложение VII).
Последното писмо на А.Б. е от 1967 год. То е писано по повод смъртта на Атанас Дюлгеров. Цитирам пълния му текст:
"Уважаема Катя Дюлгерова,Едвам държа писалката – така ме порази телеграмата за смъртта на Наско.
Тъкмо се канех да му пиша и изведнъж такова тъжно съобщение.
Толкова ли беше злокачествена болестта му!
Нашата къща се изпълни със сълзи и ние не можем да се утешим – така, рано още, ни напусна нашия добър и мил Любен, а ето сега и у вас тъжни дни.
Нека Господ ни бъде на помощ в горчивите часове.
София, 7.ІV.1967 год.
Александър и Дора Божинови”
А.Б. умира на 30 септември 1968 год. в София на 90 години.
Като финал на тази глава ще използвам една мисъл на друг колос на нашата карикатура – проф. Илия Бешков:
"Александър Божинов издигна българската карикатура в изкуство, като й даде език графичен, който родствено и равноценно стои до богатия, действен, ясен български език".
ЛИТЕРАТУРА
- Александър Божинов. Минали дни. ДИ "Български писател" С. 1958.
- КБЕ, т. 1. Стр. 259
- Александър Божинов. Карикатури. С. 1924
- Александър Божинов. Карикатури и скици. БАН. С. 1957
- Александър Божинов. Златна книга за нашите деца. ІІІ издание. Издателство "Отечество" 1986.
ПРИЛОЖЕНИЯ
Виж Снимки
Пловдив. 12.02.2001 год.
КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВ ЩЪРКЕЛОВ
Роден е в София на 25 март 1889 година, една година след Атанас Дюлгеров. Родителите му са “бедни и скромни хорица”, както той ги нарича в едно от своите животоописания (1). Баща му Георги е майстор обущар, а майка му Мара е домакиня. Баща му умира рано – 1903 година, когато малкият Константин е едва на 14 години. За да изхрани семейството си майка му е принудена да работи като прислужница по чужди къщи. Тя умира през 1924 година.
Още от детските си години К.Щ. има склонност към рисуването. Затова след завършване на основното си образование, насърчаван от майка си, през 1906 година той се записва в Рисувалното училище в София. Поради липса на средства, през 1908 година той напуска училището и само с 20 лева джобни пари заминава за Русия. Отначало е в Одеса, а после отива в Москва. Живее мизерно, като се прехранва продавайки скици и картини, които рисува. Посещава Третяковската галерия и Румянцевския музей и остава пленен от творчеството на известните руски художници Левитан, Репин, Серов, Айвазовски, Поленов и други. През 1909 година той се завръща в България и продължава образованието си в Рисувалното училище. След това постъпва в Софийската художествена академия, където учи при професорите Иван Ангелов и Иван Мърквичка. През 1915 година завършва академията с пълно отличие. За първи път участвува в изложба през 1910 година, а през 1911 година прави първата си самостоятелна изложба и със спечелените от нея пари през 1912 година заминава за Европа и обикаля Мюнхен, Берлин, Париж, Лондон, Женева, Лозана, Венеция, Белград и Букурещ. Балканската война не отминава К.Щ. През 1912-1913 година като военен художник той участвува на Македонския и Добруджанския фронт. С нарисуваните през войната картини през 1917 година участвува в изложба в Берлин. За участието си в Първата световна война през 1919 година е награден със Сребърния кръст. От 1924 година до 1931 година е учител в І Софийска гимназия, като не престава с раница на гърба да обикаля нашите планини и да рисува. През 1926 година пътува и рисува в Египет – Кайро и Александрия и в Палестина – Ерусалим. След една романтична връзка през 1929 година сключва брак със Соня Стойкова от Варна. Има две дъщери – Весела родена 1930 година и Богдана родена 1933 година. На 10 февруари 1935 година се открива Х самостоятелна юбилейна изложба в галерия “Аксаков”. Награден е с орден “Свети Александър”. Пътува и рисува в освободена Македония – Охрид, Скопие, Солун и в Света гора през 1941 – 1942 година. Участвува в изложба на българските художници в Германия.
