Литературни интереси

ПРЕДГОВОР

След м. септември 1944 год. дружеството за разпространение на периодичния печат “Стрела”, на което Атанас Дюлгеров е представител в гр. Свищов, е закрито. Книжарницата със същото име, е експроприирана от левите земеделци. Приятелите на Атанас Дюлгеров от Академията – професорите Иван Стефанов, Тодор Владигеров и Анастас Бешков, поради левите си убеждения, са изтеглени на работа в София. Така, останал без работа и без приятели, вероятно баща ми е решил да запълни свободното си време с четене. Още повече, че тогава не е имало телевизия и интернет и единственото развлечение е било радиото и тайното слушане на “Свободна Европа”.

Кога е започнал да чете и да си води записки, не е известно. Те не са датирани, но обстоятелството, че са водени по новия правопис показва, че са писани след 1944 год. Литературните интереси на Атанас Дюлгеров са били изключително разнообразни. Те обхващат древногръцката и староиндийската философии, изтъкнати музиканти, художници и писатели. Използвани са цитати, както и собствени мисли и впечатления.

Записките са водени с молив или с мастило. Като се има предвид изключително нечетливия почерк на автора, не е изключено, при някои думи, да съм допуснал грешка, за което моля да бъда извинен.

Пловдив, 04.03.2004 год.

Ангел Дюлгеров – Втори

П.П. от Атанас Дюлгеров – Втори: 

Снимки от Тетрадката можете да видите ТУК.

ЛИТЕРАТУРНИ ИНТЕРЕСИ

на Атанас Дюлгеров

Аксел Мунте – “Сан Микеле”

Бях се върнал в Сан Микеле с едно око по-малко. Няма какво да се каже, сигурно за това съм бил създаден – да вляза в живота с две очи, за да бъда подготвен за такава възможност. Върнах се съвсем друг човек. Струва ми се, че с единственото си останало око гледам на света под друг ъгъл зрение. Не мога вече да виждам това, което е ниско и грозно, виждам само каквото е мило, красиво, чисто. Чрез някаква чудна зрителна измама виждам хората не каквито са, а каквито трябва да бъдат. С моето сляпо око все още мога да виждам много глупаци да се перчат около мене, но те като че не засягат нервите ми, както беше по-рано. Тяхното бърборене не ми пречи, нека си приказват. Ако трябва да обикна някого от моите подобни, струва ми се, че ще се наложи да ослепея и с двете си очи.

+ + +

Виждаш ли това малко петънце, смътно като светлината на лоена свещ, която е на изгасване? Това е вашата планета – дребни мравки върху буца земя.

+ + +

Мухтар Ауезов

Абай – казахски поет на поетичния казахски народ, род. 1845-1909 год.

В сърцето ми изгрява зора на любовта.
Няма лек за рана, нанесена в сърцето.

+ + +

Из писмото на Р. Ролан – 1941 год. до Пол Клодел – френски дипломат и писател

. . . . “И аз не отричам нищо, нито смиреното и гордо: “Какво зная аз?”, нито: “Чрез вярата ние вървим напред.”. Така ще вървим до смъртта си и дано видя до себе си големия приятел, който веднъж с ръка в ръка да изрече заедно с мене словата: FIAT VFLUNTAS /да бъде волята ти/

+ + +

Бях дете 14-15 годишен изтръгнат от провинцията и присаден в Париж, сам, без приятели, без ръководител, изгубен в тълпата на големия град. Бетовен бе въздухът, който ми липсваше, той бе природата по която копнежът ме разхождаше и в празнотата, издълбана от загубата на вярата, той бе очакваната религия. Той стана надеждата, прозорецът, разтворен в нощта към необозрими далнини, слепият допир с това, което е …….

+ + +

Бетовен говори на Черни – негов приятел:

“Стихотворенията на Шилер са извънредно мъчни за музиканта. Композиторът трябва да умее да се извиси високо над поета. А кому е възможно това при Шилер? Това е много по-лесно при Гьоте.”

Бетовен не само е преработил Одата на Шилер по свой начин, но е подчинил и стихотворния размер на мелодичните рамки /Р. Ролан/. Музикалната строфа е яхнала поетическата строфа и държи юздата.

Вдъхновителят на Одата е Шилер, но Бетовен я е пресъздал, като се е придържал о нея.

Бетовен, който е събирал свещените надписи на стария Египет, как би ценил, ако му бе известен египетския папирус /от Оксиронк/ с божествените думи: Исус казва “Там където човек е сам, аз съм с него.”

“Бог е там, навсякъде в последните страници на Бетовен. Чувствува се неговото присъствие... Ние виждаме едно от тези проявления на симфонията /деветата/” Ромен Ролан.

В историята на изкуството няма случай един гений да остане пленник даже на произведението, което му е най-близко до сърцето и упоритата работа, която то му налага. Защото произведението, колкото и обширно да е то и дори да е колкото Деветата симфония, съвкупност от преживяванията на цял един живот, то все пак е ограничено от своя план във времето и пространството. А геният прекрачва тези граници. Свободолюбивият дух не търпи прегради. Така Бетовен е прескочил преградата на Деветата, като е навлязъл в две свободни творби, на които историята още не е отредила заслуженото место: 33 Вариации оп. 120 и Багатели оп. 126.

За ХХ-та Вариация: “Това са страстите в религиозен смисъл на думата, на една мисъл, която следва своя кръстен път. За да схванем смисъла на развитието трябва да се съсредоточим, да затворим външните врати, за да се усамоти душата за светото беседване със самата себе си. Този свещен характер не ни лъже: божественото присъствие е тук.”

Монтен /1533-1592/

Мечтата на тия, които дирят уединение, изпълнени с вяра в Божиите обещания за отвъдния живот, е много по-здрава и правдоподобна, отколкото мечтата, която се надява да получи земно безсмъртие. Само за тоя отвъден, блажен и безсмъртен живот заслужава да се отречем от удоволствията и сладостите на тукашния живот.

Ние трябва да задържим със зъби и нокти насладите на живота, които годините ни изтръгват из ръцете една подир друга.

Сент Бьов казва за Монтен: “Той може да е изглеждал добър католик, но не е бил никога християнин.”

Онова което му допада в католицизма, който той превъзнася и величае е редът на древността.

Старото, познато зло се понася винаги по-леко от новото непознато зло.

+ + +

Фрагменти за философското развитие на Лудвиг Фойербах:

Който убие в себе си желанието към светски неща и се отдаде на размисъл върху безсмъртието, той има такава здрава опора, че никакви бури и вълнения не биха могли ни най-малко да го разклатят.

Постарай се да прикриваш по-вече предимствата си, отколкото недостатъците си. /Св. Бернард/

Когато правиш добро, прави го не за твоя слава, а за славата на този, комуто ти дължиш способността да правиш добро. От тебе зависи само способността да грешиш, а доброто, което правиш, идва от Бога. /Св. Августин/

Да се вярва в Христос, това значи: от пороците на един човек да не се съмняваме в неговата добра същност, нито от печалните наблюдения, които правим над единични човешки индивиди, да се съмняваме в човека изобщо. Като човек Христос е бил човекът изобщо. Вярата в Христос е вярата в човека.

Човек има пороци само за това, за да може по тях да развие, като тяхна противоположност, своите добродетели.

Отнемеш ли ми моите пороци, ти ми отнемаш и моите добродетели. Казвам ти: най голямата грешка в твоя живот е била тази, че ти никога не си грешил, никога не си извършил грях.

Това което веднъж си започнал, ти трябва да завършиш, независимо дали неговият завършек ще те доведе до щастие или нещастие, до рая или до ада. Щастието е лукс, а завършването е необходимост.

Един изпитва радост от това да изглежда повече отколкото е, а друг – от това да бъде повече отколкото изглежда.

Колко трудно е за душата да се възземе на такова място, от което се вижда небето спокойно на всякъде /Монтен/.

