Дневникът
НА АТАНАС АНГЕЛОВ ДЮЛГЕРОВ
ПРЕДГОВОР от Ангел Дюлгеров – Втори
Атанас Дюлгеров започва да води своя дневник на 16 май 1912 год. Последното вписване в него е през м. февруари 1933 год., т.е. воден е повече от 20 години. За нас – неговите наследници – този дневник е изключително ценна информация за това, което той и семейството му са преживяли през този период, както и за “македонския период” – 1903-1905-1912 год. Оригиналът е написан по стария правопис и трябваше да се осъвремени. Всичко останало в текста е запазено така, както е написано. Много бих искал този дневник да се прочете от правнуците на Атанас Дюлгеров и моите внуци Саня и Ангел, за да почувстват как е живял той и как сега живеят те!
Пловдив. 03.12. 2001 год.ПРЕДГОВОР от Атанас Дюлгеров – Втори
Прехвърляйки долния текст на баща ми в Блога, разгледах отново Дневника на дядо ми. С голямо учудване открих, че след въвеждащата страница и няколко скъсани страници, чието съдържание няма да узнаем, следват извадки от "Катха Упанишад". Никога ме съм предполагал, че дядо ми се е интересувал от Древноиндийска философия.
"Aum" е нещо като нашето "Амин", но има дълбокъ метафизически смисълъ. Съ него започватъ и свършватъ всички Упанишади. – пише той.
Снимки на първите страници на Дневника можете да видите ТУК.
Пловдив. 28.07. 2020 год.
ДНЕВНИКЪТ
Изгорих моя стар дневник. Такава му била участта. Струва ли си да разправяш интимни работи, които един ден ще четат хората, без да се интересуват от това дали си бил съгласен да научат нещо по-пикантно за тебе.
Старият дневник бе написан само за мене; ей тъй да го чета само аз. Което значи: аз подарих нещо на себе си, “изконсумирах” го и това “нещо” изчезна без съжаление.
Не вярвам и тези писания да доживеят за дълго.
Колко ли време още ще просъществуват?
Ех ти, варварско време!
Самоубийството
Да се самоубиеш, значи да дезертираш от дълга си, който ще трябва да изпълниш към най-близките: родителите и семейството. А може би си още нужен и на Отечеството. Самоубийството, прочие, от това гледище е подлост.
Самоубийството е липса на смелост и воля, за да се справиш и превъзмогнеш мъчнотиите в живота. Бягаш от живота, защото не си успял да се свържеш по-дълбоко с него и за това, че твоите връзки с близки и по-далечни хора са без основа и без трайност – посредствени. Пристъпва към самоубийство оня, който е загубил равновесието, почвата, стабилността си. Такъв човек обикновено изпитва някакъв свян, като че ли е извършил престъпление. Той се бои от живота, заприличал е на трошлива безхарактерност с загубени пътища, надежда, цели, – без всякакъв стремеж и без вяра в доброто.
Самоубиецът е с притъпен усет към хубавото; той не вижда красотата, не чувствува любовта. Колко изобилни недостатъци и колко малко съобразителност трябва да има човек, за да реши собственото си унищожение!
Защото, въпросът за самоубийството не е само до разсъждение, до обикновено, външно наблюдение на света, на живота и затова никога не можем да постигнем желаната хармония и съзерцанието на красотата.
И наистина, какво ли ще загуби всемирът, ако някаква еднодневка е решила да си пръска черепа…? Струва ми се, че някога и някъде четох нещо подобно.
Смъртта не ще бъде за мене щастие: струва ми се понякога, че поддържам живота си с волево усилие и че той ще изхвръкне незабелязано, ако го оставя – тъй както плененото птиче, когато се отвори ръката, която е държала крилете му.
Има ли някой, който не е мислил да се самоубива?
Две желания раждат една воля.
Обичам живота в неговата многостранност и безконечно разнообразие. Неговата многосложност и безкрайна красота.
Погледнете в природата: какво удивително неравенство, което произлиза от догмата на нееднаквостта да крепим великата хармония на Всемира.
Природата е единствен и недостижим пейзаж, нарисуван от Бога и за това е вечен, безсмъртен. Вгледайте се в най-простия храст. Виждате ли колко много е той сложен? Как е издържан до съвършенство в цвят, форма, конструкция, замисъл! И как живее този прост храст! Внимателно го пипайте, или по-добре не се докосвайте до него… Виждате ли вие това проникновено меко разноцветие в боите и чудното разнообразие, което по отделно представлява картина, всичко това безшумно се смесва в един тон, божествена музика, хармония и дълбок акорд в пейзажа.
…………………………………
Сторете път на тихата молитва,Когато ситен дъжд ръми,
Когато всяка капчица запитва:
“Защо сте братя сам-сами?”
Оронва се копнежа на небето -
Копнеж за слънце и за тъми!
Защо е в смут душата ми обзета?
Дали сте братя сам-сами?
След нова скръб прихожда радост нова:
Живота го смъртта кърми,
За смърт да е душата ти готова,
Не сте, о братя, сам-сами.
И сведени смирено за молитва,
Когато ситен дъжд ръми,
Не питайте: тогава Бог запитва
Защо сме братя сам-сами…
На това място са изрязани 10 листа. Никога няма да научим какво е било написано в тях. Вероятно са били унищожени след 9 септември 1944 год., за да не попаднат в нечисти ръце. След тях е написано следното:
Ето що направи един тукашен милионер: (и само той ли е)
Продадох му 40 скъсани чувала по 10 лв. След като господинът се увери, че съм без сантим, почна да клинчи, да прави всички възможни мизерии, за да купи чувалите по 5 лв.
Струва ли си наистина да браниш капиталите на такива говеда? Капиталистът, особено в днешно време, трябва да бъде прозорлив и добър човек.
Осмисленият капитал, който създава блага около себе си, благотворен капитал, който представлява помощен мост за хората в нужда. Ето стремежа на благородния, просветен капиталист. А вместо това, ние имаме стремежа на капитала за самия капитал. Като самоцел, на парите за самите пари.
В близко време така си рисувам паметника на нашия капиталист: Върху пиедестал от безчислените му жертви се издига отвратителния и свиреп образ на цар Молох. Но той е безпомощен, защото е с пробит търбух, от който постепенно изтича всичко онова погълнато тъй алчно и с векове от него.
Нямам грош, а Бебко не се шегува: иска ми 5 лв. за тетрадка.
ЮЛИ 931 г.
Нашето положение из ден в ден се влошава. Трябва да се плаща на хлебаря, млекаря, бакалина и пр. Никакви постъпления на суми. Селенията не желае да плаща, пък и не може да плаща. Сега виждам що е немотия, изпитвам я. Мъка ми е когато гледам печалното, замислено лице на майка си.
Ще мога ли да изпълня дългът си към тебе скъпа майко? Ти си толкова много направила за мене! Колко чисто и хубаво ме обичаш! Чувствувам как чезна като физическо същество. Това диво положение ме топи всеки ден. И всеки нов ден е по-лош от изминалия.
Ти майко си единствения човек, който направи всичко, за да крепи силите ми, да създава спокойствие и надежда. Ти не знаеш колко много съм ти благодарен. Ти също не подозираш, че твоята майчинска доброта ме убива.
Ти, горда жена, с пълно съзнание приемаш едно унижение, за да ми доставиш 50 лв. Е добре, има натури, които не могат да свикнат с всякакви унижения. Аз ще издъхна скоро, ако продължавам да гледам измъчения ти образ.
Мила и единствена майко,
До сега съм още жив и вегетирам за тебе, за децата. Зная какъв ще бъде размера на скръбта ти и какво огорчение ще изпиташ ако неочаквано видиш моя труп. О, представям си… А много е възможно този труп да убие и тебе. Можеш ли погледна ковчега ми? Зиналият гроб? Последното целувание?….
…………………………
Нека най-после поместя и следното писмо, разнесено лично от мене до “Сдружените житари” – Свищов. В това сдружение и ние имаме един дял.
Господа,
Известно Ви е, че фирмата ни, особено в настоящия момент, се намира в тежко положение. По тази причина, ние Ви молим учтиво да изплатите заплатата на нашия служащ считано от 15 юли 931 г. до 1 април 932 г.
С почитание:
Ат. Дюлгеров
Цялата сума прави около 15000 лв. Значи, ще се паднеше на фирма по-малко от 3000 лв. Но “почитаемите сдружени” милионери отказаха да платят. Възможно било и да се загуби. Уверенията ми, че ще им върнем евентуалната загуба не помогнаха, Особено непримирими бяха тъй наречените “близки”.
Това, че не си случаен човек в града, че съществуваш като голяма кантора още от преди Освобождението, че си им правил услуги, че те самите в разговори обещаваха да платят и пр., всичко това е празна работа.
Имаш ли пари – ето въпроса. Другото е вятър. Така мислят тези дребни хорица, богатството на които се дължи на мошеничество, малко труд и повече шанс.
Познавам ги добре. Няма нито един от тях да не е извършил престъпление.
А колко бих желал да запиша името на някой добър човек!
Добър човек!
Тези, които ми изглеждаха вчера добри, днес и т.н. и т.н.
Липсват три листа. Продължението ….
…………………………………………..
Бъдещето? Може ли мъж на 44-45 год. да говори за бъдеще, да се надява на нещо? Това е възможно само ако миналото е успяло да изгради известни форми за настоящето. Моят случай не е такъв. Аз нямам изходно положение за бъдещето. Въпреки всичко, мисля да си взема екзамените. Но това е една мъчна работа.
Как мога да кажа “въпреки всичко” аз, баща на три деца, които трябва да се обличат, да се хранят? А старите ми родители?
Ето почнах пак да задълбавам в отчаяното си положение. Ето първият ден на моята 45 годишнина.
Колко нерадостен ден наистина!
9.VІІ. 932 г.
Изживявам най-черните си дни. Чувствувам, че “житейската чаша” се прелива. Погълнах всички горчила и все пак не свършват.
Отсрочката, която поисках от съда беше последната ми опора. Мислех си: ще настъпи известно относително спокойствие, което ще ми помогне по разни начини да закрепя положението.
Този тъп и безпросветен съд за общо удивление, бих казал, отхвърли молбата ни. Мотивите са просташки и в противоречие със самия протокол. Най-лошото е, че това диво решение не подлежи на обжалване. То значи: поверяваш съдбата си на случайни хора, които с една присъща лекомисленост и недоглеждане ти теглят присъдата – ей тъй, просто от любов към изкуството.