Годината 1944 е особено нещастна за К.Щ. Домът му е разрушен при бомбардировките на София. Цялото му имущество е изгорено, включително и над 200 картини. Преселва се със семейството си във Варна, в къщата на жена си. На 9 октомври, при комунистическия режим, е изключен от Съюза на художниците. Арестуван е и прекарва пет месеца в Централния софийски затвор. Отнето му е и софийското жителство. Членството му в Съюза на българските художници е възстановено едва през 1953 година. В София се завръща със семейството си и се настанява в новата си къща през 1958 година. На 9 октомври 1960 год. се открива юбилейната му изложба по случай 50 годишната творческа дейност и навършени 70 години. От тази изложба в семейния архив е запазена снимка на Александър Божинов със семейство Щъркелови (вж. приложенията). Награден е с ордена “Св. Св. Кирил и Методи” І ст. К.Щ. умира на 26 април 1961 год.
Няма данни кога и как К.Щ. се запознава с Атанас Дюлгеров. Предполагам, че това е направил Александър Божинов, който е художник и свищовлия. К.Щ. посещава няколко пъти Свищов, за да рисува и винаги отсяда в къщата на Атанас Дюлгеров. Запазени са няколко писма, които от Свищов той пише до Александър Божинов. Те представляват интерес за нашата тема и затова ще ги цитирам изцяло.
* * *
Свищов, 8 октомври 1936 г.
Драги Сашо, след нощесната буря, тази сутрин тук се усмихна есенното слънце. Дано ми позволи да свърша работата, за която съм дошъл.
Сашо, моля те, сложи по една бяла книжка, на която да напишеш, че картините са "собственост на г-н А.", т.е. Анев. Свищовската на г-н Д.К. и на г-н В.Б. "Тази с реката". Аз ще пристигна в неделя сутринта в 7.30.
Хайде, благодаря ти и те поздравяваме наедно с Наско и Мустакови – твой
Кочо
Сашо дорогой, благодаря ти още веднъж за грижите, вниманието.
Целувки. Ат. Дюлгеров
* * *
Свищов – Ловеч, 11 май 1940 г.
Драги Сашо, как ми е жал, че се разминахме.
Видях ти фреската. Чудесна е и в тон, и в композиция. Да си жив и здрав. Да си жив и здрав да я доизкараш в същия дух.
Довечера с твоя брат и пр. ще бъдем в казиното на печена чига.
Твой Кочо
* * *
Свищов, 14 май 1940 г.
Хубаво си спомняме за теб тази вечер:
Ат. Дюлгеров
Кочо Щ. (в особено състояние)
К. Дюлгерова, Миша Танева*
Така си спомняме за Вас, че съжаляваме Вашето отсъствие. Иван Стефанов**
Affectueux souvenir de Svichtov: М. Stefanova ***
* Съпруга на художника Никола Танев
** Проф. Иван Стефанов от Свищовската академия
*** Съпруга на проф. Стефанов, французойка.
* * *
Свищов, 18 май 1940 г.
Драги Сашо,
Вечеряме чига на скара – и пием червено вино за твое здраве!
Твой Кочо Щ.
Nous regrettons votre absennce: M. Stefanova
Свищов е чудесен. Само Вие ни липсвате.
Отличен поздрав: Владиг.*
К. Дюлгерова
Твоето отсъствие се чувствува: Ат. Дюлгеров
* Проф. Тодор Владигеров от Свищовската академия.
* * *
При гостуването си в Свищов К.Щ. рисува своите картини, но намира време, за да направи скици и на семейството на Атанас Дюлгеров. У нас са запазени негови скици на: Атанас Дюлгеров (1919 год.), Ангел Дюлгеров (1936 год.), Зинка Дюлгерова (? год.), Илия Парчев (1940 год.). Те са дадени в приложението. Има и няколко акварела, които сега са украшение в домовете на наследниците на Атанас Дюлгеров.
К.Щ. е безспорно един от най-големите наши акварелисти. Отзиви и спомени за неговите изложби са писали Христо Ясенов, Симеон Радев, Михаил Кремен, Райко Алексиев, Йордан Бадев, проф. Александър Балабанов, Христо Д. Бръзицов, Григор Василев, Сирак Скитник, Александър Божинов и др. Всички отбелязват неговия ярък талант и душевност.