Лично аз обичам живота и го приемам такъв, какъвто Бог ни го е дал. Грешим спрямо тоя велик и всемогъщ Благодетел, презираме, потъпкваме и обезобразяваме подаръкът Му. Върховно и почти божествено качество е умението да се наслаждаваш умерено на природата си. /из “Опитите” на Монтен/

ИЗ “ЧЕРНИЯТ ОБЕЛИСК” – Ерих Мария Ремарк

Ще тръгна по света като малка искрица, която ще се опита да не изгасне.

Ние всеки ден умираме по-малко, но и всеки ден живеем малко по-дълго.

Бетовен. Великите творчески епохи – Ромен Ролан

Гордият Бетовен повече от всеки друг би настоял за правото на независимост на музиканта наравно с другите изкуства.

Неговото /на Бетовен/ АЗ е грамадно. То хвърля върху всичко сянката си или слънчевата си светлина. /стр. 153/

Никога не съм мислил да пиша – казва Бетовен – за да печеля известност и слава. Трябва да излея това, което имам в сърцето си – ето защо пиша.

+ + +

1801-1802 г. – трите сонати за пиано и цигулка, посветени на император Александър.

Лунната соната излиза през март 1802 г.

Durchfuhrung – преведено на френски – de veloppment – развитието. Ромен Ролан намира, че това е много беден, ученически превод на този музикален термин.

1804 год. е завършена “Ероика”, в началото на май.

Хайлигенщадт – градчето в което Бетовен работи върху “завещанието”.

Джулиета Гуичарди графиня Галенгара, на която е била посветена Лунната соната /1802 г./.

Главната черта в творчеството на Бетовен е единството – ето неговия стремеж в композициите.

Причината за глухотата на Бетовен, ми се струва, е приливът на кръв във вътрешното ухо и слуховите центрове, прилив на кръв, който се дължи на преумора на органа от бясното съсредоточаване, от ужасната натрапчивост на идеята. Вашето сравнение с индийският йога ми се струва много вярно /писмото на френският лекар Мараж до Р. Ролан/. Болните от Лабиринти често чуват хубави инструментални мелодии, прекрасни песни, които ги озаряват, но които те се мъчат да доловят, без да могат да ги задържат.

Бетовен е чувал шумове, бръмчене. Важното е не, че тези шумове са били възприети. Чудото е в това, че те са били превърнати от духа в произведения на изкуството. От хаоса Бетовен е създал един свят.

Тереза фон Брунсвик, както и сестра й Жозефина са били най-издържаните големи приятелки на Бетовен. Ромен Ролан пише: “Тереза към 35-та си годишнина ще открие смисъла на религиозната и човешката мисъл, която я направи равна по сърце и по интелект на приятеля си Бетовен.”

Джулиета Гуичарди е била тяхна първа братовчедка.

Апасионатата е била посветена на Франц Брунсвик – брат на Жозефина и Тереза и двете с най-силни любовни чувства към Бетовен, както и той към тях. Това се вижда от писмата на Жозефина и дневникът на Тереза, от цитатите, които прави Ромен Ролан.

Апасионатата е завършена през лятото 1806 год. в замъка на Франц Брунсвик.

Из дневника на Тереза Брунсвик – може би най-голямата любов на Бетовен. “Не искам вече да считам слабостта за доброта. Истинската доброта е съединена със силата. Безплодната доброта е истинска слабост на духа и на характера. Който се задоволява с нея е едно добро животно, а който я придружава с претенции, той е най-нещастният и заслужава презрение. Без опасност и борба няма победа.”

“Благороден, милостив и добър трябва да бъде човекът.” – прилика в мислите между Тереза Брунсвик и Бетовен.

Гръцка философия – според М. Рой

Гръцката философия е възникнала в колониите на Гърция – Мала Азия – в град Милет. От тук и названието й – Милетска школа. Първият гръцки философ – Фалес се е родил в Милет в 624 год. преди Хр. Според Фалес целият свят е възникнал от водата. Водата е основно вещество. Той е считал, че в магнита има душа, тъй като той е привличал желязото.

Питагор е бил жител на остров Самос през 532 год. преди Хр., от където се преселил в Южна Италия. Той бил мистик – философ – идеалист. Проповядвал на религиозни теми. Вярвал в преселението на душите, считал душата за безсмъртна и, че тя намира своето убежище ту в едно, ту в друго същество. Ако нещо се роди веднъж, то ще продължава да се ражда. В света няма нищо ново, всичко е видоизменение на старото.

Собствеността в религиозната община на Питагор била обща. Даже математическите открития ставали общи. Питагор е считал, че всяка вещ е число. Основата на неговата философия е математиката. Тя е плод на чистата размисъл. Абсолютната истина може да бъде намерена само в света на свръх чувствения разум. За това е необходима чиста математика.

Хераклит е живял в Ефес – Мала Азия през V в. пр.н.е. Според него в света няма нищо неподвижно, вечно. Всичко е непрекъснат сменяващ се поток. Даже слънцето всеки ден е ново. Единството в света се заключава в неговото многообразие. Първото вещество във света е огънят. Душата се състои от огън и вода. Огънят е велик, душата – презряна. Душа, в която преобладава огъня е мъдра и прекрасна. Ако в душата преобладава водата – тя умира. Хераклит е вярвал в боговете. Той бил в основата си /според Рой/ материалист, макар и да признавал Бога като символ на мировата справедливост.

Парменид, живял през V век пр. Хр. в Южна Италия. Някои считат, че той е основател на гръцката логика. Той е открил метафизиката, основана на логиката. По негово мнение човешките чувства са несъвършени и за това нашето чувствено познание е погрешно. Всичко е неизменно, неподвижно, вечно.

Емпедокъл, 423 г. пр. Хр., живял на о. Сицилия, основател на древногръцката фармакология. Светът се състои от земя, вода, огън и въздух – тези четири елемента са вечни.

Анаксагор, V в. пр. Хр. – пръв е открил затъмнението и че светлината на луната е отразена светлина.

Демокрит, V в. пр. Хр. В основата на всички вещи лежат атомите. Те съществуват вечно. Винаги са били, са и ще бъдат. Те са постоянно в движение. Животът се е появил от първичната влага. Във всяко живо тяло е включено известно количество огън, особено най-много в главата и душата. Целта на живота е блаженството. Това блаженство се получава по пътя на въздържанието и културата. За жената той е имал лошо мнение. Имал е демократически разбирания.

Протагор. 450 год. пр. Хр. Ние не знаем съществува ли Бог или не съществува, но щом като болшинството от хората се покланят на Бога, това поклонение е необходимо. Протагор е бил стронник на закона, морала и традицията.

Сократ, V в. пр. Хр. М. Рой дава твърде малко за Сократ. Според Рой Сократ бил само оратор, а не писател, но все пак философ – учител на Платон и Ксенофон. Сократ бил агент на Спарта и предател на гръцката демокрация. Речта на Сократ пред съд е знаменита и все пак го осъждат на смърт. Любимият ученик на Сократ – Платон говори за свoя учител като човек с високи морални качества и неопетнено поведение. Сократ бил съвсем безразличен към удоволствията. Почти не докосвал виното. Той вярвал в задгробния живот. “Аз зная само това, че нищо не зная и затова съм по-мъдър от другите.” Според Рой, тази знаменита фраза показвала високомерие.

Платон, 427 год. пр. Хр., е роден в аристократично семейство. Той е почитал безгранично Сократ. Платон е обвинил атинската демокрация за смъртта на Сократ и за поражението нанесено от Спарта. Бил е зъл враг на демокрацията. Вярвал е в безсмъртието на душата. Според него действителният свят е вечен, неизменен. Подобно на Питагор, размисълът на Платон бил дедуктивен, математически. От Сократ е взел етиката му. Според Платон философ е този, който е мъдър и пълен с любов. Философът обича не красивата вещ, а прекрасното въобще. Истинско знание възниква за тези, които познават вечното, безграничното, неизменното. Представата се отнася към външния чувствен свят. Представлението е свързано с отделна, красива вещ, знанието – с прекрасното въобще. Отделните вещи обладават противоположни признаци. Докато съществува тялото, докато душата се осквернява от телесен грях, до това време нашето желание да познаем истината не може да се удовлетвори. Нашето мъртво тяло е изпълнено с различни заблуждения, то е посредник внасящ изопачения, обезобразения в познанието. То е вместилище на страсти и желания. Тялото се явява преграда за постигане на действителното знание и истина. То е причина за много нещастия. В него са загнездени много болести, а също любов, ненавист, злоба, жестокост и други страсти. С една дума тялото поглъща всички духовни сили. Вечното или истинското знание ние можем да получим само след смъртта. Всичко което се наблюдава на този свят е преходно, това което не може да се види е вечно. Тялото може да се наблюдава – то е преходно. Душата не може да се види – тя е вечна.