Сега чувам да разправят, че някой от съдиите признавал несъстоятелността на собственото си решение. Ако това е вярно, този г-н съдия заслужава три силни плесници или няколко тояги, без обяснение. Наплескай го и замини. Какво друго можеш да му направиш?
Сега съм в свирепите лапи на кредиторите. Не е много приятно положението. Единствената основа за разбирателство е с тях е сметката им, която не сме платили, защото съм решил да им дам всичко материално, стига да пощадят достойнството ми.
Но манталитета на кредитора е друг: той мисли, че длъжникът не може да има достойнство и чест. Нека се пазят да не ме настъпват по тези места!
Ние изчерпахме всички възможности да плащаме: продадохме бижутата на жените, изтеглих спестените пари на децата и пр. и пр.
За страничните хора всичко това може и да е наивност. Кредиторът, обаче, за когото направихме тези жертви – станали вече известни – е длъжен да ги оцени по достойнство. Не е без значение и обстоятелството, че ние съхранихме почтеността си през целия живот на работата /70 годишна/ и вън от нея. И ако въпреки всичко кредиторът запази своята вкаменелост, не зная дали ще бъда в…
Скъсан лист12.VІІ. 932 г.
Обичам България и не ще й обърна никога гръб за това, че разни нейни представители вършат непроходими глупости, които засягат и мен. Държавата, като административно понятие дълбоко се различава от онова що наричаме Отечество. Също такова различие има и между капитал и нация. При сегашните стопански отношения и производство, празна приказка е тъй наречения национален капитал, което значи личен капитал. И тъй като този капитал се движи из нечисти пътища и създава смут в душите, той ще трябва да изчезне или да се превърне в обществено достояние. Разбира се, всичко това няма да стане с един замах. Ще се правят дълги опити и напразни усилия за вчовечаването и осмисляването на капиталиста, който никак няма да иска сам да промени сегашната си форма. И когато стане ясно за мнозина, че днешното проявление на капитала е обществено зло, тогава вероятно ще се наложи една дълбока промяна в разпределяне на благата, в стопанските отношения, в производството. От прозорливостта на самия капитализъм зависи дали тази неизбежна промяна ще се извърши постепенно и с известен план или грубо и безсмислено. При последния случай никой няма да бъде пощаден.
Очевидно е – в днешно време особено – че трябва да съществува едно справедливо разпределение на благата. Към това се стреми животът.
За себе си казвам: никога не бих бранил капитала в сегашната му варварска форма и всякога ще дам всичките си сили за защита на родината, на нацията.
Моето трагично положение ми показа много истини, които по-рано не доглеждах. И от где можех да ги науча? Всички флиртуваха пред мен. Криеха лицата си. Да прочетеш и да изживееш нещо са две различни неща. Вярна е изживяната мисъл – оная, която е минала през сърцето. Тя е неатакуема, защото е голяма истина. И всяка истина крие в себе си дух, размисъл. Казвам на себе си: каквото и да правят безумците, никога не обръщай гръб на родината.
17.VІІ. 932 г.
Длъжен съм да търся изход там дето го намеря. Въпросът се отнася до съществуването на семейството, на старите мои родители. Мене – кучета ме яли!
Ще опитам да си намеря работа. Вчера писах на един познат евреин, с когото в миналото сме работили много. Пред дълга към невръстни деца и стари хора бих извършил с оправдана съвест и непозволени работи.
Ето що писах на Бочко Пинкас:
“Казано честно и без заобикалки – загубихме си парите. Тези, които имат да вземат са вятър, щом като селянинът не може, пък и не желае да плаща. Оставаме открити с един порядъчен дълг. Изобщо, положението е тъй мрачно, та не виждам никакъв изход. Тука всички ми обърнаха гръб. Така постъпват у нас към хора, които са останали без пари.
Може би ти, като друговерец и евреин ще ми подадеш ръка. Може и да съществуват някъде и по-сърдечни хора?
Останали са ми: почтеността – която никой не отрича и – въпреки загубата – умението да работя зърнени храни. Тези две качества могат ли да ти послужат за нещо? Предлагам ти ги.
Моля те, отговори ми ясно: възможно ли е да разчитам на някаква работа при теб? Към друг нито мисля да се обръщам.
В случай, че решиш да ме приемеш, моля изпрати ми директива и една миниатюрна сума, която в последствие ще се прибави.
Пиша ти в този тон не защото не виждам разстоянието по между ни, а просто ей тъй…
Сърдечни поздрави:
Ат. Дюлгеров
Господинът е голям експортьор на зърнени храни.
Връзките ни бяха търговски и приятелски. Но понеже съм престанал да вярвам в доброто начало на хората, много малка ми е надеждата.
На всеки случай пращайки това писмо, аз изпълнявам дълга към близките мои хора.
Разбира се, евреинът капиталист не благоволи да отговори.
……………………………
Ще пиша за Щерю, докато този хубав образ не се е заличил от паметта ми. Имам още няколко спомени, които бих искал да оставя написани за моите деца. Може би един ден ще им харесат, а може и да им покажат, че баща им не е бил толкова лош – независимо от това, че е останал беден човек.
Всичко написано в тази книга подлежи на корекция, поправки. По тази причина оставям едната страница от листа чиста, свободна. Ако съм жив и по-спокоен ще довърша спомените си. /Те не са тъй бедни./ Ще го преработя, за да ги четат един ден децата. Не зная дали няма да ги унищожа, което направих със стария дневник.
22.VІІ. 932 г.
Щ Е Р Ю
Ето ни най после в Кочанско. Нищо необикновено, нищо страшно няма. Пък разправяха, че цели три чети били предателски избити, че районът е изобщо несигурен. Първият срещнат човек – Димитко – изглеждаше много любезен: “Како си, арно ли си, здраво-живо ли си? Ръкува се, гледа те и някак виновно се усмихва. Нищо. Първото впечатление е добро. Ех, разбира се, след това здравата ръка на войводата трябваше малко да поработи… А Кръстьо Българията беше известен, популярен човек, с верен, хайдушки усет и дълъг опит в революционната борба. Той се движеше из района спокойно, с отмерени стъпки и с един чуден организаторски похват.
Днес ще обядваме у каракачаните. Сам кехаята ни покани. Разстоянието до колибите не било далеч: пряко “хайдушката чешма” – един хвърлей място. Те ще ни изведат по скрити пътеки, неизвестни на аскера, а имат си каракачаните свои пътища и по тях – право на колибите. Но странно нещо, никакъв кучешки лай? Влашка предпазливост: вързали и отстранили предателските псета.
“Здраво-живо, здраво-живо, како сте, арно ли сте, здраво-живо ли сте” – протягат влашките каракачани ръце.
Разбира се, тази приятна среща не ни попречи да разставим будни постове. Какви ли работи не стават?
Посочиха ни най-обширната колиба, отредена за нас. Не сме малко – 30 отбрани юнака. Значи, тук ще се ядат печените агнета. Отдавна не бяхме вкусвали топла храна.
Влизаме в голяма стая с чисти рогозки. На дъното приповдигнато огнище; около него разстлани черги, поставени дълги възглавници. Там до самото огнище, едва се забелязва едно хубаво момче, в стегната каракачанска носия, унесено в някаква книга. От малкото прозорче над главата му падаше светъл прашен лъч върху книгата, ръцете и предната част на челото. Това момче на 14-15 години беше тъй вдълбочено, та не обръщаше много, много внимание на страшните въоръжени комити, обявили война на султана. Спирам се почти смутен. Видение ли гледам? Приближавам безшумно, учудено: едни ясни, големи, доверчиви очи. Бистро, нежно, тънко лице. Френска книга.
– Како си, арно ли си?
Един топъл, мек глас. Ето нещо, което най-малко очаквах да видя по тези диви места, в царството на зверовете, на 2000 м. височина. Стоя удивен и нерешителен пред необикновено красивия образ на момчето с френската книга.
То схвана моята колебливост и повторно попита:
– Како си, здраво-живо ли си?
– О, да, здраво-живо, здраво-живо съм, отговорих аз. Но ти кой си?
– Щерю съм.
– Какво правиш тук?
– При татко си дойдох.
– Кой е татко ти?
– Хе оня там – Кехаята.
– А от где си взел тази френска книга?
– От гимназията в Солун.
– Значи и ти като мене си ученик?
– Да, сега съм на ваканция.
– И аз съм един вид на ваканция.
Пауза. Разглеждаме се и се усмихваме. Сядам.
– Седни до мен, Щерю.
Прелиствам книгата. Избрани разкази: Ламартин Шатобриян. М-м дьо Стал. Зачетох полугласно малък разказ какъвто ми попадна, но с такова увлечение и лекота, както никога друг път не съм чел. Чувствувах потребност да направя нещо ей таквоз… да ме запомни това момче.
Но не зная нито как да почна, нито какво да му разправям.
– Харесва ли ти Солун? – продължавам да го разпитвам аз, разбирайки, че това е ненужен въпрос.
– О, и там е хубаво и тука е добре, при татко ми.
– Ами обичаш ли френски език?
– Обичам го, отговаря той и навежда като девойче очите си надолу.
– Ти Щерю, сигурно посрещаш изгрева на слънцето по тези вълшебни места?
Щерю мълчи и се усмихва. Настроен е да слуша. Тогава заклокочи нещо в мен. Едно неудържимо желание усещах да го просветя, да го направя комита, а има тъй много неща да му кажа. И ето, ни в клин, ни в ръкав, попадам в агитаторски тон и като издигам френската книга на горе почнах да му държа ей такова едно слово:
– Този френски език Щерю, принадлежи на един велик народ, който е дал много жертви за свободата. Говоря естествено за революциите: юлската, февруарската, за дълга на всеки човек към онеправданите, а този дълг е набелязан кръст от съдбата. Не иска ли и Щерю да понесе кръста на революцията? Той, като добър момък е обречен на “делото” и ще трябва да слуша само сърцето си. Как може да е равнодушен тук или в някакво влашко училище, когато вижда кървавия терор на султана и страшния гнет на цялата страна?
Щерю слушаше внимателно. Това беше нещо ново, но и нещо близко до сърцето му. Очевидно, думите оказваха своето въздействие. Сам увлечен, продължих да му разказвам докато видях пламъци в очите му. Тогава се смълчах и станах. О, аз дълбоко вярвах, че ще получа някакъв резултат. Чувствувах как го привличам като магнит. Щерю е вече хипнотизиран. Той пристъпя непринудено към мене и с един смел замах подава ръцете си. Здраво ги хванах и не зная как – прегърнахме се. Щерю ми шепне: “Искам да дойда с тебе”. “Браво, да живееш Щерю”, викам аз. Едва сега обърнахме внимание на другарите си, които бяха твърде заети с печените агнета.