Щъркелов винаги е подържал тесни връзки с Двореца. Той продава картини на цар Фердинанд. Особено близки са отношенията му с цар Борис. Свързва ги голямата им любов към цветята и природата. Това е една от причините да бъде арестуван след 9 септември 1944 год.
Има случки в живота на К.Щ., които са малко известни на нашата общественост. Григор Василев описва (в. “Зора” 21 април 1941г.) как през 1922 година в един ресторант в Берлин са били заедно с К.Щ. и Панчо Владигеров. Под влиянието на изпитите халби Щъркелов започва да пее македонски народни песни между които и песента “Ний българи сме”. Владигеров много харесва мелодията на песента, нотира я и след известно време въз основа на тази тема създава прочутата си рапсодия “Вардар”. К.Щ. е оставил и няколко стихотворения и есета. Може би те не са по художествена стойност на равнището на картините му, но сред тях е и стихотворението “Разлъка”, посветено на цар Борис ІІІ. То завършва с куплета:
"Таз нощ празнувам разлъкаНа скъп спомен с теб преживян
Да пиеме – ЕКС – нашата мъка
Едничкият смисъл е там."
Не зная от кого е мелодията на тази песен. Може би също от Щъркелов.
К.Щ. беше не само голям художник. Той беше и голям бохем. Когато работеше той не вкусваше капка алкохол. За да се впусне когато не работи в неговите известни "запои", който продължаваха с дни.
Такъв беше художникът и човекът Константин Щъркелов, приятелят на Атанас Дюлгеров. Нашето семейство се гордее с тази връзка и неговите картини и скици още дълго ще красят домовете ни.
Литература:
- Константин Щъркелов. Животоописание. Съставители Ива Бурилкова и Цочо Билярски, ИК. Парнас-96”. С. 1999
- КБЕ т. 5. стр. 51
Приложения: Снимки
Пловдив, 23.01.2001 год.
НИКОЛА ДИМИТРОВ ТАНЕВ
Роден е в гр. Свищов на 5 декември 1890 година, 2 години след Атанас Дюлгеров. Преди да се засели в Свищов семейството му живее в Румъния. Майка му Елисавета е завършила в Букурещ гимназия, а баща му Димитър – търговско училище. Румънската култура и език са много близки на цялото семейство. Имат пет деца – Никола, Методи – една година по малък, още един брат Стефан и две сестри – Нела и Маруся. В Румъния бащата е имал фабрика за кожи, но в България е чиновник в различни предприятия. Майка му не работи. Тя е изискана дама, ходи по гости и вечеринки и гледа на кафе. След Свищов семейството се преселва в Шумен, а от там в София. Никола и Методи са палави и умни деца. Това, което ги отличава е малкият им ръст. Те са значително по-ниски от връстниците си. Още от малък Никола има желание да рисува. Сам си купува блокче и боички и започва да изобразява това, което му харесва.
Чиновническата заплата на бащата едва стига за изхранването на голямото семейство. Затова през 1905 год. изпращат Никола и Методи във Франция – Париж, да работят и да се учат. Постъпват на работа в една печатница, в Ноази-льо-гран, далечно предградие на Париж. Смяна на собствениците на печатницата ги принуждава да се върнат в България. Но Париж ги влече и след известни перипетии те отново се връщат във Франция и постъпват на работа в печатницата. Скоро пътищата на двамата братя се разделят. Методи остава в печатницата като словослагател, а Никола отива в Париж. Тук рисува и се мъчи да се изхранва като продава рисунките си. Има определен успех сред жените, които подпомагат издръжката му. Всичките са по-големи от него по ръст и по възраст. Особено место всред тях заемат тант (леля) Жанет и мадам Ренуар. Тант Жанет е вдовица на загинал авиатор, а мадам Ренуар е съпруга на известен френски благородник. Воден от Жанет Никола посещава Лувъра, парижките музеи и картинни галерии и се запознава с творчеството на различни художници. Пленява го изкуството на Мане, Моне, Дьолакроа, Писаро, Сезан и др. Решава, че трябва да стане импресионист. Когато припечелва малко пари Никола се записва, след конкурсен изпит, в Художествената академия в Париж. В неговия курс той е най-малък по възраст и по ръст. И затова го наричат “Le petit Bulgare”. В своите “Спомени” (1) той описва следното:
"Един ден се случи, че женският модел, който току-що се беше съблякъл зад завесите и зае позата си, дадена му от професора, изведнъж скочи от местото си и се скри зад завесите. Оттам си подаде главата и посочи към мене: “Какво търси тука малкият, та аз няма да позирам гола и пред децата! ”Цялата зала се заля от смях."