Бог е създал света, не от нищо, а от това, което е съществувало до тогава. Бог е сътворил света добродетелен, до колкото е било възможно. Той е дарил душата с разум и я вселил в тялото. Целият свят Той е превърнал в живо същество, което обладава душа и разум. Светът е един, а не множествен. Висшата форма на движение се явява движение по кръга и движението на този свят произхожда от кръга. Огънят, водата, въздуха и земята съществуват в равни пропорции. Благодарение на това /на равните пропорции/ присъствува /на лице е/ идеята за дружбата. Никой не може да разруши света, освен Бог. В началото Бог е създал душата, а после тялото.

Ако човек води нечестив живот, той за втори път ще се роди жена, ако и в това раждане той се окаля в грях, то в следващото раждане ще се превърне в животно. Падението се продължава докато се върне разума.

Платон е разделял гражданите на три категории: простолюдие, волни и философи. Политическата власт ще обладават само философите. Някои от простите хора /простолюдието/ могат да бъдат издигнати до ранг философи, при изключителни случаи – ако са мъдри и даровити.

Смъртта на бойното поле е висш идеал за гръцките юноши – ето какво трябва за бъде тяхното възпитание. Смъртта е сто пъти за предпочитане пред робството. Не е нужно децата да четат разкази за това как благородниците оплакват смъртта на свой близък. По тази причина и поради пияните богове на Омир, Платон е против Омир и против четенето на книгите му от децата.

Високият смях е противен на добрия нрав. Обратното е с боговете на Омир – те се тресат от смях, те са чувствени, винопийци, а всичко това пречи за създаването на идеални гръцки граждани.

Философите мислители (властници) ще бъдат макар и не богати, но щастливи. Ще си имат свой обществен стол, където ще се сервира само постна храна. Жилището на мислителите ще бъде малко, но красиво. Освен най-необходимото, те няма да имат никаква собственост. Целта им ще бъде не щастието на някакъв род, а процъфтяването на целия народ (град Атина). Както богатството, така и бедността са пагубни, за това няма да има богати и бедни. Обучението на мъжете и жените ще бъде еднакво. Правата им във всички области ще бъдат равни. Сред другари всичко ще бъде общо – даже жените и децата. Веднага след раждането децата ще бъдат взети от родителите. Жената може да стане майка от 20 до 40 години. Мъжът може да стане баща от 25 до 55 години. След пределният срок бременността се прекратява изкуствено или детето се убива. (Всичко това според превода на Платон от М. Рой)

Платон е написал своя “Диалог”, биография за Сократа така, че според Рой, мъчно може да се определи дали изказва свои мисли или ония на Сократа. Прави впечатление, че Рой на места не е обективен.

Благодарение на това, че децата няма да знаят своите родители, всеки срещнат мъж ще наричат “тате”, а жените “майко”. (из “Държавата” на Платона)

Аристотел – 323 г. пр.н.е. е роден в тракийския град Стагира. Той бил ученик на Платон и домашен учител на Александър Велики.

 

Йосиф Керкховен – Якоб Васерман

“Отче наш, който си на небето. Вярваш ли наистина, че съществува Отец на небето? Задоволен ли си от тая дума във всяко отношение? Да вярваш, истински да вярваш – това е все едно да създадеш Фауст или някое велико музикално творение. Всичко друго е една приблизителност и едно средство, което е употребено, защото няма по-добро от него.”

Ти не можеш вече да се вживееш в “Отче наш”, но и това, което ти си изградил в душата си с твоя опит и с твоите познания, не е по-друго от една черупка, като тази на охлюва или малко по-голяма.

“Желал бих да бъде тъй – отговаря Керкховен на жена си Мария. Не си ли забелязала още, че отдавна считам всички тези познания и целия мой опит за несъстоятелни и съмнителни? И аз не върша вече нищо друго освен да обикалям тази едничка централна тайна и да търся достъп до нея”. (Керкховен е професор невролог)

“Когато двама живеят наистина задружно, между тях няма сметка за задължения. Всеки поема тежестите на другия в своите верни ръце. Спойката на нашата сила и слабост се намира в един магнетичен полюс, в притегателния център на любовта.”

 

“Тия хора са толкова оскотели, че всеки, който не е скот като тях е неверник.” (Авицена, роден в Персия през 983 г.) Бил е голям учен, везир отрупан с почести и по съдба арестант.

“Виното ли е виновно, че го пие някой глупак?”

След смъртта на Дора Дюстабанова – близка приятелка на Тодор Траянов – самият той се е почувствал самотен, изоставен от света. Често е обичал да си спомня стихът на Хьолдерман за лозата. “Аз съм като тази лоза. Ще плъзнат клоните ми по земята. Защото няма кой да ги крепи, за да растат към небето.”

По-добре е да срещнеш зла мечка в полето, отколкото глупак в къщи. Глупавият гори в огъня, а умният си грее на него ръцете. (Мережковски)

Духовните качества – това са възприятията на чувствата и разума. Възприятието, това е непосредствено знание, представа, усещане. (Будистка философия) 

Красотата винаги се стреми към красота, както цветето към слънцето.

Пословица от 19 век. “Колкото по-далече от очите, толкова по близко до сърцето.”

Езоп Арнолт Бронен

Алкман от Сарди, живял VІ век пр. Хр. – хоров диригент. Стихотворението е написано в дълбока старост.

“Окуцях сладкопойни девойки, момичета мили!

Ех, да бях от свещените птици, така лекокрили, как безстрашно тогава в простора безкраен бих литнал, отдавайки се понесен над синята шир на вълната!”

Друг поет – Архилов, живял към VІ в. пр.н.е. – противник на войната, е написал следния стих:

“С прекрасния ми щит, що във храста запокитих, един тракиец днес се перчи и надува. Той има щит, а аз живот, не ми е жал за щита, че щит да купя мога нов, живот не се купува.”

Моцарт умира на 5 декември 1791 год. на възраст 35 години и 10 месеца.

Ромен Ролан за Леонора: “Свещената жена, химна на надеждата в скръбта, тази молитва на страдащите сърца, която никой от нас не ще може да повтори или да изслуша без скрити сълзи.”

Ерио – майсторът на радостта и страданието, на най-съкровените трепети и на героизма, се изправя в своята високомерна самота и твори не за една епоха и за едно поколение, но за всички хора и за всички времена.

Розата на Русия – така нарича Виктор Юго Юлия П. Вревска. Тази жена от висшия свят, залага всичките си средства и създава санитарен отряд, в който се включва като обикновена медицинска сестра.

Виктор Юго  написва в нейна памет стихотворение в смисъл – да помогне според силите и възможностите си на Българския народ в кървавата му битка с поробителите.

Юлия Вревска напуска шумния Париж. Среща се в Петроград с Тургенев, който я увещава тя самата да не отива в България. Вревска му отговаря: “Иван Сергеевич, за да обичам България, Вие също имате вина (става дума за романа “В надвечерието”). Аз тръгвам по призива на сърцето си, за да помогна на братята българи. Сбогом!”

В България тя е на първите бойни линии. Изнася на гърба си ранени войници. Тук нейният живот е истински подвиг.

Появява се петнист-тиф. Тя се грижи самоотвержено за своите болни. Грижите й продължават, дори и след като я хваща заразата. Тук, край Плевен, тя умира сред своите болни войници, които се грижат за нея.

Тургенев написва покъртителен некролог за Юлия Вревска, за трагичната й съдба.