– Ха! Ти май подмами момчето! извика войводата.
– Да бай Кръстьо, готово е! Щерю много иска да дойде с нас. Нали ще разрешиш?
– Ех, щом като толкова искате, може – отсече войводата, като погледна някак насмешливо доволно стария Кехая и добави: – Но не е ли още малък, да не артиса някъде из пътя?
– Не е малък, на една възраст сме.”
В този момент – почти тържествен – се случи нещо любопитно. Старият Кехая – бащата на Щерю – пребледнял и уплашен, с поглед на разбойник, става и заявява пред всички: “Аз пък ще ви бъда куриер!” Но тези думи бяха изречени с един страшно язвителен тон, който помрачи и раздвижи останалите каракачани.
Е, казвам аз, защо сте тъй недоволни. И аз си имам баща и майка. Моите са по-далече. А какво сте направили вие до сега за свободата на Македония?
– Нищо, Бога ми, така е – каза старият влах.
– Предателствували са – изрева войводата. Защо се чумерите? Ние имаме и турци в организацията и те са добри работници.”
Поведох Щерю вън от колибата.
– Ти ще видиш и други, по-интересни работи. Тъй си правим агитациите. В революцията не се пипа с ръкавици, нали? Войводата е строг, но много добър човек. И в същото време си мисля: сега ще стане една агитация – по главите им. Но какво собствено извърших аз, та толкова се озлобиха тези влася.
– Кажи ми Щерю, виновен ли съм в нещо? Причиних ли ти мъка?
– Не, ти не си виновен – отговаря доброто момче и продължава: много ми е драго, че ще бъдем заедно из Балкана.
Щерю всичко разбира. Усмихва се. Той възмъжа за един час. Показвам му бомбата, части на пушката, малко талим. Първият урок.
Дочуваме весела глъчка от към колибата. /Значи агитацията е свършила добре/ Най-пъргавият и винаги засмян наш четник – Бутниколибата – напомнящ досущ Боримечката – нещо му се доиграло. Хванал власята за раменете – води ги. Разгъват кръшно хоро.
Язе те вземамзарад майка ти,
че е майка ти
много хубава.
Друсат се старите каракачани. Местото е закрито, може малко да се полудува. Играха и тяхно каракачанско хоро. Поразведриха се каракачаните. Като че ли нищо не е било. Веселбата продължи докато слънцето си отиде. Само Щерю остана замислено спокоен. Войводата ме вика:
– Поемаш ли отговорността за това момче?
– Пълна, бай Кръстьо.
– Тези дни ще заличи. Пък и баща му е при нас… сигурни сме поне, че няма да ни предадат. Нали ги знаеш? Влашки елемент. Да се приготви! Тръгваме!
Отсрамиха се или се уплашиха каракачаните: всеки по отделно получи пита кашкавал.
Четата е готова за път. На чели е застанал войводата. До него – кехаята-куриер. Двамата с Щерю – някъде по средата. Всички сме един зад друг – комитски строй.
Изпращат ни пресилено – не както ни срещнаха. Мъчат се да ни изпратят, но това не е кой знае що. Свечерява се. Пред нас е тъмна, загадъчна гора, в която изчезваме. Поздравявам Щерю с първата му революционна стъпка. Той е съсредоточен. Гледа ме благодарно. Стискаме си силно ръцете.
Щерю носи карабината ми и стъпва с такава изпъчена тържественост и достойнство, като че ли е някакъв балкански принц.
Как де не му се любуваш?
Така, винаги един до друг се движехме с това прекрасно момче, от което исках да направя голям комита. За да избегнем засадите минавахме близо до турските чадъри. Щерю се усмихваше пред опасността, казваше: “Когато съм с теб, не ме е страх.” Всякога заедно, ние с увлечение разправяхме за успеха на нашето дело, за свободата. Твърде често и с голяма любов обучавахме селските чети.
Един ден бяхме открити. Замириса на барут. Тогава старият Кехая дойде при мене, падна на колене и като заплака, издума на един дъх: “Аман Атанасе, ти ми взе момчето, ти ще ми го върнеш, от тебе го искам.”
– Кехая, тук никого не държим на сила. Стани, срамота е. Искаш ли да си отидеш Щерю?”
Вместо отговор той ме погледна с големите си хубави очи, които веднага овлажняха, напълниха се със стъклени сълзи.
Мисля си: “Време е да си върви. Може всичко да стане.” Без да им кажа нещо, отправям се до войводата.
– Бай Кръстьо, да го освободим ли?
– Нали си знаех, повече от една седмица не ще издържат, но нека тръгнем едновременно – те по своя път, ние – по нашия.
Прегърнахме се по комитски с Щерю и се разделихме, като си дадохме обет: никога, никога да не се забравяме. А може пак да се срещнем. Кой знае?
С, Богом Щерьо!
Четата потегли из своите неизвестни пътеки, изгуби се в непрогледната нощ, носейки винаги в сърцето си светлия образ на Македония.
* * *
Балканската война. Или по точно – Междусъюзническата.
Взводен командир съм в една от ротите на Македоно-одринското опълчение, в бригадата на героичния полковник Николов. “Пониква” са го наричали другарите му още от Военното училище. И на местността “Пониква” неговата бригада претърпя поражение. Напразно този феноменален храбрец търсеше смъртта. Куршумите изменяха посоката, когато им излагаше гърдите си. На същата проклета “Пониква” един заплеснат куршум ме парна по брадата. С остатъци от опълчението браним последните позиции, южно от Султан тепе. Противникът ни обхожда на близко разстояние. На едри бягащи сенки се спуща страховита нощ. Възползувани от нея трябваше да се измъкнем по единствената пътека останала още незаета от сърбите.
Чува се команда: “Тури ножа! Приготви бомбата!”
Слава Богу! Не стигна до там да си послужим с тези аргументи”. Движим се като лунатици в някакво пространство. Мрачна нощ. Никой не знае точно где сме. Посоката е важна, дръжте посоката – Кочани! След дълго лутане стигаме планинска полянка. Но ето, че и тъмнината почва да бяга: нещо я чистеше, измиташе и тя чезнеше, за да стори место на първия светъл лъч. И всяка нощ знае точно кога ще дойде слънцето и на време безшумно си отива.
Сияние, предвестник на деня. Ей сега ще изгрее великото светило. Пред мен се открива един безкраен пейзаж, нарисуван от ръката на Бога. И тази дивна картина ли ще залеем с нечистата си кръв? Ей хора! – спрете досадната стрелба! Не долавяте ли красотата? Вижте, колко прозрачен и чист е въздухът? Защо го тровите с противните си трупове?
Оглеждам се. Великолепна полянка: свежа, гъста, пресна трева. Противникът е все пак далече. Задрямал съм. Сънувам същите тези места, които съм пребродил някога като комита. Виждам Щерю – малкото момче с френската книга. Усмихва се, подава ми ръка. Един силен трясък ме събужда – Скачам като ужилен. Значи, Щерю е тук. Та ние си дадохме клетва никога, никога да не се забравяме. Ето Хайдушката чешма. Влашките колиби са много близо Една нова надежда и неудържимо желание да видя Щерю – моят голям приятел. По скоро, бърже при колибите.
В същата посока, унило се движат разнебитени части от Опълчението. С последни сили и като пребито псе се довлякох до върха. Тук обитаваше Щерю. Нищо не се е променило. Ето колибата в която водихме най-съкровените си разговори. Почувствах се някак ободрен. А на това место го учих талим. Срещам стар влах: Како си, арно ли си? Питам го – мълчи. Гледа ме враждебно. Такъв е най-добрият отговор на победените. В същия момент чувам глас: Щерьоооо, Щерьоооо! Някой викаше на десетина крачки. Изтичам веднага. Виждам конник, движи се по пътеката към дома.
– Този ли е Щерю? питам аз.
– Този е.
Изпитвам радостни, надеждни тръпки. Най после ще го видя. Слушай човек, ти не знаеш, но ние сме големи приятели с Щерю. Отивам да го срещна. Човекът замахна неопределено с ръката си. Обърна гръб. Избързах срещу конника. Взирам се продължително в него. Той е – положително. Каква промяна! Просто неузнаваем: пораснал, напълнял – грамаден мъж. А нявгашните тънки, нежни линии на лицето? Няма и помен от тях. И погледът е съвършено друг. Усмихвам се:
– Ти ли си Щерю?
– Аз съм.
– Спомняш ли си четата на Кръстьо Българията?
– Помня я, как да не я помня.
– Ами онова малкото момче в тази чета, с когото бяхте станали големи приятели? Помниш ли го?
Щерю ме загледа с лукавите си очи и съвсем небрежно отвърна:
– Ех, колко са минавали такива!
– Каквоооо!
Бутна коня си и отмина с една убийствена грубост.
Господи, как е възможно всичко това? Някой ме удари по сърцето. Оброних глава. Нещо ми стисна гърлото… Та аз ще го помня цял живот. И никога, никога няма да го забравя. “Колко са минавали такива”...
– Свиня!
Колко прав е бил войводата. И все пак – не! Винаги ще пазя най-чист спомен за малкото хубаво момче, с ясните, светли, широки очи, с френската книга. За този Щерю написах разказа си. На него го посвещавам.
1 АВГУСТ, 932 год.
Страданието, прочее, се явява като първопричина на съвършенството. Разбира се, не завършено съвършенство, а начало, изходна точка от която може да почне възхода към все по-големи постижения, към съзерцанието и висшата проява на силния дух.
Но този път е труден, мъчителен. Нужна е основна преработка: да се изчистят вътре в теб от векове натрупани плесени; да се заличат изцяло всички зли желания, които са тъй много в твоето подсъзнание; да се жигосат и прогонят тъмните скрити сили. И тъй пречистен както си, да почнеш от начало, защото сам ще забележиш, че нищо не си знаял до сега.
Способен ли си да понесеш такава сложна операция? Да се отречеш от себе си?
– Естествено – не! Та нали затова са тъй редки истинските мъдреци!
……………………………………………………….
Когато почнеш да гледаш с отворени очи, остави твоят дух да те завладее, да те изпълни целият, да зацарува в тебе! Тогава ти ще почувствуваш една пълна вътрешна хармония. И от вътре ще съзерцаваш красотата, защото в този момент те е посетила живата сила на вечността. И понеже си превъзмогнал материята, формата на човешкото тяло ще представлява само външна, временна обвивка.
За теб, хората и нещата ще бъдат прозрачни.
И твоят остър взор като небесен лъч ще освети и най-дълбокия мрак.