Н.Т. умело съчетава занятията си в Академията с рисуване и скициране из Париж и кейовете на Сена. През 1910 год., когато е вече на деветнадесет години се получава от България съобщение за смъртта на баща му. Завършва Академията с отличие през 1911 год. и през 1912 год. се завръща в България, защото получава съобщение, че трябва да се яви на наборна комисия. Не го одобряват за войник, поради малкия му ръст.
В София го очакват майка му, двете сестри, брат му и неговото семейство. След Париж София му се вижда сива и неприветлива и той мечтае да се върне в Париж. Средствата спестени във Франция му позволяват да започне да обикаля България и да рисува. Посещава Търново, Месемврия, Габрово, Севлиево, Варна и др.
През 1912 год. с нарисуваните работи от Франция и България прави първата си изложба в Тръпковата галерия. Тя има голям успех. Със спечелените пари предприема пътуване до Венеция и Париж. От Париж е разочарован и разбира, “че в този град винаги само ще гостувам”. Когато се връща в България вече е обявена Балканската война. Скоро от Франция се прибира и Методи без никой да го вика. Просто, за да изпълни своя дълг. Дават му назначение началник на санитарен влак. Тиловата служба не задоволява Методи и той се записва доброволец в Чернопеевата чета. Пада убит при една нощна атака на турците. Трупът му не е намерен, но в неговата раница откриват дневника му писан на френски. Н.Т. много тежко преживява смъртта на любимия си брат. Самият той не взема активно участие във войната. Следва нашите войски и отива в Одрин, където усилено рисува.
След края на войната Н.Т. открива втората си изложба в София, от която има морален и материален успех. Запознава се с известни деятели на изкуството между които Константин Щъркелов, Александър Балабанов, Елен Пелин, Михаил Кремен, Иван Вазов, Пею Яворов, Сава Огнянов, Адриана Будевска и други.
През април 1915 година прави самостоятелна изложба в Пловдив. Тя е приета радушно от гражданството и има голям успех..Тук Н.Т. среща МИША – любовта на своя живот. Ето как той самият описва тази среща (1):
"Отидох един ден сутринта рано в изложбата си и исках да си видя картините, докато още няма хора. И за мое учудване намерих там в тоя ранен час едно младо, хубаво, русо момиче, което разглеждаше изложбата. Беше с бяла блузка, накичена с червена роза. Момичето ми хареса изведнъж и нещо странно стана с мен. Бяхме сами в залата. Тя дори не се обърна да ме погледне, а аз въпреки че я срещах за първи път, не можех да снема погледа си от нея и нейната стройна фигура. Тя продължаваше да гледа с интерес картините, а аз с още по-голям интерес да разглеждам нея. Забелязах голямата чистота в облеклото й, скромността в движенията и маниерите, видях дори, че има сини очи, но тя продължаваше да си гледа.
Никой още не идваше в салона. Момичето ме привличаше все повече и повече и в един момент на несдържаност се приближих до него. Знаех, че ще извърша нещо неприемливо и преди още то да разбере какво става, аз го прегърнах и целунах. Тогава чак то ме забеляза, изтръгна се възмутено и заслужено ми каза колко неприлична е постъпката ми. Момичето се обърка. То не знаеше какво да направи."
И т.н. Н.Т. се извинява, представя й се като художника на изложбата и я кани на обяд. След това я води в сладкарница и на кино. Същата вечер в един от големите пловдивски ресторанти я кани на вечеря със свои приятели. След като получава нейното съгласие обявява техния годеж. Събитията продължават да се развиват мълниеносно. На другия ден момичето си заминава на село. След още няколко дни той закрива изложбата си и се връща в София да уведоми своите близки за годежа си. След това отива в селото на Миша, където тя е учителка и където са нейните родители. Те обаче не одобряват жениха, като се мотивират с пословицата “Цигулар къща не храни”. Това принуждава Н.Т. на един рискован ход. Той пита Миша дали ще остане при родителите си или ще тръгне с него. След кратко колебание тя отговаря, че тръгва с него. На 5 юли 1915 год. се венчават и прекарват сватбената си нощ в една биволска кола на път за Буховския манастир. В началото живеят бедно, но щастливо.