“Ом Мане падме Ом”,  повтаря се “Ом Мане падме Ом” – Това е религиозното мистично псалмопеение на будистите. Буквално тези думи означават: “Скъпоценният камък е в Лотоса”, но те имат също скрит и символичен смисъл, познат само на най-учените лами. Това псалмопеение може да се чуе навсякъде из Тибет, където има будисти. /Според Тенсинг – “Човекът от Еверест”/

Форсираното развитие на един народ води до неговото обезсилване. Напрежението е изразходване на сили. То може да даде само временни – преходни резултати. После настъпва болезнено състояние – апатия, анемия, аполитичност. За да запази един народ жизнените си сили, потребно е и необходимо известна доза консерватизъм, който освежава човека.

“Вода не утоляет жажды
Я пробовал её однажды”

Пушкин

“Оня, който пие само вода, нищо умно не сътворява” – казва една народна гръцка пословица.

“Жестоката съдба – сега съзнавам ясно
желай да разбера, проливайки сълзи,
че малко трай това, което е прекрасно”

Петрарка, роден на 20 юли 1304 год. в Ареци.

В “Канцонаре” са включени 366 сонети, все на една тема – любовта към Лаура. Това са 366 вариации на една единствена тема.

Петрарка умира на 19 юли 1374 год. – 26 години след смъртта на Лаура, която не забравя до последния си час.

Индийската философия. С. Радхакришнан.

Терминът “ньяя” означава това, посредством което умът идва към заключение. “Ньяя” разглеждат като наука на науките. “Ньяя” е основа на познанието. По специално “ньяя” изследва висшите условия на познанието наречени “прамана”. Според “ньяя” картата на света, която ни дава нашият разум, заслужава доверие. Всяко знание е разкритие на реалността.

Пълнотата на природните реалности не се разкрива нито в усещането, нито в разбирането, а само в пълнотата на духа.

С постоянната практика на размишлението човек може да постигне свръх чувствително виждане и да възприема близки и далечни обекти, минали и бъдещи, отдалечени и скрити.

Непосредствената интуиция обладава висшия вид на прозорливостта. Това, което се явява чудо за нас е естествена способност на пророците. Това, което за нашия смутен взор изглежда безкрайно сложно, неуловимо, открива за пророците като Sub Specia Simplicitatis. На нашия уровен ние обладаваме простото чувствено възприятие, на висшия – йогическата интуиция. Тя възприема реалността такава, каквато си е в нейната пълнота и хармония.

Всички органически същества обладават извор на усещанията на своето битие, който извор обикновено наричаме душа.

Из “Музиканти на нашето време” – Р. Ролан. Изказвания на Берлиоз.

“Аз съм за свободната музика. Да, свободна и горда, суверенна и завладяваща. Аз искам тя да обхване всичко, да погълне всичко, да няма за нея нито Алпи, нито Пиринеи. Музиката е върховна поезия, тя не признава никакъв господар. Тази мисъл се споделя и от Моцарт. Музиката трябва да царува неограничено”

Изказвания на Вагнер в писмата му.

“За да си възвърна младостта, здравето, за да се радвам на природата и не на една жена, която би ме обичала безрезервно, за хубави деца, аз бих дал цялото си изкуство.”

“До като работя, мога да си правя илюзии. Но щом започна да почивам, илюзията изчезва и аз съм неизразимо нещастен. Хубаво съществуване на артист! Как охотно бих го дал за една седмица истински живот!”

Вагнер е готов да изостави изкуството и всичко, за да стане отново един здрав, нормален човек, за да стане отново човек на природата.

Венсан д’Енди: “Артистът трябва, преди всичко, да има вяра в Бога, вяра в изкуството, защото вярата го подбужда към познанието, а с това познание той се издига все по-вече по стълбата на съществуването, към неговия предел, който е Бог.”

“Артистът трябва да изповядва надеждата, защото той не очаква нищо от настоящето време. Той знае, че неговата мисия е да служи и да допринася със своите творби за образованието и за живота на поколенията, които ще дойдат след него.”

“Артистът трябва да бъде проникнат от върховното милосърдие, най-великото. Да обича е неговата цел, защото единственото начало на всяко създание е великата, божествената, милосърдната ЛЮБОВ.”

Думите, които Бетина преписва на Бетовен.

“Аз съм Бакхус, който приготвя чудния нектар за човечеството, аз давам на хората божествената френезия на духа.”

Бетовен написа собственоръчно посвещението – обет на алегрото на своята Десета симфония на Бога на оргиястичния екстаз /Бакхус/. За този опияняващ финал всички средства са одесеторени и гласовете се смесват с инструментите.

Р. Ролан за музиката на Бетовен: “Такава музика излъчва някаква халюцинираща магия, защото този Орфей, който я създаде най-много от всички артисти на запад се е поддавал на тези очарования. Той беше жертва на първичните сили. Един истински вдъхновен, един ясновидец с нечувана сила на съсредоточаване. Тази именно способност на съсредоточаване е първият и основен белег на гения на Бетовен.”

“Музиката е посредник между духовния живот и живота на чувствата.” /думи на Бетовен/

На 24 март 1827 год. Бетовен получи причастието си с истинско благочестие. Благодари на свещеника за тази последна услуга. Приятелите му Шиндлер и Браунинг са присъствували на причастието.

Бетовен казва: “Тя (идеята) никога не ме остава. Тя расте, разпространява се. Аз чувам и виждам картината в цялата й широта. Дошла е при мене без да я търся. Бих могъл да я уловя с ръцете си. Тя е била предизвикана от душевни настроения, които в поета се изразяват с думи, а у мене в звуци, които звънтят, шумят, докато на края се изправят пред мен, написани в ноти.”

Р. Ролан – Велики творчески епохи. Желязното единство на страстта до пароксизъм е свръхчовешко, бих казал – нечовешко. Това е свойственото в гения на Бетовен. Който не го е разбрал, нищо не е разбрал.

Колкото повече напредваш в изкуството, толкова по-малко те задоволяват предишните ти творби /Бетовен/

Артистът /Бетовен/ никога не абдикира. За него никога не става дума за изкуство, което се подчинява на утилитарни намерения. /Р. Ролан/

Нека всичко, което се нарича живот бъде пожертвувано пред Всевишния и да бъде светилище на изкуството.

В основата и на върха на изкуството и на душата на Бетовен е Бог. Ако не признаем това, не признаваме душата и изкуството. /Р. Ролан/

Господи! Господи! Моя опора, моя скала, мое всичко!

Само ти, всемогъщи, виждаш сърцето ми! /Бетовен/

Цялото му творчество е приношение пред олтара на Бога. /Р. Ролан/

“За слава на Всемогъщия, на Вечния, на Безкрайния”. /Бетовен/

“Бог е по-близо до мен, в изкуството ми, отколкото до другите хора. Музиката е по-висше откровение от всяка философия. Който веднъж е разбрал музиката ми, ще се освободи от нещастията в които се влачат другите. /Бетовен/

“Бетовен е приписвал на изкуството си свят характер и мисията, която е смятал, че е получил от Бога.” /Р. Ролан/

“Има хора които не вярват, че това е вече преминаване отвъд изкуството. Най-голямото изкуство трябва да бъде достигнато и надминато, за да стигне до самоотречение.” /Р. Р./

“Тези които са пропити от музикалното евангелие на Бетовен, не могат вече да понасят лъжата в изкуството и в живота. Бетовен е майстор на прямотата и искреността. От него аз съм научил по-вече отколкото от всички майстори на моето време. Най-доброто, което имам, аз дължа на Бетовен.” /Р. Ролан/

Бетина до Гьоте: “Не се лъжа като казвам, че Бетовен върви далече пред цивилизацията на цялото човечество. Ще го стигнем ли някога? Съмнявам се!”

Тереза Брунсвик: “Бетовен изпревари своето и нашето време. Христос без сравнение. Неговото време не го разбра.” /написано в дневника й/

Ромен Ролан за Толстой: “И най-хубавата теория има цена само чрез делата в които се осъществява.”