Пред теб О, Божествен дух, ще танцуват херувими! И когато се радваш, смехът ти ще залива вселената, защото в този момент скръбта ще бъде победена!
Свръх човек! Протегни мощната си десница, усмихни се и погледни снизходително на дребната ни, жалка участ, за да може последното ни дихание откъснато от наболяла гръд, свободно да полети към тебе, като бял привет!
……………………………………………………….
А старото сбръчкано време казва: остави страданието, което не е за тебе. Гледай живота и старай се да добиеш поне един опит в него, за да намериш своето место. Тогава ще просъществуваш доволно, като еднодневка.
Ха-ха-ха-ха!
Кикоти се това дърто време …..
Откъснати два листаЧе днес нямаме един лев, защото не сме пожелали да хитруваме – също нямало значение. Че нищо, в този момент, не можем да получим от нашите длъжници – с които трябва да се отнасяме човешки – това никого не интересува.
Тогава?
Тогава тази безспорна жестокост ще продължи така: безпросветният кредитор ще доразруши случайно запазеното – хора и вещи – ще следва из този път без сам да знае до къде ще стигне, търсейки безогледно и грубо начин да получи вземанията си.
После?
Ех, после като ударени в главата овчици ще присъствуваме на собственото си погребение. И едно злорадие ще се изкикоти в лицето ти! Така ще се изпълни закона, желанието на кредитора и ще те пишат “умрял”, за да настъпи спокойствие.
Убога тъпота!
Та кой ще позволи на една страшна жестокост свободно да вилнее до когато си иска? Ако те съзнателно желаят да отровят последните дни на старите ми родители, допущат ли моето сътрудничество! О не! Аз ще прострелям главата на тази жестокост! И моят куршум ще бъде един кървав протест – не срещу живия човек – не! Самата свирепа жестокост целяща да отегчи едва поносимата действителност ще убия аз. Нея ще сразя и то съзнателно, чувствувайки , че изпълнявам повелителен дълг срещу едно обществено зло. А от друга страна: по-приемливо е да дадеш 1 или 2 жертви, отколкото многочислени – цели семейства Никоя жертва не е без значение защото: “Ако пшениченото зърно попаднало в земята – умре, ще има много плод, а ако не умре – ще остане само” /в оригинала това изречение е написано на руски език/.
От тази библейска мъдрост, един ден, българският глупав капиталист ще си вземе добра бележка, но дано не бъде късно.
5.VІІІ. 932 г.
Въпросът за самоубийството
22.VІІІ. 932 г.
Този въпрос за самоубийството отлагам за неопределено време. Дано го забравя съвсем!
22.VІІІ. 932 г
МАКЕДОНСКИ КОПНЕЖИ
СПОМЕНИ
Времена на чист идеализъм, безвъзвратно изминали! Време непокварено, юначно, когато още бяха възможни словата на големия поет:
“И всякой гледа само да бъде напред
И гърди геройски на смърт да изложи”
Погледнете списанията, вестниците до 903 год. па и до Балканската война. Цялата ни литература излъчваше един героизъм и тъй влияеше на нацията. Пенчо Славейков, Вазов, Яворов – това беше нашата литература: свежа, здрава, дълбока, българска. И днес още смятам, че не са заети местата на тези големи хора. При сегашното варварско време мъчно се пише епос. А младежта тогава се намираше под хипноза на светата и страшна борба за национално обединение – Въстанието в Македония! Цял народ по разни начини вземаше участие в тази кървава, епична борба.
Нещастието на нашето младо поколение беше именно в ранната му възраст, негодна за нищо. Никой не ти обръща внимание – хлапак. И ние – понеже друго не можахме да правим – като малки зверчета обикаляхме витрините фотографии, да съзерцаваме чутовните комити. Ако ли пък срещнем някой от тях на улицата, тръгваме веднага след него – ей тъй да му се любуваме, въобразявайки си, че тези хора са преживели не един път смъртта за една велика идея – свободата на роба.
* * *
Бях във Военното училище кадет. Случаят ме запозна с едно изключително момче, ученик в горните класове на гимназията. Още при първата среща се сдушихме, станахме близки приятели.
Това момче умееше тъй хубаво да говори и с такова чувство, та сам изглеждаше да гори в пламъка на своята реч. Разбира се постоянната ни тема беше все около свободата, героичното проявление на четите, според разните описания. Аз слушах унесено претръпнал и пред мене се чертаеше образа на измъчена Македония, като недостижимо сияние, получено от червените изпарения на невинно пролятата кръв.
Македония – мечта!
Блажени възрастните, които могат да я достигнат!
Ние скрито желаехме да продължим борбата и да се отложи някак освобождението до когато възмъжеем. Взирахме се в гордите балкани, които водеха към легендарния борчески юг.
Веднъж, моят приятел ме заведе в Борисовата градина, за да ми повери тайната си. Стигнахме боровата гора. Тук като улови рамото ми, с необикновена сериозност ме загледа право в очите и почна така:
– Ти знаеш, утре заминавам. Но никому ни дума Ако не се върна, обещай че ще отмъстиш за мене!
– Но как те приеха? – попитах аз.
– О, по-левент съм от тебе, отговори той и се усмихна.
– Щастливец! Но вече не издържах. Сълзи бликнаха от очите ми.
– Слушай! продължи той свенливо. Позволи ми да те взема на гърба си и така да потичам малко с тебе. Погледнах го, кимнах глава. Тогава веднага той ме грабна и се впусна бегом из гората. Когато доближи широката пътека – спря. Смъкна ме от гъба си и забеляза, че не съм по-тежък от амуницията, която носят комитите.
– А сега, отново помоли той: “Хвани ме здраво с двете си ръце за косата.” И когато го улових осезателно, мъжката, той напразно се мъчи да освободи главата си от малките ми клещи.
– Да, забеляза повторно той, ще издържа мъчнотиите, тежестта им, но ще трябва обезателно да се острижа. Не разбирам защо комитите носят дълги коси?
Тук се простихме.
На следния отпуск отивам направо у тях за новини. Всички бяха силно разтревожени, особено майка му. Веднъж получих бележка от брат му да намина у домът им при първия отпуск. Отидох, разбира се, просто избягах от училището. Добрата му майка щом като ме видя изплака страшно. Разбрах, че се е случило нещо лошо.
– Него най-много обичах! Шепнеше през сълзи, които не спираха, тази безутешна жена.
Да, моят голям приятел Георги Помянов е убит в боя при “Черния връх” – Краковско. Там остави младите си кости това свидно, прилично, крилато момче. Неговата смърт ме разнебити окончателно. Сега, на свой ред, и аз трябваше да изпълня думата си. Но бях още твърде малък. Не искаха да ме приемат в никаква чета. Напразни опити. С какво недоволство се разглеждах: негоден, недорастнал. Казвах си и с нетърпение очаквах да се случи нещо необикновено. А хубавото, несравнимо време все пак неусетно летеше…
Най-после успях да измисля план. Намерих двама избрани сподвижници, пак от училището. Те ще се явят в Комитета и ще кажат, че сме всичко трима. По този начин и моето име ще бъде отбелязано в писмото до Кюстендилския комитет. Точно така и стана: Представили се другарите на Гарванов. Той ги огледал, помислил, че съм по левент от тях, пък и те го заблудили и – готово! Дал им писмо и всичко необходимо за трима души.
Първата победа! Да живее Гарванов! Ураааа!
И ето ни тримата бегълци, смешно маскирани пътуваме като “търговци” за Кюстендил. Но когато стигнахме този град, спокойствието ми се изпари. Писмото, което носех и трябваше лично да предам в Комитета – това писмо не можеше да скрие дребният ми ръст, нито детският ми вид. О, аз си знаех добре как изглеждам… Обаче, за моя голяма изненада приемът излезе ласкав, благосклонен.
– Юнкери!
Определиха ни квартира – прелест! Хазаите баба Маца и Дядо Георги – великолепни хора. Тук ще изчакаме до като четата се събере и…. Ще се крием разбира се.
Милата баба Маца имала син в Македония – Син, който приличал на мене. Тя често си поплакваше и нареждаше: мари деца, мари деца, направете се на болни, тая работа не е за вас. Майките ви ще плачат.
А пък бай Георги отсича: “Стига си ревала Мацо, остави децата да носят много здраве на наш Сандо” – думи изречени с една трогателна сериозност на бащата.
Седем дни гостувахме на тези добри хора – до пристигането на войводата. Тогава смирено им целунахме ръка и като получихме благословията им, отправихме се за Комитета.
Днешният ден е решителен. Ами ако ме върне? Не – връщане назад няма! Няма!
До високия дъб на двора е застанал мъж на около 45 години. Среден на ръст, сухо мургаво лице, дълга брада, кафяви, добри очи. Под калпака му, в страни от челото се спущаха небрежно сноп тъмни коси.
При влизането ни, бавно повдигна глава и щом като ни зърна веднага се засмяха очите му.
– Аз пък мислех, че ще ви видя в униформата си – каза войводата.
Разправихме на бързо нашата малка одисея: как сме избягали от Военното училище, пътуването до Кюстендил и пр.
Той има открит, сърдечен смях и неочаквано хубави ръце.
– Търсят ви и мислят, че ще минете границата при Рилския манастир. Ще се пазите още един ден. И после, като ме огледа, усмихна се и нареди: “Да му се вземе мярка за костюм, цървули и навуща. Тези в склада няма да му станат. Всичко до утре да бъде готово.”
“Слава Богу и това мина” – с облекчение въздъхнах аз. Но все пак дяволското спокойствие не идва. Не съм напълно спокоен.
Нощувахме в хазаите. Още веднъж се простихме и на ранното утро трескави приготовления за път.
Раздават се пушки, бомби, патрони, раници, фланели, сухари, кашкавал, хляб и пр. С една дума – цял магазин. Помогнаха ми да наредя раницата. Но когато поисках да я поставя на гърба си, усетих една страшна тежест. Ами сега? Как ще помъкна този склад?
По изключение получих 130 патрона вместо 200 и карабина на която всички завиждаха. Препасах патрондаша, вземах пушката. Раницата е на гърба ми. Направих няколко крачки и почувствах,, че нещо не върви, скърца, издиша. И това ми било комита! Не смея никого да погледна… А когато забелязах другарите си весело да подскачат, силно се озадачих и седнах. Уплаших се. В този момент дойде Христо – моят съвипускник. “Тежичко е, казва, ама търпеж му е майката.”
– Вярно е Христо – изпъшках аз някак виновно. Ставам, мъча са да крача с него. Пак не върви.
