Автобиография на Атанас Дюлгеров – Първи
В моята ранна младост постъпих кадет във Военното училище, което не завърших, защото избягах, за да взема участие в Освободителното революционно движение на Македония.
Бях един от най-младите четници (ако не и най-младият), все пак бях юнкер в VІ клас. В Кюстендил попаднах в четата на Кръстьо Българията, един от изтъкнатите войводи на В.М.Р.О. (Вътрешна македонска революционна организация). Нашият район на действие беше Кочани – неспокоен район по онова време – април, 1905 год. Още в Паланечко ни посрещна куриер, който ни отведе до Кратовско, където трябваше да заседава тъй нареченият малък конгрес на В.М.Р.О. Аз бях редник. Разискваха войводите и все пак дадох известни сведения за него, преди години, на Хр. Силянов.
Тук се срещнах за пръв път с Даме Груев – Дамето, както го наричаха. Той ме викаше често, за да разговаря с мен. Разпитваше ме за живота и условията в Училището, отношенията на офицерите съм нас, с какво оръжие разполагаме за пушките и къде са поставени. На третия ден, преди раздялата, юначният войвода Атанас Бабата, с когото бяхме станали близки, ми сочи бараката и казва, че Дамето искал да ме види. Отивам при него. Разговорът почна така: “Наблюдавам те тези дни и разбрах, че ти можеш да ни бъдеш полезен. Не си изключен, не си избягал от Училището, не си извършил никакво престъпление, нали? Тогава ти ще се върнеш, с наша помощ, още тази година, в Училището и ще ни помогнеш да вземем пушките от втория етаж, където каза, че са наредени.” Д. Груев говори за крещящата нужда на Организацията от пушки. “Ние търсим пушки навсякъде, където можем да ги намерим.” По негово внушение и нареждане трябваше да се върна в София през август. Ще го потърся в хотел "Македония". Там ще обмислим и ще наредим всичко. Налагаше се да изпълня това нареждане, като заповед. Дамян Груев беше един от най-големите във В.М.Р.О.
Август, 1905 год. Аз съм в София. Живеем заедно, в една стая в хотел Македония, с Дамето. Планът за кражбата на пушките е почти готов. Отново съм юнкер. Търся сподвижници, които трябва да заемат постовете по време на акцията. Дамето ме свърза с младия войвода Герасим Огнянов, като външна помощ, за улеснение на задачата. И все пак планът не успя. Провали се! Когато вземането на пушките щеше да бъде извършено през нощта, Училището беше блокирано от цял ескадрон, който възпря и пръсна външните хора на Герасим Огнянов. Арестуваха ме веднага. Предателство! След дълъг разпит ме изключиха от Военното училище, като главен виновник. Друг никой не пострада. Това събитие е известно на всички стари офицери, завършили това училище.
Трябваше да продължа, все пак, образованието си. Бях не от мирните ученици. След като ме изключваха от тук и от там, най после успях да завърша Първата софийска гимназия.
Следването ми започна от Лозана (Швейцария), но не за дълго. Обяви се Балканската война – 1912 – 1913 год. Почти всички студенти се върнахме в България. Понеже другарите ми – предимно македонски деятели – бяха в Македонско-Одринското опълчение, поисках и аз, на свой ред, да отида при тях. Зачислиха ме във 2-ра скопска дружина на капитан, после майор Иван Пожарлиев. Бях кандидат офицер, взводен командир в ротата на подпоручик Пушкаров, човек с изключителни качества, който случайно избегна смъртта, но холерата го порази. Разбира се аз го заместих като ротен командир.
Не споменавам никакви имена на мои близки приятели, защото всички са избити при разни случаи или умрели. Не малка част от тях бяха значително по-възрастни от мене. В близките месеци аз навършвам 77 години.
Каква е била дейността ми като взводен и роен командир се вижда от обемистия том на полковник Дървингов – н-к щаба на Опълчението – “История на Македоно-одринското опълчение”, том ІІ, стр. 52, 508, 513. И все пак трябва да кажа: Бях ранен, като ротен командир, в боя при Пониква. През войната съм награден с войнишкия кръст за храброст, произведен съм подпоручик след войната. Демобилизираха ни в София.
През 1914 година продължих образованието си, този път във Франция, но пак за сравнително кратки време. България се намеси в Първата световна война през 1915 год. Налагаше се да се върнем и то без мъчнотии, защото властите започнаха да се отнасят зле към студентите българи. Най-после пристигнахме благополучно на родна земя.
Зачислиха ме в 33-ти Свищовски полк, където изкарах по-голямата част от войната.
Към 1920 год. създадох една малка дърводелска фабрика ала Роберт Оуен. Всички майстори и работници, освен заплата и надница, участваха в печалбата на предприятието. Животът на това предприятие продължи 5 години. Работата ни изобщо избиваше към злополука и аз бях принуден да я ликвидирам и да потърся друга работа. По онова време настоятелят на д-во “Стрела” беше се поминал. Успях да взема мястото му. Вестниците, списанията помогнаха, за да създам една добре уредена книжарница, посещавана редовно от професори (с някои от тях бях в близки връзки), учители и абсолютно от никакви фашисти. Нека посочат името поне на един фашист, който ме е посещавал, тези които си въобразяват, че знаят всичко!
Нямам никакво участие в никакви политически партии или движения, защото не съм имал вкус към тези неща. През целия си живот съм бил само безпартиен. Всичките ми приятели са били хора с прогресивни виждания. Може ли някой документалист да опровергае тази истина?
Статията на Димо Казасов “Зрител и художник”, поместена на 10 т. м. във в. “Отечествен фронт”, създава едно задоволство и удовлетворение всред читателите на този вестник.
Димо Казасов е човек с натрупан опит, с обективен поглед, не малко видял и преживял. Неговите статии и книгите му се четат с голям интерес. Въпросната статия е напълно обоснована, пък и навременна. Като редовен абонат и читател на “От фронта”, бих искал да допълня тази интересна статия с нещо, което се отнася до отхвърляне картините на Александър Божинов.
Александър Божинов не е само общопризнатият основоположник на българската карикатура, като изкуство. Той е и голям художник.. И гениални художници не винаги могат да създават съвременни произведения. Недоумявам каква тематика е потърсил журналиста във витошките цветя? Самите цветя изобщо в тяхната същност, са една тема, а от тук и една тематика. Нима темата “цветя” следва да бъде изхвърлена от всички изложби? Цветята на Божинов винаги са били свежи в нюансите си, пълни с живот, защото Александър Божинов обича много цветята. За него те са като хубавите деца – мили, понякога капризни. Той е майстор и в тази част. Нима една картина следва да отговаря на определени размери по големина, за да бъде приета в изложбата? Ами ако малката картина е много хубава? (Каквито са сигурно картините на Божинов).
Отказът на журито да приеме картините на Божинов ми напомня за един друг отказ. Преди години, някакво жури или комисия отказа да пусне в продажба “Златната книга” на Ал. Божинов. Георги Димитров научил за това и с възмущение наредил да не се пречи на излизането на тая книга. Все около това време Георги Димитров изпраща на Александър Божинов всичките си произведения, луксозно подвързани, с един топъл надпис.