“Без чувството за мярка не биха съществували хора на изкуството.” /Ромен Ролан – 1866 – 1944 г./

“Нашата епоха има нужда от силни духове, които да шибат нещастни, свадливи, лукави, безчестни човешки души.” /Бетовен/

“И това трябва да ни покаже, че има божество, което насочва съдбините ни, както и да ги чертаем ние.” (Хамлет на Хораций, последната сцена)

“Княже, Вие сте това, което сте по една случайност – рождението Ви; аз съм това, което съм, благодарение на себе си. Има и ще има хиляди князе; Има само един Бетовен.” (Бетовен до княз Лихновски)

Тереза Брунсвик се влюбва в един млад офицер, изчезнал в сражение срещу Франция. По този случай тя го вижда на сън окървавен и пише на майка си: “Сега всичко ми е безразлично, имам само едно желание: да отмъстя на французите. Да убия този, който е убил моя любим!” (писмото е от 29.Х.1805 год.)

През същата 1805 год. Тереза Брунсвик, като влюбена пише до сестра си: “Това чувство, което управлява и най-слабите ми действия, това интимно задоволство, което ме прави безразлична за всичко друго, това дълбоко безпокойство, тази тревога, това очарование, тези неизразими движения на душата, тази пълна промяна на цялото ми морално същество… Аз разбирам другояче, виждам другояче, всичко ми се явява в по-силна, по-ясна светлина, като че един воал е махнат от очите ми… Живея нов живот… И плача от щастието, което ме изпълва…” (писмото е от преди 158 години).

В друго писмо до сестра си Тереза Брунсвик казва: “Наистина, докато Шилер и Бетовен творят, не би трябвало да искаме да умрем!”…

“Аз съм пленница на своята чувствителност. Тя е, която ме владее. Моите най-добри пориви са роб на момента, чувството на момента ме владее.” И по-нататък: “Да се изоставам без съпротива на първото изкушение! Кога ще стана твърда и сигурна в себе си? Какво тревога? Съзнавам ли страстите, които са в действие!” ( из дневника на Т. Брунсвик)

Не искам вече да считам слабостта за доброта. Никога не съм била добра макар, че съм повярвала: истинската доброта е съединена със силата. Безплодната доброта е истинска слабост на духа и на характера. Който се задоволява с нея е едно добро животно, а който я придружава с претенции, той е най-нещастният от всички същества и заслужава презрение. (из дневника й – 1809 г.

Деветата симфония е една планетна система, която се оформява във хаоса. (Р.Р.)

15 години след като Шилер е написал “Одата на радостта”, той я намира – въпреки известно пламенно чувство в нея – като лоша тема, макар, че е била много популярна, особено в Германия.

Най-добрият портрет на Бетовен от Валдмюлер, е рисуван през 1823 год., когато е работил върху Деветата симфония и вариациите (33).

“Където си роден, там си и отреден” (Ив. Бунин)

 Лион Фойхтвангер – Испанска балада. “Любовта е в обсега на сетивата, не на духа. Не беше кой знае какво нещастие, ако мъжът спеше и с друга жена.”

“Големи бяха радостите на любовта, ала не ясни радости бяха те; не можаха да се сравняват със светлото блаженство изпитано от изследователя и от човека достигнал прозрението.”

“Полезната лъжа струва по-вече от безполезната истина.” (френска народна мъдрост)

“Великите люде са метеори, които, се унищожават сами, за да озарят света.” (Наполеон)

 Прокурор на Нижегородския окр. съд

31 октомври 1917 год. № 51. Н. Новгород

Строго поверително. До н-ка на милицията в Семьоновска околия.

По постановление на Петроградската следствена власт, Улянов Ленин подлежи на незабавно задържане по делото на въоръжената акция от 3 – 5 юли в Петроград. Предвид на това и телеграмите на министъра на правосъдието и на прокурора на Московската съдебна палата, предлагам Ви да установите наблюдение за появяването на споменатия Ленин, и в случай на откриването му незабавно да го задържите и да ми донесете телеграфически.

Н-кът на Семьоновската милиция, от своя страна, да предписва на подчинените му четирима участъкови началници на милицията, да вземат мерки за издирване и задържане на Улянов Ленин.

(Из книгата на Елизавета Драбкина) – “Повест за ненаписаната книга” – отнасяща се главно за живота на американеца Рид, на когото Ленин е показал заповедта за неговото задържане.

Писателят – мистик Жак Казот през 1788 год. е виждал и предвидил много от екзекуциите на революцията. На Кондорсе е казал: “Аз виждам, че Вие ще се отровите, за да избегнете смъртта от ръката на палача.” (из книгата на А. Левандовски – М. Робеспиер)

Алфред дьо Мюсе  – 1810-1857 год.

Изповедта на едно дете на века

“Не бива да се съмняваме, че любовта е необходимо тайнство С каквито вериги, низости и огорчения хората да я обкръжават, колкото и да е затрупана под планина от предразсъдъци, които я обезобразяват и развращават, въпреки всичката кал в която я влачат – любовта, бодрата и фатална любов все пак е божествен закон, толкова могъщ и непонятен, колкото и законът, по силата на който слънцето виси на небето. Кажете ми коя е тази връзка, по-яка и по-солидна от желязото – която не може нито да се види, нито да се пипне?”

“Има ли значение какво говорят устните, когато сърцата се чуват? Чувствувате, че сте събудили едно ехо; въодушевявате се, че заживявате в друг човек. Какво сближение, каква близост! Думите се допират, устата мълчат. Какво мълчание и забрава! Животът е приятен, но само за онези, които не го познават.”

Има неща, които се по разумни, когато се решават без разум!

Омир – 8 в. пр н.е.

Сафо – 6- “ -

Аристофан – 4- “ 

Овидий – 1- “ 

Данте – 1265-1321 год.

Франсоа Рабле – 1494-1553 “

Сервантес – 1547-1616 “

Шекспир – 1564-1616 “

Молиер – 1622-1673 “

Гьоте – 1749-1832 “

Стендал – 1783-1842 “

Байрон – 1788-1824 “

Хайне – 1797-1856 “

Ад. Мицкевич – 1798-1855 “

Пушкин – 1799-1837 “

Виктор Юго – 1802-1885 “

Ч. Дикенс – 1812-1870 “

Уолт Уитман – 1819-1892 “

Шандор Петьофи – 1823-1840 “

Лев Ник. Толстой – 1828-1910 “

Ян Неруда – 1834-1891 “

Марк Твен – 1835-1910 “

Хр. Ботев – 1848-1876 “

Ив. Вазов – 1850-1921 “

Ан. П. Чехов – 1860-1904 “

Раб. Тагор – 1861-1941 “

Бр. Нушич – 1864-1938 “

М. Горки – 1868-1936 “

Джек Лондон – 1876-1916 “

Вл. Маяковски – 1893-1930 “

Хр. Смирненски – 1898-1923 “

Н. Й. Вапцаров – 1909-1942 “

Джузепе Верди – 1813-1904 “

Ал. Дюма – 1802-1870 “

Ал. Дюма-син – 1824-1895 “

“Не е най-лошото, че човек страда и умира, но че старее, защото самото стареене, срещу което няма лекарство и надежда, то е бавна смърт.”

(Травнишка хроника – Иво Андрич)

През шестнадесето столетие наред с рицарят и гранда се появява и находчивият хитър бедняк – пикарото-пикарата. През ХVІІІ век пикаро и пикара се превръщат в махо и маха, които са имали свой начин на живот и са влезли в литературата със своята индивидуална насоченост. Техният живот привлича по-темпераментните хора от аристокрацията.

(Фойхтвангер-Гоя) По смисъл. Живеели са главно в Мадрид, в отделен квартал. Махиетите са имали свой език. Били в защита на абсолютната монархия и духовенството. С една дума – опасни хора. Занимавали се с контрабанда, което смятали за чест. Горди хора!

Мисли за хората най-лошото и няма да сбъркаш (с твърде малки изключения).

И затуй “И сърцето й беше гримирано,
ни оставете като лицето!”
да се гмурнем
в любовта: “Колкото по –нагоре се катери
Толкова кратък маймуната, толкова по-добре се
е живота вижда задникът й.”
толкова дълга
е смъртта!