– Е, що? – мисля си аз: значи ще ме разжалват един вид и обратно във …..
– Не …Не! Никога! Ще се боря срещу физическата си немощ и пак ще изтрая, на пук на всичко!” Христо ме попита какво ми е.
– Нищо, да седнем – отговарям аз.
Тръгването се забави няколко часа, защото пристигнаха Петър Ангелов и Никола Жеков. В четата ще имаме трима войводи. Ставаме 30 души, под началството на Кръстьо Българията.
Докато се суетяха около новодошлите, аз си смъквах раницата и тъй убито, както се чувствувах, заспах неочаквано.
Другарят ме събуди последните 10 минути преди тръгването. Този път съм малко по-бодър. Но въпреки това Жекоолу ме изгледа състрадателно.
– Готово е! – извика някой. Далеко, постоянният куриер на Организацията излиза малко напред. Всички сме един зад друг. Начело е Войводата. Някои снимат каскетите. Кръстят се. Часът е 6 след пладне.
30. V. 935 г.
Безшумно се изкачваме по високия рид в югозападна посока. Движа се като претоварено упорито магаре, готово всеки момент да падне. Едва сега разбирам, че не съм бил още за комита. Наблюдавам се: забелязвам и чувствувам как чезнат силите ми при всяка измината стъпка. Ушите ми бучат. Вие се нещо в главата. Надеждата ми е в моят дух, който още ме крепи. Но ето, че непослушното сърце почва да се бунтува и да отслабва. Дишането е тежко, мъчително. Не мога да дишам. Това са последните ми сили… само още една последна стъпка и… и… Почивка! В същия миг падам. Никой, обаче, не разбра, че съм паднал, защото всички бяха много уморени. Лежа проснат по гърба си, почти в безсъзнание. Получих поздрави от двете страни на четата. Мъча се да се усмихвам. Така останахме около 20 минути. Сърцето се успокоява по-малко.
– Ставай!
Почти същото се случи до втората почивка. Когато стигнахме границата бях съвършено отпаднал, разглобен, с подути крака. За щастие тук трябваше да чакаме 6-7 дни, които ме спасиха. Как бързо се възстановяват силите на младостта!
Свикнах с трудностите. Наложих им се. Пък и цялата чета открито ми съчувствуваше. А такова участие може да закрепи силите на човека.
Произвеждахме всеки ден учения. И това продължи докато узнахме от нашите войници, че турците престанали да поставят засади – омръзнало им. Тогава Войводата събра цялата чета и с един внушителен тон каза следващите няколко думи /предавам смисъла/: “Тази нощ ще минем границата. Нека всички знаят, че не сме тръгнали на разходка. Очаква ни глад, лишения и смърт. За връщане никой не бива да мисли. Ще искам от вас абсолютно подчинение, дисциплина и едно безукорно държание към населението, за което отиваме да мрем. Със смърт наказва Организацията оня, който засегне жена. Другите подробности са известни. А сега, ако има някой да мисли, че не ще издържи неволите – нека си каже докато е време.”
Лицата на всички четници изглеждаха решително сериозни. Никакъв шум. Не, аз не допускам, че последните думи на Войводата се отнасят до мене. Бог ми е свидетел: нямам нито една нечиста, скрита мисъл. Но защо ми стана тъй мъчно. Избива ме на сълзи!
– Тъга по близките хора? Кой знае! Ех ти, комита с комита!
Слънцето си отива. Пред нас се губят високите очертания на Руен. Излизат напред патрулите – най-опитните.
– Напълни пушката! Предпазител!
По нареждане на войводата предадох раницата си /с малко упорство/. Хем келеш, хем голям! Всички охотно я поискаха. Закатерихме се по стръмната снага на планината. Сега съм непостижим, хвърковат, само с карабината и патрондаша.
Нощта се спусна и тайнствено скри нашето сиво одеяние. Изглеждаме на чудати, танцуващи сенки. Лазихме дълги, дълги часове все нагоре и нагоре. Разбира се, звездите няма да стигнем, но пък и краят му не се вижда. Продължаваме. При почивките никой не бива да пуши. Но ето: някъде в страни се забелязват светли точки. Това са навярно граничните постове, накацали по билото.
Пази тишина, стъпвай внимателно! – предава другарят ми отпред. Обръщам се и повтарям шепнешком същите думи, за да стигнат до последния човек. Нищо не се чува, освен редовното ни пъшкане, като че ли някой го дирижира.
Тъмно е. Светлите точки не се виждат. Сигурно някоя гънка на местността ги е скрила.
Пет минути почивка. След това ускорен ход. Минаваме линията на постовете. Още двадесет крачки и сме на самото било. Ето значи где била границата. Спирам се един миг. От тук на юг е Македония. Пристъпвам съзнателно и с едно религиозно чувство в страната на македонците. Но защо тази земя ми изглежда някак загадъчна, по друга от нашата? Може би за туй, че крие в себе си много неизвестност! Кой знае?
Още 70 крачки и гората ни приютява. Разсъмва се. Колко е хубава гората. И нощем и денем – всякога е хубава! Проникваме навътре, за да бъдем по далече от границата Тук ще денуваме между дърветата, скрити в шубраците. В тази гора за първи път проумях двустишието на Ботев:
“Гора зашуми, вятър повее,
Балканът пее хайдушка песен.”
Точно така е. Първо зашумява гората. Чува се странния ромон на листата и този шум постепенно приближава, приближава, та след това вятърът повява. А не обратното. Ботев не е написал това двустишие случайно, нито пък само да го римува. Той просто е изразил една тънка истина, която е успял да улови проникновеният усет на големия художник. Балканът действително пее своята чудна песен. О, тази песен ме покори целият. И като младенец необезпокояван от нищо заспах крепък, дълбок сън. Когато се пробудих, струваше ми се че съм проспал цяла вечност. Бях съвсем забравил где се намирам. Тъй учудено разглеждах всички.
– В Паленелико сме – нали?
– Е, да разбира се – поразсмяха се другарите.
– Хе, хе, господине – казвам си: не бива да забравяш, че се намираш в територията на Негово Величество Султана, с когото сме във враждебни действия. Дебнат те като разбойник на всяка стъпка. Не се занасяй толкова!
Посрещна ни специално изпратен куриер. Нали се движим по “канал”, лесно могат да те намерят всякакви хора на Организацията.
Четата се отправя към Кратовско, където ще има окръжна сбирка, нещо като малък конгрес. Там са Даме Груев, Чучков, Атанас Бабата. Тези три имена стигат, за да се разбере величието на борбата.
Цялото Кратовско е китно. Дивни, великолепни гори! Няма открито, голо място. И затова движението е възможно и през деня. Пристъпваме внимателно по росната трева на някакъв рид с огромни букаци. Това място ми напомня картината “Бракониери” /крадци на дивеч/. Движим се един след друг точно като във филм. Никаква пътека. По незнайния път на четите вървим ние. Спираме отведнъж.
– Залегни!
Чуваме сигнала на патрулите: няколко удара по патрондаша. Също с такива удари отвръщат на среща. Значи: наши сме.
Група четници припълзяват напред. Колко скоро, незабелязано се смрачава в балкана.
Излизаме от гората. Пред нас е нова, чиста поляна, която се стеснява в продължението и прави завой на дясно. Тук там разпръснати дървета стърчат, а от всякъде околовръст смълчани, загадъчни гори. Тъмно е почти. Към края на поляната забелязвам нещо като чудовище, голямо – ей таквоз! Точно край него минава четата. Всеки се спира, подава ръка и бърза да отмине. Приближавам и аз на свой ред. Повдигам на горе главата си, още на горе, като че ли съм пред планина! Един грамаден, снажен мъж, в хайдушка носия, в пълна бойна готовност. Ръкува се най-приветливо.
– Ами този малък, защо сте измъчвали? – запита той.
– О, ти не го познаваш, отговаря Войводата, юнкер е. Адаши сме.
– Значи този ще е легендарният храбрец Атанас Бабата, мисля си аз и усмихнат заминавам.
В дъното на поляната, скрита между дърветата, се намира една бедна овчарска колиба. Малко газениче с неспокойни, колебливи пламъчета полуосветлява лицата на присъствуващите. По средата на колибата е седнал въоръжен мъж с интелигентно сериозно лице, и дълга, почти черна брада. Очите му са бистри, кафяви, дълбоки. Облечен е в обикновен четнически костюм по мярка. Карабината му е нова, покрита. Всички се обръщат към него с особено внимание. Пък и самата му фигура излъчва уважение. Личеше значителната личност.
Този човек умееше да се държи естествено, непринудено и веднага изпъкваше със своята култура, възпитаност, той сам изпълваше бедната обстановка и я правеше по-интересна.
Така си рисувах и аз живия портрет на Дамян Груев – главата на Организацията. Цяло щастие е да го срещам като нелегален в планините на Македония. Тук, в непосредствен досег с него, когато работи и изпълнява своята трудна мисия, този най-голям син на поробената страна, добива едно вдълбочено обаяние и отива до очевидност призванието на незаменим вожд на революцията, набелязан от съдбата.
Чувстваш се по-сигурен при него и въодушевен. Незнайните пътища по които си тръгнал изглеждат живи, светли. Идеалът – напълно постижим и близък.
На следния ден доведоха обезоръжена и навързана четата на Бобито. А Бобито минаваше за върховист. На страшен съд ги водиха. Наказанието им е смърт. Главният съдник е разбира се Дамето.
Как постъпи той. Оправда ли ги?Осъди ги да преминат в редовете на Вътрешната организация, защото всички сме осъдени и обречени на делото. Там е мястото им. Бобито, трогнат до умиление се разкая и се закле да бъде верен на Организацията. И действително, в последствие, той стана един отличен войвода-храбрец.
Организацията беше всичко в Отоманската Империя. Тя се намираше в цялата й Европейска част и съперничеше на Султана с своите закони и наредби, които се изпълняваха безупречно. Не мога да си представя хилава организация при съществуването на хора като Дамян Груев, защото все пак личността заема ръководното място. Тя е всичко.
На третия ден Атанас Баба̀та ме вика на страна и ми дава да разбера, че някой от неговите четници с които завързах приятелство, желаят да остана при тях. Дамето нямал нищо против.
Нека си призная, че това предложение ме изкушаваше, защото хората им бяха по-отбрани от нас и защото и пр… и пр… Но как да го приема? Струваше ми се, че ще извърша едно нечестно дело, ако изоставя другарите си с които съм тръгнал от началото още. Баба̀та веднага схвана деликатното положение и по-вече не настоя. Тогава разкопча ремъкът си, изкара една хубава кама и като ми я подаде каза така: “Ето, вземи я, тя е скъп спомен от Сандо Китанов. Запази я за спомен от мен – твоят адаш”. Бях смутен. Не заслужавах такъв подарък. Стиснах му мълчаливо и с благодарност ръката.