Започва Първата световна Война. През 1916 год. Н.Т. получава назначение като военен художник при щаба на Трета балканска дивизия. Раздялата му с Миша е истинска трагедия. Неговия талант и характер скоро му позволяват да си издействува открит лист за голям район. Това му дава възможност да обикаля и да рисува. Понякога, противно на всякакви правилници прескача до София, за да види своята Миша. Службата си започва на Македонския фронт. Обикаля Прилеп, Битоля, Охрид, Дебър и други и навсякъде усилено рисува. През 1917 година, когато нашите войски навлизат в Букурещ, Н.Т. посещава града и се запознава с неговите музеи и картинни галерии. След това заминава на юг в Беломорска Тракия и посещава Скеча, Серес, Драма и Кавала, навсякъде усилено рисува. След още много скитания и преживелици Н.Т. е свидетел и на войнишките бунтове, края на войната, падането на цар Фердинанд и бягството му от България. Годината е 1918.
На 2 февруари 1919 година Н.Т. открива четвъртата си изложба в София с картини от войната. Тя има неочакван успех. През 1920 год. здравето на Миша се влошава и той я изпраща на лечение в Австрия – Грац. Останал сам Н.Т. се сближава със софийските бохеми, между които е и Александър Божинов. Образуват компанията “Кукуряк” и прекарват доста весели дни. Скоро мъката по Миша надделява и той заминава при нея в Грац. След това с Миша посещават Инсбрук, Залцбург, прехвърлят се в Германия и спират в Мюнхен, Манхайм, Нюрнбегг и Берлин. Н.Т. навсякъде усилено рисува. От престоя му в Берлин в нашето семейство има една картина (вж. приложението). В България се завръщат през юли 1923 год. тъкмо са отшумели Деветоюнските събития. По това време в София е и сестрата на Миша – Любка, която е годеница на Тома Измирлиев, брат на Христо Смирненски. С тази връзка, може би се обясняват и левите убеждения на Н.Т. Хранят се в ресторанта на Балабанов. На тяхната маса често сядат Александър Божинов, Константин Щъркелов и други изтъкнати интелектуалци. След много митарства и смяна на квартири към края на 1926 год. наемат голям апартамент на ул. “Добруджа” 5 и се обзавеждат добре. Обикалят Шумен, Мадара, Търново, Елена, Арбанаси, Дряново, Дряновския манастир, Трявна, Габрово, Шипка, Казанлък, Калофер, Калоферския манастир, Пловдив и Копривщица. Той е поразен от красотата на България и усилено рисува. През пролетта на 1927 год. Н.Т. за пръв път открива за своята палитра Карлово. В своите “Спомени” (3) пой пише:
"Цели осемнадесет лета аз черпех моите сюжети оттук, от това живописно градче Карлово, горях под силното му слънце, ненаситно рисувах всичко, което то сгряваше: и вадите, и асмите, и дуварите, и дворовете пълни със саксии, в които като огън горяха цъфналите, огрени от слънцето мушката и грамадните кестени, сенчестите орехови дървета и реката с нейните камънаци."
С картините рисувани в Карлово и останалите градчета Н.Т. открива деветата си художествена изложба. Нейният успех указва решително влияние върху развитието на творчеството му. Със спечелените пари заедно с Миша обикалят Будапеща, Прага, Рим и Париж. Но Карлово ги привлича и те скоро се завръщат в България. Да се проследят всичките пътувания и изложби на Н.Т. е трудна работа и не подпомага нашата тема. Затова ще се спра на някои възлови моменти.
През пролетта на 1924 год. Н.Т. и Миша участвуват в изложба на “Родно изкуство” за обзавеждане на “българска стая”. По този повод той пише (3):
"Моята българска стая направи тогава сензация и за отделни неща взех премията за декоративно изкуство. Много труд ми струваше приготвянето й. По цели нощи работехме с Миша."
Бегла представа какво е представлявала българската стая на изложбата и в техния дом получаваме от три фотоса, които се съхраняват в семейния архив. Единият от тях с автограф:
"На Катя и Наско. Миша. Декември. 1926 год."