“Мъртвите отварят очите на живите.” (испанска поговорка)

“В някои държави смъртта се е превърнала сякаш в някакъв култ сам за себе си, който често води дори до озверяване.” (Индира Ганди – дъщеря на Неру)

Ако – както казват французите – войната е нещо твърде сериозно, за да бъде поверена на генералите, ние писателите можем да кажем, че мирът е нещо твърде крехко, за да бъде поверено само на политиците. (изказване на Радхакришнан на Всемирната конференция на писателите)

Според санскритската дефиниция – танцът е “видима литература”.

За индийците, танцът не е само забавление и развлечение, а един духовен екстаз. Може да се каже, че Шива е богът на танците.

“Нежен цвят падна на земята

от тежестта на своя аромат” – (древен индийски стих – навярно от Рамаяна) от книгата на Анна Каменова и П. Стайнов – “Индия, която видяхме и обикнахме”.

“Реликвата” от Еса де Кейрош – португалски писател:

“Прозрачната мантия на въображението не скрива ярката голота на истината” (но я замъглява, бих прибавил аз), защото истината няма нужда от въображение, тъй като обикновено е проста и ясна.” “Реликвата” в по голямата си част е фантасмагория”.

“Старостта се състои само в това, че човек вече воюва само с болести.” (Антигона – Казимеж Брандие – полски писател)

Иля Ефимович Репин – Далечното близко.

Репин не е писател от ръста на Гогол например, на големите руски класици, защото му липсва похвата на писателя, виждането. Според мен, едва ли може да се каже, че е толкова голям писател, колкото е голям като художник. Художниците Крамской (1817 – 1887) и Василиев са били негови близки. Рисувал е два портрета на Толстой – извънредно сполучливи.

Репин казва за Крамской: В последната си утринна се чувстваше бодро и весело. Не преставаше да води оживен разговор с д-р Раухфус, на когото правеше портрет. Но ето докторът забеляза, че художникът спира погледа си на него по-дълго от всеки друг път, олюлява се и пада върху палитрата! Край! Крамской е бил морфиноман.

“Бурлаците на Волга” от Репин е била харесана и откупена от великия княз Владимир Александрович. Тази картина е предизвикала голям шум на времето. Едни са я отричали напълно, други са се възхищавали от нея. Достоевски, както и Стасов са писали хубави неща за тази картина.

Репин за Мусоргски: “Невероятно наистина, как този чудесно възпитан гвардейски офицер, с прекрасни светски маниери, остроумен събеседник в дамско общество, неизчерпаем в своя хумор, щом останеше без Влад. Васил Стасов, бързо продаваше своите мебели, елегантните си дрехи и скоро се отзоваваше в някакви евтини кръчми, като губеше там своя жизнерадостен облик и заприличваше на вечните посетители от типа на “вечните хора”, гдето този детски весел шишко с червено носле беше вече неузнаваем. Нима това е той?”

Няма по-жалко и нетактично явление от ограничения човек, който се напъва да каже дълбока премъдрост. Има ли нещо по-скучно от поученията му? -

Архип Иванович Куинджи – художник през времето на Репин – “Светлината – очарованието и силата на светлината, на нейната илюзия бяха неговата цел. Разбира се, цялата същност на това явление се включваше в самия Куинджи, в неговата феноменалност, в личната му вродена оригиналност. Той слушаше само своя гений-демон.” (Репин)

Матейко – един от най-големите полски художници на исторически картини. Самоук. Умрял 1893 год.

Карл Павлавич Брюлов – 1799 – 1852 – най-изтъкнатия художник на своето време (времето на Репин).

Арнолд Бьоклин е роден в Базел през 1827 год. Картините му са малки по размер, но са необикновено странни, поразително оригинални и дълбоки по впечатление. Разбира се, не всички, но и слабите му картини привличат.

Обвиниха ме, че се осмелих да пиша, че в даден момент се интересувам само от “изкуство за изкуството”, като че ли проповядвам нещо, уча някого. Опазил ме Бог. Длъжен съм да си призная, че и сега, въпреки че теорията “изкуство за изкуството” е отдавна опровергана и подиграна, че от нея са останали само кокалчета, аз оставам на своето мнение. И тук, както винаги, мене ме интересуват само онези образи на изкуството, които са имали за цел усъвършенстването на самото изкуство, единствената, чисто художествена страна на въпроса.

Павел Михайлович Третяков (1832 – 1898) – основател на Третяковската галерия, която подарява на град Москва през 1892 год. Събирал е руска живопис, предимно от реалистично направление, по-вече от 40 години. Гледал е на колекционерството си като на подпомагане на руското национално изкуство.

Иван Иванович Шишкин (1832-1898) – прочут руски пейзажист – предимно горите е рисувал Владимир Василевич Стасов (1824-1906) – историк на изкуството, бележит художествен и музикален критик, борил се цял живот за реалистично, национално, руско изкуство Осип Чорни Мусоргски – починал скоро след убийството на Александър ІІ – 1881 год. във Военната болница, като ординарец на един от лекарите. В същност, той не е бил никакъв ординарец, но в тази болница приемали само военни лица. Нямало свободно място в други болници.

Модест Мусоргски е бил гвардейски офицер в Преображенския полк Напуска армията много млад и става един вид ученик на Балакирев – един от големите музиколози в Русия на времето. Балакирев е интересна личност като педагог, диригент, композитор. “Исламей” е негова работа.

Мусоргски се включва в “могъщата група”, както я нарича Стасов, на музиколози и критици, в която влизат Балакирев, Стасов, Мусогрски, Римски Корсаков (в последствие), Бородин, Кюи, хора които застъпват гледището, че трябва да се даде предимство на руската музика и работят за него.

Мусоргски написва “Борис Годунов”, “Сорочински панаир”, “Хованщина”. Недовършени са много песни и романси.

Иво Андрич – “Мостът на Дрина”, “Има три неща – казват османлиите – които не могат да се скрият: любовта, кашлицата и бедността”.

Антоан дьо Сент Екзюпери – Избрани произведения.

“Южна поща”. Ако Френската академия беше поставила такава тема, Екзюпери навярно щеше да получи първа премия. Той говори на разни теми с една цел. Стилът му е само негов, от него, от него разбираме колко сериозна и дълбока е нежността – като Женевиев например! Сравненията му са изненадващи. Мисълта – нова, образите – ярки, оформени.

Нощен полет

“Неуспехите укрепват силните”. Дори човешкият живот да няма цена, ние винаги действуваме така, като че има нещо което надхвърля по стойност човешкия живот (един от героите – Ривиер).

“Да обичаш, само да обичаш – какво безизходност е това!” Ривиер имаше неясното чувство за някакъв дълг, по-силен от дълга да обичаш.

Земя на хората

Човекът открива себе си, когато премери сили с някакво препятствие. Има само едно истинско богатство и това е отношенията между хората – другарството! Според Екзюпери – приятелството не се купува.

“Какво значение имат за нас политическите учения, които мислят, че просветяват хората, щом преди всичко не знаем, какъв вид човек биха създали те. Какъв човек ще се роди? Ние не сме добитъци за угояване!

“Истината съвсем не е онова, което се доказва. Ако на тая почва, а не на друга портокаловите дървета пускат яки корени и се отрупват с плодове, тая именно почва е истинска за портокаловите дървета. Ако тая вяра и тая култура или тоя вид дейност, а не други дават на човека тая пълнота и правят от него благородника, то значи, че тая вяра, култура, дейност са истината за човека. Логиката? – Нека тя сама се оправя, за да даде сметка на живота.”

Истината за човека е онова нещо, което създава от него човек.

Екзюпери: “Каква полза да се спори около идеологиите? Ако от една страна всички се доказват, всички също тъй си и противоречат и подобни спорове са гибелни за спасението на човека, защото човекът вред… около нас, има едни и същи потребности (кой ще ги задоволи?).”

Истината съвсем не е това, което се доказва, а онова, което опростява нещата. Смятаха, че за да могат да израснат хората, достатъчно е да бъдат облечени, нахранени, задоволени нуждите им. И постепенно създадоха от тях дребния буржоа, селския политики, затворения за вътрешен живот техник. Учат ги добре, но не ги издигат духовно.