Когато бяхме готови за път Атанас Баба̀та загледа в очите нашия войвода, постави ръката си на рамото му и с открит глас заговори: “Кръстьо, ние може да сме простички хора, някои работи може и да не разбираме, но ние знаем да мрем, А сега – Сбогом!” И се разцелуваха.
Наистина, този разкошен човек предчувствуваше ли близката си кончина?
Разделихме се най-сърдечно и се отправихме за Кочанско. Това денонощие главата ми беше наведена. Смут усещах в сърцето си. Дълго време гледах образите на свидните юнаци и изпитвах необяснима мъка.
При описание на срещата си с Дамян Груев в Кратовско, Атанас Дюлгеров в дневника си пропуска /кой знае защо/ важен разговор с прочутия войвода. При този разговор главната тема е била кражбата на пушки от Военното училище, В своето Изложение до Ръководството на културно-просветните Македонки дружества – София – авторът се спира подробно на тази тема. За да има пълнота в Дневника ще цитирам изцяло написаното в Изложението по този въпрос:На третия ден, преди раздялата, Баба̀та ме извика и ми сочи бараката, Дамето искал да ме види. Намирам го сам. Разговорът почна така:
– Наблюдавах те тези дни и разбрах, че ти именно можеш да ни бъдеш много полезен. Не си изключен от Военното училище и не си извършил никакво престъпление, нали?
– Не, нито едното, нито другото.
– Това е добре. Ти си чувал навярно за голямата нужда на Организацията от пушки. Нашата дейност без оръжие за селските чети, за мъжкото население из градовете е неоправдана. Ние търсим пушки навсякъде, където можем да ги намерим. Накъсо казано – налага се да вземем пушки от Военното училище. Тези за които казваше, че са втория етаж в коридора. Съгласен ли си да участвуваш?
– Да, съгласен съм, но как ще стане това? В коридора, както и в помещенията има денонощни постове.
– Ето как ще стане: Мислиш ли, че ще те приемат отново в Училището, щом като само това е престъплението, че си избягал от него?
– Да, мисля, че ще ме приемат щом като направя постъпки. Имахме подобен случай. През 1903 година избяга в Македония портупей юнкерът Попович. Приеха го отново по средата на годината като герой. Освен това има и кой да се застъпи за мене.
– Кой? – попита Дамето.
– Зет ми. Той е офицер с влияние.
– Много добре! И ние имаме някои познати… Сега е неудобно да се върнеш в Училището, защото от скоро си избягал, а нашите хора които ще ти помагат, не са вече в София. Това време да смятаме за загубено. Ние с теб, ако е рекъл Господ, ще се срещнем през есента в София. Там ще организирам кражбата на пушките. Ясно ли ти е какво трябва да направиш, щом като се върнеш във Военното училище?
– До някъде разбирам какво трябва да правя.
– Подробностите ще наредим в София. По-добре никой да не знае за този наш разговор. Дай си сега ръката. Всичко добро ти желая!
Тук завършва разказът за срещата на Атанас Дюлгеров с Дамян Груев и продължава текста от дневника.Един ден куриер ни донесе страшна вест: Атанас Баба̀та с 24 души отивайки да преследва сръбска чета се натъкнал на аскер. Завързал се лют бой при Черния връх. На турците пристигат силни подкрепления с артилерия. Участвуват и двама германски офицери-инструктори, а всичките са били около полк /2000 души/. Низамите, вбесени от дадените жертви обхождат върха и се впущат в страшен щурм срещу нашите титани. Две оръдия непрекъснато жарят позициите. Боят, ожесточен и кървав продължава две денонощия. Между бомбеният взрив се дочуват юнашки песни. О, там е легендарният Бабата, който ще покаже как юнашки се мре! И ето, последният останал жив четник излиза напред и възпламенява в ръцете си последната бомба. Това беше и последният сигнал за вечната памет на героите.
Настава досадна тишина. Върхът занемява. Тогава турците озъртайки се, плахо приближават и почват да броят труповете. Да, всички са на лице, точно 24. Намират още изпотрошени пушки, скъсани ремъци. Нито един патрон, нито една бомба!
Ето как юнашки загина цялата чета на този рядък, прекрасен герой и то само два дена след нашата раздяла, за да се сбъднат пророческите му думи: “Но ние знаем да мрем!”
Когато получихме скръбната вест, едри сълзи се търкулната не само по моето лице. “Ще можем ли и ние да измрем така”, запита Воеводата с особена възбуда и вдъхновение. Наведохме си главите и се смълчахме.
Бог да ги прости! Чудни работи стават!
На този същия връх – “Черния” в Кратовско, преди две години падна убит моя голям приятел Георги Помянов. Как се повтарят и повтарят имената на орисаните, набелязани, прокълнати места!
Но Дамето е жив! Умеят да го пазят юнаците. Останал е с Ефрем Чичков – верен сподвижник, скромен труженик, голям човек. Значи Дамето е запазен, а това успокоява.
В този същия ден трябваше да заминат за Щипско 25 четника от нашите в помощ на Мише Развигоров. Войводата ме задържа при себе си. Оставахме всичко петима и ни се вижда някак, че сме обеднели. Така е. И най обикновеното заминаване крие в себе си малки, трагични нотички.
Решихме да приберем поста. Петима души нямат нужда от зорка охрана. Оставихме селските чети да ни пазят по отдалечените ридове. А винаги почти денуваме близо де някой стратегичен връх, за всеки случай.
Минаха се два часа от заминаването на другарите. Беше късно след обяд. Налягали сме и тихичко разговаряме. Изведнъж от невидяно изтича селянин, но така подплашен, та съвсем загубил умът си. Той падна на колене пред войводата и почна да вика: “Аман бай Кръстьо, аман бай Кръстьо! Нищо не разбираме. Пък и той нищо друго не може да каже освен това “аман”. След него дотича втори, още по-ужасен. Същата история: “Аман бай Кръстьо, аман бай Кръстьо!”
– Какъв аман бре! – изрева Войводата. Ставай горе! И сам ги издигна във въздуха. Искали да кажат, че аскер е сандардисъл селото и ги подгонил. Но това е твърде дълго за подплашен човек. Така ние схванахме, че ни застрашава близка опасност.
– А, значи ново предателство! – изкряска Войводата и се втурна да огледа местността. Най-близкият връх, на около стотина крачки, беше почернял от аскер.
– Странно нещо, как не сме ги усетили! Сигурно знаят къде сме и са искали да ни изненадат
– Всички готови и след мене, а вие двамата /към селяните/ – пред мене, бегом марш! – изкомандва Войводата. Изхвърчахме като пилци от скривалището си – посока право надолу, а после в страни. Върхът е висок и всичко вижда. Откриха ни веднага. Пропукаха пушки и в същото време чуваме гласове: “Какви сте люде бре!” Краката ми заприличаха на пружини: подскачам и бягам като подплашен заек. Но беда велика: нещо ме дръпна и ме просна на земята. Отначало помислих, че жив читак ме е уловил в ласо и замрях от ужас.
Другарите отминаха, пукотът се засилва, гласовете приближават, все същите: “Какви сте люде бре!”. Чувствам, че леденея и се вкочанясвам. Трепери горната ми устна, нещо кисело ми е под езика. В страшното си смущение почвам конвулсивно да се мятам като уловена риба. Ударих силно лакета си в подарената от Баба̀та кама. Тогава се оглеждам като вързано добиче пред заколение, решено на всичко и забелязвам, че само единият ми крак е хванат от едно дърво, което никак не иска да го пусне.
– Господи, какво е това?
А то що било! Ремъкът, който обхваща и стяга крака ми свършва с кука. И тази проклета кука при бягството се откачила и забила в дървото. Разбира се, спасителната кама на Баба̀та много ми помогна. С един замах прерязвам ремъка и като вятър изфучавам напред.
– Какви сте люде бре, продължават да викат турците. Припискаха няколко куршума за спомен.
Войводата щом забелязал, че съм останал назад – спира се. Но това е наистина голям подвиг: да те гонят, да стрелят подире ти и когато секундата е тъй скъпа за теб, да се спреш и да чакаш другаря си – случайно останал назад – излагайки се на явен риск, на смъртна опасност. Такова другарство може да съществува само в идейните революционни борби!
Слава Богу, не оставих другарите си дълго да ме чакат. Скоро ги настигнах. С ръкомахане и подсвиркване те ми показаха где са. А сега, из гората напред бегом!
Три денонощия се гонехме с тези добри турци, докато най-после се явихме в гърба им и ги оставихме да гонят вятъра напред. А ние си продължихме работата: да изчистим района от черното предателство – което беше и специалната ни задача.
Тази тема – предателството – оставам за компетентните хора. Ще кажа само, че получените резултати в Кочанско се дължат на съзнателната и планомерна дейност на Кръстьо Българията. Той имаше достатъчно опитност и верен усет, за да се справи успешно с един тъй щекотлив и сериозен въпрос. Хора като Атанас Баба̀та и Кръстьо Българията в днешно време почти не се срещат. Това бяха скромни труженици, пламенни борци с редки качества. За тях никой не говори. Те останаха неизвестни, забравени.
Прочие, продължаваме ние покрай другата си работа и нашите агитации. Създавахме по селата селски чети, въоръжавахме ги, обучавахме ги, а по този начин Организацията се развиваше, крепнеше.
Аз съм нещо като началство на селските чети. С голямо старание ги уча талим. Войводата е доволен. Поръча специално за мен бонбони и цигари от Щип. Да наистина началство съм, но… въшливо! Не можах да свикна с тази проклета гад, която ме е тъй нападнала, та просто ще ме изяде целия. Веднъж прочетох 150 едри въшки върху дланта си. Но едни спокойни, разноцветни, украсени! Намерили си царство и блаженстват. Войводата ги смята “ишиджек”. Малките никога не изтребва – напротив покровителствува ги. Щом като му попадне малко въшле, внимателно го пуска обратно из скритите си части – нещо да не пострада. Не било каже пораснало. Това разбирам оборка: с запретнати ръкави “кров проливал”!