е даден в приложението.
През 1931 год. Миша и Н.Т. решават да си купят собствено жилище на бул. “Евлоги Георгиев”. Те го подреждат и обзавеждат по свой вкус.
Годините между 1930 и 1940 минават в пътувания и изложби в страната и чужбина. През 1941 год. германските войски навлизат в България. Н.Т. приема този акт като окупация. Той пише по този повод (3):
"Исках да си затварям очите, да не виждам лошото, което идваше в страната ни и в живота ни. Като отровен лишей то пропълзя навсякъде."
Това не му пречи да се възползва от придобивките на германската окупация и да рисува в новоосвободените Охрид и Скопие.
Семейството на Миша и Н.Т. остава без деца и цялата си любов отдават на децата на сестрата на Миша, останали сираци без баща си Тома Измирлиев. Момчето се казва Веско, а момичето Ели. Тя е кръстена на майката на Христо Смирненски – Елисавета и поразително прилича на нея.
През войната Карлово загубва значителна част от своя чар. През 1943 год. гост на Н.Т. в Карлово е Александър Божинов. Ето как Н.Т. описва това гостуване (3): “Това лято в Карлово имахме гости. Един от тях, който остана близо месец, беше Александър Божинов. Той беше мъчен и капризен гост, на когото само ние можехме да угаждаме. Отседнал в хотел “Кооп”, още рано сутрин пристигаше при нас на закуска. Обядваше, вечеряше при нас, прекарваше целия ден в двора, почиваше на меките губери в нишите, рисуваше нещо или приказваше, беше много забавен и умен. Той ни разсмиваше през целия ден, във всяко нещо умееше да вложи нотка хумор. През време на неговото гостуване аз рисувах много често през деня в двора и той се чудеше на моята неуморност, на трудолюбието ми. Един ден той отвори статива си и ми направи за няколко часа една хубава маслена скица. Божинов работеше бавно, дълго и съсредоточено. Обикновено, когато рисуваше, концентрираше вниманието си върху една точка. Така и в тази скица, която аз имам и днес, се вижда с колко любов, с каква голяма сръчност и с колко много талант той е направил лицето ми за сметка на шапка, дрехи, ръце и крака. И той завърши картината си с един надпис: “Никола Танев рисува в нашия двор”, 23 август 1943 година. А когато не рисувах двора, той тръгваше с Миша и нашите племенници Веско и Елито да ме търсят по махалите и да ме приберат било на обед, било за вечеря. Божинов обичаше по цял ден да бележи с молив в тефтера си някой трендафил от двора или да прави скица на някого от нас. Обичаше, когато привечер излизахме на разходка и обикаляхме махалите и обичните мои къщи и дворове, да бъде с нас, да е между нас и се сърдеше, когато го запознавахме с нови хора или довеждахме у дома непознати."На 10 януари 1944 год. Н.Т. и Миша преживяват голямата бомбардировка на София. От този ден животът им се променя. Прекарват известно време по вилите на свои приятели, после отиват във Варна. На 8 септември в с. Драганово Н.Т. посреща съветските войски, които навлизат в България. На 12 септември той се връща в София и в спомените си (3) пише:
"Никога не мога да забравя впечатлението си от столицата на другия ден. Радостта от освобождението беше в разгара си. Още слизаха партизани от горите и аз се тъкмях да грабна скицника си и да отбележа тези необикновени картини."
Не зная как Атанас Дюлгеров би споделил възторга на своя приятел от “освобождението” на България. По онова време сигурно това не е била голямата му грижа.
Последните години от живота си Н.Т. е болен и не рисува. Той умира на 23 юли 1962 год. След неговата смърт Миша издава неговите спомени – през 1965 год. “С четка и палитра в Карлово” и през 1984 год. “Спомени 1919-1944 год.”.
ЛИТЕРАТУРА
- Никола Танев. Спомени 1890-1918. Издателство “Български художник”, С. 1971
- Никола Танев, С четка и палитра в Карлово. Издателство “Български художник”. С. 1965
- Никола Танев. Спомени 1919-1944. Съставител Миша Танева. Издателство “Български художник” С. 1983
- КБЕ, т. 5. Стр. 83
ПРИЛОЖЕНИЯ
Виж Снимки