Да живееш, значи да се раждаш бавно (Екзюпери)

Писмо до един заложник (Екзюпери)

Възрастта на човека – това е значителен товар от опит и спомени!

Уважение към човека! Уважение към човека! – Това желае Екзюпери.

Simeon le Grand – 893-927

Christian Gerard, след като е проучил основно и добросъвестно историята на България и по вдълбочено живота и времето на Симеона, е написал обективно книгата Simeon le grand. За Симеона ние българите сме писали само страници. Нашата, иначе издържана, историческа библиотека, дава също сбити страници за Симеон.

По случай хилядолетието (1927) от смъртта на Симеон, Министерството на народната просвета обяви конкурс за написване на книга за живота и делото на този наш велик цар – както го наричат и французите. Тогава Ст. Л. Костов написа една не голяма книга за него в стихове, и това е всичко.

Симеон е героят на книгата на Gerard. Той обича българите и е написал не само тази интересна книга за нашата история.

Същината не е да намериш, а да прибавиш това, което си намерил. (Pаul Valery).

Какво е истината? Истината не е нито догма, нито доктрина. Истината за човека е тази, която прави от него човек. (Exupery).

Marcel Proust, роден в Париж през 1871 год. Син на проф. Adrien Proust, много известен професор, лекар, хигиенист. Майка му Ganna Weil е еврейка. От нея той научи ужасът на лъжата. Умира през 1923 год.

Пропуснах да впиша в тази тетрадка много прочетени книги. Грешка! Дължи се, навярно, на натрупаните години. Ще се старая да не допускам подобни грешки. Аз, с моите 78 години, ме избива да се подлагам на самоанализ, по вече психически. Това пък не е ли недомислие на старостта.

Вера Мутафчиева. Летопис на смутното време.

Възможно е В. Мутафчиева да е дъщеря на просветения историк проф. Мутафчиев. В книгата й се виждат исторически заложби. По начина на отразените й проучвания на епохата от 1762 до … (ще посочи във втория том) по нейния поглед на събитията, дори езикът, тя е близко до Иво Андрич. Освен добросъвестното проучване на събития, В.М. е умен човек, с логичен разсъдък и завършена мисъл.

Вилис Лауис, латвийски писател. “Разведряване”.

Разведрило се е това, че главния герой – Роберт Зундаг, когото са считали 15 години убит в войната 939-945 год. се появява жив в родното си място, като уважаван човек. Според книгата Латвия е цивилизована страна.

Апасионата – Алфред Аменда

Братовчедът на Бетовен – чичо Франц – както го нарича малкият Лудовиг – свири на цигулка и пее:

"Днес танцува и се сме
млад и строен хубавец…
утре – ето, че се вее
над ковчега му венец!"

Безсмъртна любима за Бетовен е била Йозефина Брунсвик. Наистина, тя е жена на граф Дайм – мизерен тип, който беше предложил на старата графиня 4000 дуката за Йозефина. Майка й, семейството затънало в дългове, принуждават Йозефина да приеме предложението на графа. Само по тази причина Йозефина не е станала жена на Бетовен. Дайм, измамникът-авантюрист умира. Йозефина – майка на четири деца – става наследница на обременена с дългове къща.Тя се жени втори път и от втория брак има две деца. Изгонва непрокопсаният съпруг и търси Бетовен, единственият човек когото е обичала. От него има дъщеря, тази хубава, интересна жена на 33 години.

Миса Солемнис, върху която е работил 6 год. и 9-та симфония – 5 годишен труд, са били представени в Ромена през 1824 год. без успех. За 11 годишен труд, чистият му доход от театъра е 300 (триста) гулдена През 1805 год. е представена във Виена неговата “Ероика”. Пълен провал. В Прага я нарекоха “противонравствена”. “Фиделио” също е отречен. Девета симфония е наречена “охулената”.

Във Виена Бетовен е бил арестуван на улицата, като подозрителен скитник. След като е пренощувал в затвора, на следния ден се установило, че арестуваният е почетния гражданин Лудвиг ван Бетовен. За извинение кметът на града му дава колата си да го откара до Баден, за където е искал да пътува.

Бетовен е имал един тежък, мъчен, предимно самотен живот. Бил е по вече зачетен и то от англичани, а при погребението му и от виенчани. Благодарение на осемте музиколози-артисти от Римската опера, които пристигнали във Виена по този случай и понасят на раменете си ковчегът до катафалката. Погребението става голямо и разноските се покриват от дарението 1000 гулдена от д-вото на лондонските музиколози.

Гуилпарцер – немски поет – в погребалната си реч, казва между другото: “който дойде след него не ще продължи, а ще започне от начало, защото неговият предшественик спря там, където свършва изкуството.”

Симеон Радев – Поглед върху литературата и изкуството.

Беше един от големите наши журналисти на времето. Работеше заедно с Димо Кюрчев, Трифон Кунев. Във “Воля” – вестник на национал-либералите – както в последствие го нарекоха стамболовистите. Този вестник се списваше много добре. Стилът наситен с мисъл на Симеон Радев, беше известен. Той, обаче, имаше не малко противници, защото обичаше да се заяжда. Безспорно талантлив човек. Самият той се разглежда като голям критик, може би затова отрича изцяло критично-литературната област на д-р Кръстев, както и списанието му “Мисъл”. А това списание се ползваше с добро име. Верно е, че д-р Кръстев беше заел на времето становище против Вазов, но против Вазов беше също и Пенчо Славейков, Яворов и др. Нрав на писатели българи! Но всички от тях оставиха имената си в нашата литература.

Д-р Кръстев е завършил философия в Германия. Изучавал е френска литература в Париж. Струва ми се С.Р. е най-малко груб, като го изкарва кръгъл невежа. С.Р. прави цитати от книгата на д-р Кръстев в “Стари и млади”. От всяка книга могат да се намерят неща, които не се харесват. С.Р. търси и намира, разбира се, само такива страници..

Спомням си, когато Кръстю Раковски издаваше в София в. “Напред”, и той беше намерил в ценната книга на Симеон Радев “Строители на съвр. България” неща, които не му харесваха и разказа за тези неща в своя вестник.

За импресионистите Клод Моне, Мане, Кармер Симеон Радев дава блестяща характеристика. Според С.Р. през 1867 год. Моне е изложил един пейзаж “Impression”, който дава своето име на импресионистическата школа.

Статията му от 1906 год. за съвременната френска карикатура е хубава, издържана. Говори за Домие през юлската революция (1830), като познавач на карикатурата изобщо. Споменава и за Форен, когото нарича карикатурист на човешкия егоизъм, отбулен от всякакви принципи: циничен, безмилостен, разрушаващ семейство, общественик, душевни пориви, мечти за правда.

Симеон Радев разказва за своите посещения у Николай Лилиев в театъра. С.Р. присъствува, когато при Лилиев идват възбудени артисти Той вижда как Лилиев разговаря с тях и говори за Л. така: “Раздава с безразличие своята еднаква благосклонност.” “Лилиев се развълнува. Видях цялото му лице поруменяло.”. “Какво искате да кажете – попита той – че аз съм лицемер?” “Не сте лицемер – отговаря С.Р. – а идеален човек на поста си.” Всеки знае, че мнителността, завистта, наклонността да се търсят за всичко интимни мотиви, правят артистите мъчно управляеми.

Разбира се, Лилиев се е почувствал основателно засегнат. Обяснението на С.Р. не издържа. Пред Лилиев и за Лилиев не се говори така.

В края на книгата си С.Р. казва, че когато писал статията си за д-р Кръстев, бил твърде млад. “Чудя се – говори С.Р. – че съм бил толкова жесток и че така съм се наслаждавал от своята жестокост. Днес не бих писал за него с този тон. Сега бих посочил и качествата му, които той, несъмнено, притежава.” С тази откровеност в старата възраст на С.Р. не може да бъде оправдана грубостта в студията за д-р Кръстев.