И така в борба с всевъзможни врагове изминаха няколко месеца. Един ден донесоха писмо от Централния комитет подписано от Гарванов, което се отнасяше за мен. Категорична заповед: веднага да се отправя за София. Сега научих, че такива писма били получавани и по-рани, на които Войводата не обърнал внимание. Отговорил, че съм му нужен и не желая да се върна. Но това, последното, не търпеше възражения. Не биваше да се усложняват отношенията с Комитета. “Няма що. Готви се за път!”, с голямо неудоволствие си казвам аз. Тази съвсем неочаквана вест ме озадачи. Та как ще се връщам сам, па било и с куриер из тези диви места? Вярно е, уговорихме да не се бавя много в София. Ще намеря четата пак в Кочанско. Но това обикновена разходка ли е? Досадна работа. Обаче всички умувания са вятър. Ще се пътешествува и то тази нощ. Атанас Дългия ще ме води до Саса. Там пък аз ще водя 50 души през границата до Червена Ябълка, да получат оръжие за селските чети. А после – Саждени-Кюстендил-София – ето моят маршрут.
“Скрий добре писмата до Комитета”, ми каза Войводата, защото ако случайно попаднат у турците, ще те погубят. И като се обърна към куриера: “Внимавай да не пострада нещо из пътя този човек. Пази главата си – разбра ли? А след това тихо към мене: “Дръж се сериозно с куриерите и хората, които срещаш из селата, да не забележат страх или слабост в тебе.”
Смъкнах патрондаш, раница, пушка – изобщо всякаква харамийска вещ. Облякох каракачанска носия. Така ми е леко и никой не би помислил нито за момент, че съм комита.
Всички желаят карабината ми. Дадох я на първия, който я поиска. Останах само с малката кама на Бабата. Това ми е единственото оръжие.
И така, С, Богом бай Кръстьо! Довиждане на всички! Прегърнахме се, разцелувахме се. Със смъкнато кепе и със спазми в гърлото, мълчаливо оставих другарите си. Като последен привет всички размахват каскетите си. Все едно, че се отправям за гарата, мисля си аз и потънах с Атанас Дългия в нощта.
Вървяхме дълго време без почивка и без да си проговорим. Добър и верен човек е този Атанас Дългия. Тъй изглежда. Той знае кога да говори и кога да мълчи, а това никак не е малко.
Какви пъргави и неуморими са планинците! Соколи! Когато си при тях нямаш нужда от далекоглед. Пораснали по влиянието на Балкана, те често са капризни, но в основата си остават добри. У тях посредственост няма. Те са с разгънати души: избирай! И щом попаднеш на верен човек, разчитай на него до безкрая. Той ще представлява за тебе надеждна упора – като балканска скала. Но срещат се и зли планинци. Пази се! Защото те са по-хищни и от най-свирепия звяр. От коя категория е моят куриер и къде ще ме заведе в тази звездна нощ? Тук на Балкана, аз чувствувам, долавям доброто в него. Чуват се нашите леки стъпки, а на места и съвсем не се чуват.
Най после Атанас се обажда:
– Наближихме!
– До къде наближихме? – питам аз.
– Ето я, кукята.
– Твоята ли е?
– Моята е.
Разбира се, аз нищо не виждам, Но след малко действително проникнахме в ниска, балканска къщурка.
– Ти ли си Атанасе? – обажда се женски глас.
– Псст! Изсъска той и отново всичко замлъкна.
– Да ручаш, сакаш ли?
– Нищо не сакам, едва чуто отговорих аз, спи ми се.
– Туа ке спиеш.
Беше порядъчен студ от вън. Нямах никаква покривка. И като послушно агне, легнах и веднага заспах точно там, където ми посочи Атанас.
Не зная колко време съм спал. Но като се пробудих забелязах, че слънцето си отива. Оглеждам се: къщурката е широка, има огнище, рогозки, няколко люлки прикачени в таванските греди и много деца. Нещо като ясли. Вътре е почти тъмно. Излизам внимателно вън. На близо една постройка, до нея по-малка стая. После гора, склонове, пресечена местност – с една дума Балкан.
Защо Атанас не ме е събудил по-рано? Навярно не иска да пътуваме през деня. Връщам се в кукята. От люлките надничат учудени бебета. Но едни хубави розови, с големи очи. Други пълзят, трети по-големички.
Този берекет все Атанас ли е натворил! Човек, които има толкова деца, не може да бъде предател.
Чудни деца на балкана: безстрашни, не плачат, не се глезят много. Едно пропълзя до мене. Вземам го на коленете си. Усмихва се доволно. Дойдоха и другите. Искат да се катерят по раменете ми. Пъшкат, гугукат и мяучат. Ударихме го на игри. Кукуляза-бубуляза – боц. Всички деца разбират игрите. И в този глъч се сепва отведнъж сърцето ми. Излизам бързо вън. Неприятна тъмнина. Безбройни звезди покриват небесния свод. Хе там някъде блещукат турските чадъри. Дали моя Атанас не е отишъл нататък? Изтръпнах. Защо се бави още? Жена му! Не я виждам.
Но какво мога да направя аз, без оръжие по тези неизвестни места! Ако имах в ръцете си карабината, духът ми щеше да бъде по-крепък.
Не, баща на 6 деца няма такава голяма охота за сребърници. Нещо ме тегли при децата. От тях ще търся покровителство. Едни особени усещания и може би чист страх.
Срещат ме вече като свой: гюрултия, кукуляза-бубуляза, крясъци – колкото щеш. Детска радост. Странното е, че тези невинни, безпомощни същества действително успокояват. Те са съвършено друг, чужд мир, но хубав, сладък и силен, който завладява.
Да, днес ме подчиниха деца и то най-невръстните. Плениха ме един вид. И слава Богу! Майка им била в близките постройки. Приготвяла манджа за госта. Когато чува врявата, изтичала веднага и се яви на вратата с запретнати ръкави. Та като нададе един вик: “Вие ке слушате ли?” Малките подплашени зверчета се стопорищиха по местата си.
– Те слушат много – отговарям аз.
– О, како си, арно ли си – подава ръка булката и веднага запалва газениче.
– Къде е Атанас?
Хубавата и спретната жена казва, че отишъл до съседите. Скоро щял да се върне. А съседите в някои балкански села са пръснати на далечно разстояние, по разни ридове, но това не им пречи да бъдат добри “комшии.
Ето и нашия Атанас разпъхтян и озадачен пристига. Бързал е. Носи урда и мътеница. Арен човек – безспорно!
– Кажи Атанасе?
– Не са много добри новините, отвръща той Аскерът се е разпънал отново. Трябва да бягаме от тук.
– Ех, щом като трябва – да тръгваме.
Погалих моите малки приятели. След това похапнахме под звездното небе от вкусния зелник с мътеница и на добър ни час.
– Бог да ви пази! – благослови ни добрата булка. И ние двамата изчезнахме като сенки.
Още сме в Царево село. Тази нощ ще се прехвърлим в Цер. Утре, ако е рекъл Господ, ще бъдем в Саса. Движим се из пътя на четите – по “канал”. Но за да избегнем засадите често се отклонявахме от този път. Атанас избираше скритите подстъпи, пътеките на дивите кози.
Случваше се през деня Атанас да ме остави за дълго време. “Ще отида, каже, да видя шава ли аскерът”. И кой го знае къде отиваше. Ясно разбрах, че този човек не желае да се показваме на светло. Така той пазеше децата си.
Останал сам с нерадостните си мисли, аз единствено се уповавах и разчитах да бъда запазен от балкана. Почнах по-малко да проумявам тази непостижима стихия. Нали живея няколко месеца из пазвите му!
Балканът е гостоприемен изобщо, но по-вече за тези, които го разбират и са се вживели в него. Трябва да го посетиш тъй и с такова доверчиво сърце, както отиваш, да речем, на гости у най близък приятел. В изобилие ще ти даде всичко каквото ти е нужно: храна и вода, въздух и слънце, приятна прохлада и отмора. Никакви царски кресла не могат замени неговите буйни, свежи, чисти треви. Те имат скрити пружини, защото са живи. Как хубаво се почива върху тях!… Самият Балкан живее и диша могъщо в своето несравнимо богатство и красота. Той обладава страшни и неизчерпаеми сили. Цялото му стихийно движение се регулира от един скрит център и затова излъчва велика хармония. А във Балкана всички се движи, защото всичко живее. Не се доближавай до него, ако не го чувстваш добре. Загубен си! Той може и усойница да ти изпрати или просто да те забие в земята, ако не те изхвърли като непотребна смет.
В състояние ли сме ние, дребните човечета, тъй много да възраснем, та да прозрем голямата тайна на Балкана?
О, Балканът никога не се занимава с предателство! В това дълбоко вярвам. Ето защо с постоянно спокойствие очаквам връщането на Атанас.
С такива мисли аз се унасях по снежните върхове на дивния Балкан.
Тук описанието е неочаквано прекратено. Защо? Никога няма да узнаем. Вероятно Атанас Дюлгеров е смятал да го продължи, защото след това са оставени празни 6 листа. Продължението на тази история намираме в “ИЗЛОЖЕНИЕ от Атанас Ангелов Дюлгеров от гр. Свищов – До ръководството на КУЛТУРНО-ПРОСВЕТНИТЕ МАКЕДОНСКИ ДРУЖЕСТВА – София”. /не е датирано/…………………………………………………….
Няма да описвам пътуването, защото е дълго, ще кажа само, че Атанас-куриера се страхуваше да се движим деня. Оставаше ме сам дълги часове, отиваше да види шава ли аскера.
Предадох двете писма в Кюстендил. Изглежда, че Българията е дал добри сведения за мене, щом като ме посрещнаха тъй ласкаво. Същите хора – Аце Дорев и Марко Соколички ме задържаха два дни на почивка.
Пропуснах да кажа, че в Червена Ябълка върнах каракачанската носия и облякох друга – местна.
В София разбрах, че Дамян Груев още не беше се върнал. Заминах за Свищов да видя домашните си и след известно време се върнах пак в София.
Беше късна есен. Срещнахме се с Дамето. Той е много любезен. Покани ме да живеем заедно в неговата стая в хотел “Македония”. Единият от двата кревата беше определен за Петко Пенчев – така говореха. Не зная как се случи, но аз го заех по настояване на Дамето.
Постъпките да се върна във Военното училище излязоха успешни. Приеха ме без особени мъчнотии. Тогава почнахме да обмисляме плана за кражбата на пушките – в едри линии е следният: Трябваше в Училището да намеря вътрешни хора, които в нощта на акцията да заемат постовете, да помагат за изнасяне на пушките и да не пускат в този момент тия, които биха поискали да излязат в коридора. Съучастниците не бива да се познават до навечерието на акцията. Преди да вляза в Училището Дамето ме запозна с Герасим Огнянов и Пачеджиев, с които ще бъда в постоянна връзка. С тяхна помощ ще извърша кражбата и ще избягам заедно с пушките в квартира посочена от Герасим.
Герасим Огнянов и Пачеджиев бяха смели хора, готови на всяка рискована акция. Герасим, този левент мъж ми харесваше много с неговата беззаветна преданост към Македонското освободително движение. Войвода, какъвто трябваше да бъде войводата, със всички необходими качества. Той имаше интересен тайнствен говор, който ломеше всяка колебливост, когато предстои да се изпълни един начертан план. У него говорът, думата винаги може да се превърне в действие.
Подържахме връзката така: като прескачаше високата стена на Училището през нощта, той отиваше в парка и поставяше под павилиона своите писма с псевдонима Петканчин. На същото място аз оставах моите писма. Така се осведомявахме до къде е стигнала работата.
Дългите въжени стълби, накрая с железни куки бяха готови. Чувалите в които ще поставяме пушките са налице. Аз трябваше да определя нощта на акцията, с оглед дежурството на моите хора. На всеки по отделно казах, че тая нощ ще извършим кражбата. С Герасим се разбрахме и уточнихме окончателно. Бях получил вече въжето, което ще пукнем от втория етаж, за да издърпаме въжената стълба по която ще се изкачат част от хората на Герасим. Той трябваше да пристигне с не малко хора, за да предава чувалите с пушки от човек на човек до стената на Училището. Тук ще ги товарят на каруца.
Когато казах на Стефан Салабашев, че дълго очакваната нощ е настъпила, той побледня и си загуби гласа. Ясно се дължеше на страхът в него.
– Слушай, шепна му аз, ако тази работа ти изглежда толкова страшна още има време да се откажеш от нея. Ти знаеш, че Организацията наказва със смърт предателите. Помислих си: “Ех, и без Салабашев можем да минем.” Той нещо възропта, но не му се говореше на тази тема.
Това денонощие трябваше да се държим така, та да не даваме и най-малък повод да се допусне, че готвим нещо, че нещо кроим. Легнахме всички, правехме се на заспали. Мисля за Салабашев – тази нощ няма да ни предаде, защото ще заспи, вече е легнал. Утре ще бъде късно. Утре няма да бъда тук. Това обстоятелство ме успокоява. А Герасим? Да Герасим ще дойде с хората си, стълбата и чувалите точно в един часа след полунощ. Ще види знака – светли кръгове от прозореца на гардеробната и ще приближи до сградата под прозореца. После спускам въжето и т.н. действията започват Ами случайно ако се появи дежурният офицер? Тогава Герасим ще се бори с него и ще го върже. Герасим е в състояние да обезвреди не само един офицер. Всичко сме предвидили.
Часът е дванадесет. Дежурните са мой хора. Всички юнкери са заспали дълбоко. Излизам на пръсти в коридора – там където са пушките. Изведнъж вратата на канцеларията силно се отваря и от там изфучава дежурният офицер и вика от далеч: “Стой!”. Спирам се. Гледа ме някак втрещено и ме пита с повишен тон къде отивам. “По нужда”, отговарям спокойно. “Върви и се прибирай веднага!” Прибирам се бързо малко объркан. Към един без четвърт излизам отново. Историята се повтаря. Отговарям невъздържано на офицера: “Имам диария!” Разбрах, че той не спи и наблюдава всичко от канцеларията. След десет-петнадесет минути моите дежурни влизат в помещението. Сменил ги е с по-надеждни хора. Единият от тях успя да ми каже, че се чува голям, необикновен шум долу. Ясно е, че всичко е осуетено, пропаднало! Към един и тридесет часа пристига Началникът на училището генерал Назлъмов с много офицери. Част от тях, водени от дежурният офицер обикалят кревата ми. “Този ли е?” – пита генерал Назлъмов. “Да, този е.” Едно “хъм” се чува от устата на генерала.
Арестуваха ме. В ареста научих, че Салабашев, смразен от страх, е отишъл при дежурния офицер и му е казал най-същественото: – че тази нощ ще открадна пушките и ще дойде Петканчин с хората си да ги вземе. Друго той не знаеше. Офицерът докладва на по-горното началство. Генералът нарежда Училището да бъде блокирано от цял кавалерийски ескадрон.
Държаха ме в ареста три седмици. При следствието, което продължи дълго, никого не издадох. Поисках да отида при генерала. Веднага ме прие. Присъствуваха всички дружинни командири. Започнах така:
– Господин Генерал, дойдох да Ви кажа, че единствен виновник по крадене на пушките съм аз и никой друг. Само това исках да Ви кажа.”
Един от дружинните командири се обажда:
– Господин Генерал, да каже кой е този Петканчин?
– Не желая да отговоря на този въпрос. Моля да ме освободите, господин Генерал!
Изключиха само мене от Училището, друг никой на пострада.
Повикаха зет ми и ме предадоха лично на него. Избягах от дома на сестра си. Събрахме се с Кръстьо Българията, който се беше върнал от Кочанско. На следната нощ зет ми с полицай ме намери в стаята на Българията – хотел “Ориент”. Извлякоха ме от там и на следния ден ме експедираха с охрана при родителите ми в гр. Свищов.
Сериозният опит с кражбата на пушките беше голямо събитие за Военното училище. За този случай сигурно си спомнят всички по възрастни запасни офицери към 72 години.
…………………………………………………..
Тук историята, която ни интересува “Кражбата на пушките от Военното училище” – завършва. Изложението продължава с молба за отпускане на пенсия.
М Ъ Д Р Е Ц Ъ Т
Живял някога мъдрец. Той бил почитан 90 годишен старец, с дълга бяла като сняг брада, дълбоки бръчки, с големи будни очи и винаги с блага усмивка.
Много свят го спохождал. И той на всякого намирал да каже по някоя добра дума: давал надежда на отчаяните, лекувал болките на измъчените, изобщо подкрепял и ободрявал хората в техните беди.
Веднъж при него се явил млад, бледен човек, прегърбен от някакво голямо зло.
– Ох дядо, почнал човекът, преди да се удавя, реших да намина у тебе, като последна надежда. Ти, който знаеш всичко, кажи ми какво да правя? Борчлия съм Дядо. Утре лихвари ще продават целия ми имот. Жена ми, децата ми, остават на улицата. Имам и стара майка, която постоянно кърши ръце и нарежда, като че ли смъртта е влязла в къщи. У на е чернило. Пък и всички ми обърнаха гръб, щом като съм загубил парите си. Моля ти се Дядо, научи ме какво да правя и кажи ми има ли някакъв изход?”
Старият мъдрец го изслушал внимателно, усмихнал се загадъчно и му отговорил така: “Разбира се синко, изход има и всичко ще се поправи. Ти отново ще стъпиш на твърда земя, но твоята работа е такава, че трябва да изчакаш 40 дни. Наложи си търпение, за да бъдеш спасен. Точно на 41-я ден ще дойдеш пак тук, при мене и тогава ще ти посоча разковничето, ще ти кажа какво трябва да правиш.”
– Та аз до 40 дни ще умра 40 пъти, Дядо! Не са ли много 40 дни? Открий ми разковничето днес или по-рано! – умолявал младият човек.
– Казах ти, синко. Иди си с мир, 40 дни са само един миг. Ти ще ги изтраеш, защото на 41-я ден всичко ще се промени в твоя полза. Такава е работата ти.”
Младият човек разбрал, че е излишно по-вече да настоява и като си отишъл с една малка надежда, започнал трескаво да брои дните.
Разбира се, имотът му бил продаден. Пъшкал, стенел той, а дните се нижели мъчително, като една черна, тежка броеница. Ходил още 2-3 пъти при мъдреца, тласкан от собствената си горест, но винаги получавал един и същ отговор: “Иди си с мир синко, но на 41-я ден ще дойдеш.”
Безпомощно се лутал в своето отчаяние този млад човек, а дните нанизани един след друг летели, летели безспирно. Ето, че останали 30, 20, 10, 5 дни. И с учудване забелязал младия човек, че колкото наближавал денят на срещата, толкова по-вече намалявало желанието му да отиде при мъдреца. Най после сам не усетил как минал и заминал 41-я ден, просто – забравил го. След няколко месеци наново и случайно си спомнил за тази среща и решил все пак да се яви при мъдреца, макар и със закъснение.
Намерил го сам в дълбок размисъл.
– Дядо, започнал младият човек, прости ми, че не дойдох на уговорената среща на 41-я ден. Кой знае как – пропуснах я. Пък и положението ми се малко промени. Не е тъй лошо, както беше в началото.
Старецът го погледнал с добрите, си будно очи и казал. “Не съм те и очаквал да дойдеш навреме синко, 40 дни са всичко в живота на човека. Това е една много, много стара истина, която винаги се ражда със самия човек и остава при него до гроба. Чуй ме: за да забравят хората най-близкия и скъп мъртвец трябват само 40 дни. Няма човешка беда да трае по-дълго от 40 дни. Свършват зле тези, които не изчакват 40-тях дни. Тъй е било от памтивека, защото тъй е направен човека, синко – това от мене да знаеш. А сега, иди си в мир.”
Тъй завършил побелелият старец и останал в своята самотност да чака други несретници!
ОКТОМВРИ
Изпратих до Иванчо Цанев ей това писмо:
“Пиша ти, защото почти не те срещам.
Моля те настоятелно да ми изпратиш по Крум наема. Не ме пращай да го търся в Стара-Загора. Не ми разваляй отношенията с Любена. Сам виждаш – няма смисъл.
Казах ти, не ми липсва желание да плащам. Може би един ден ще се издължа – колкото и да ти се вижда невероятно. Но това няма да стане чрез наеми. До тогава / да прощават всички кредитори/ ще трябва да ядем. Не разбирам какъв интерес има да се проявяват излишни жестокости или капризи и кого биха ползвали те?
Все пак разчитам, че ще ми изпратиш наема. Ще го изпращаш и в бъдеще, както си правил до сега.
Поздрав
Ат. Дюлгеров
Това писмо, по принуда, отправих до “знаменития” ми баджанак. Нямам пари, а тъй много ми са нужни!
Безсърдечното човече отсъдило да изгони Крум – носача на писмото – толкова го озлобили моите думи.
Защо ли?
– Плебейски произход – ето обяснението!
ФЕВРУАРИ, 933 г.
Майка получи слаб удар в лицето точно срещу големите празници – Нова Година, Рождество Христово. Тази достойна жена не можеше безболезнено да изживее гнетущето наше положение и вкаменилото, диво държание на тъй наречените “близки” хора.
Майка пожела да прехвърли къщата си на децата!