Уилям Фолкнер. “Светлина през август”

На места е с замъглена мисъл, която не се подава на разбиране. Може би това се дължи, до известна степен, и на превода. Понякога никак не съвпадат и на са сполучливи и сравненията. Образът на Лена, обаче, е напълно издържан от самото начало до края на книгата. Бих го нарекъл съвършен.

Съвсем на ясно е, защо Кристиянс – иначе уравновесен човек – извършва убийството на жена, която тъй много се е грижила за него?

Образът на Бънч е също не издържан, особено бягството му от камиона и връщането.

Г. П. Стаматов. Познавам го като човек – добър, със своята ненавист към жените, без които животът му изглеждаше пуст, скучен. Не им вярваше, но и жените не го търсеха.

Един случай. Късно през нощта изпратих до хотела, по точно до стаята й, една негова близка приятелка, която Стаматов издържаше в Женева, като студентка. Аз само я изпратих, защото все някой трябваше да я изпрати. Той никога не ми повярва, че не съм спал с нея. Имах неприятности, нервни разговори на тази тема.

“Малкият Содм”, “Паладини” и много други с неочакван, неоправдан, несмислен край. Стаматов добре почва голяма част от разказите си, а не знае как да ги завърши. Стилът му е своеобразен, оригинален, негов.

“В миши дупки” е един напълно издържан разказ, както “Пикник”, “Два таланта” и др.

Един човек отвратен от жените, които вечно търси, от хората, от живота. Тази ли е причината, за да се пропие жестоко Стаматов? Едва ли!

“Сред завист и хорска злоба

и вие крачите към гроба”. 

Амброаз Волар е един просветен човек, който е успял да се наложи, в смисъл да бъде зачетено името и мнението му от големите художници. Негови близки, твърде близки, между тях са били главно Сезан, Дега, Реноар. Разбира се той е ценял и уважавал много Моне, Моне, Пикасо, Гоген. Той не един път е устройвал изложби на Сезан, Дега, Реноар, преди още да бъдат известни. Когато картините им и самите художници са били малко известни.

Шарл Бодлер – 1821-1867 год.

Рихард Вагнер – 1813-1883 “

Пол Верлен – 1844-1896 “

Гойя – 1746-1828 “

Оноре Домие – 1808-1879 “

Едгар Дега – 1834-1917 “

Йожен Дьолакроа – 1798-1863 “

Емил Зола – 1840-1902 “

Огюст Реноар – 1841-1919 “

Рембранд – 1606-1669 “

Огюст Роден – 1840-1917 “

Пол Сезан – 1839-1906 “

Едуард Мане – 1832-1883 “

Клод Моне – 1840-1926 “

 

Джон Стайнбек –  “Зимата на нашето недоволство”

Това е наистина писател, който грабва читателя на места в тази книга. Но Стайнбек не дава определен, ясен образ на главния си герой – Итън Хаули. Странно как е възможно този безупречен човек, издигнал се благодарение на неговата дълбока, човешка почтеност, да бъде такъв голям мошеник. Много замъглена е на места книгата му и не малко противоречия се срещат в нея. Итън Хаули обича дълбоко семейството си и прави всичко за него. А ето, той е отвратен от себе си и прави опит да се убива. Но такова отвращение не се вижда в книгата.

Мери – жената на Итън е по-определен образ.

Джон Георг Голзуърди –“Сказание за Форсайтови”

“Собственикът” – Отдавна прочетена книга. Почти забравена. Голзуърди умее да наблюдава и да отразява наблюденията си с тънък анализ и с прост стил. Почти всяка дума е на местото си. Джолиан Стари е един завършен образ, особено в последните си години. На 85 години, той все още може да се влюбва в Айрин, защото живее с красотата, която е негова опора, негов живот. Той обича Айрин. Готов е да боледува за нея, но да я вижда. Но нали в основата си е Форсайт, той й завеща не по вече от 15000 лири, без да й каже, разбира се. Младата Джун е издържан образ. Тя знае какво иска и защо го иска.

Константин Симонов – “Живи и мъртви”

Обективно написана книга. Би могла да бъде и по-къса в разказите. На места грабва читателя. Война, която не свършва. Все пак до края Синцов, както и Серпилин – хубави, смели образи – по чудо остават живи. Случват с такива чудеса през войната. Войната обаче е дълга. Воюват непрекъснато и все пак са живи. Но без тези живи образи, книгата нямаше да бъде интересна.

Руснаците са били съвсем неподготвени за тази война – 1939 – 1945 год. Без достатъчно артилерия, самолети, та даже и пушки. Почти без план и организация. С една дума – каша – както нарича положението К. Симонов.

За Сталин мненията са били различни. Някои са мислели, че всичко лошо което е ставало в Русия, е вършено без знанието на Сталин. Други не споделяли тази мисъл. Германците са се държали жестоко, варварски в Съв. съюз и това обстоятелство улеснява поражението им, сплотява народа и войната става отечествена, а не партийна. Партия не може да води война!

Валери Петров – “Африкански бележник”

Много арабски и африкански думи, пък и думи на различни племена. Това, разбира се, утежнява четенето на книгата.

Ако ме интересуваше историята на различните държави и племена в Африка, щях да потърся учебник, а не книгата на В.П.

Друга грешка е, че В.П. се занимава в Африка с политика и пропаганда, може би да направи добро впечатление на известни лица. Той не е бил достатъчно тактичен при посещение на места (и за това щял да бъде линчуван) и срещата си с хора.

Защо му е затрябвало на В.П. да говори, че цар Борис искал да се прави учен. Това не е истина. Сравнението на Царя със султан Фарук е нескопосно.

Най-интересното което В.П. е видял в Африка е посещението на кратера “Агоронгоро”. Между друго. Видял е лъвове от 20 крачки. Правил снимки. Но къде са снимките? Това е неясно, замъглено описание. 

“Африкански бележник” е пътепис. Но това значи лични впечатление, преживелици. Нима са толкова бледи преживелиците му в Африка? Но това не е Хемингуей!

Някакви баби – чужденки – искали а видят живите лъвове – не котки или кокошки. Такива баби не приличат на бабите въобще, защото са изпълнени с кураж. Що за баби са наистина? Как изгледат? какво точно са видели? Тяхното впечатление от видяното, преживяното. Струва ми се, че всичко това би интересували читателя.

Общо взето, книгата е добра, но би могла да бъде несравнено по-добра ако ………

Алберто Моравия – “Презрение”

Рикардо Молтена – Този побъркан интелектуалец – единият от героите на романа – не е могъл да проумее същината на жената. Безнадеждно влюбен в Емилия, той непрекъснато до втръсване я пита защо го е разлюбила? Защо го презира? И когато веднъж Емилия му отговаря: “Защото не си истински мъж”, той продължава да й поставя същите въпроси и да прави до скука философско-психически анализи на същата любовна тема.

За да съществува романът изобщо, трябва да има и хора като капиталиста Батиста.

Джеръм Дейвид Селинджър – “Спасителят в ръжта”

Една сериозна книга, пълна с обективен реализъм. За да покаже чистотата на своя млад 17 годишен герой Холдън, Селинджър го среща с проститутката в хотела, с нецензурните надписи в училището в което учи сестра му (той заличава тези надписи), с учителя му по английски език – интелектуалец, педераст. Отношенията на младежа към тези неща и неговите другари и приятелки, показват колко запазено, нравствено момче е Холдън. Той е своенравен, на места груб, но е пълен с чиста доброта.

Обичта му към 10 годишната сестра, това е чистата обич и внимание на възрастен човек.

Детският език, тъй сполучливо предаден в книгата, говори за голямото езиково майсторство на Селинджър.

Струва ми се, че ако “Спасителят в ръжта” се прочете втори път, ще се хареса повече.

Изрази: “трезвен като краставица”, когато ги чуеш от момче, при подходящ случай, впечатлението ще бъде в полза на младия човек.

Морис Дрюон –  “Разруха”

Едно чисто френско виждане на хора, неща, събития. Театърът, политиката по онова време – 1830 год. – по точно дълги години преди Де Гол; ловът на елени. Убийството на Жаклина, минало като обикновено явление, без съдебно дирене. Крахът на богатя Шудлер; смяната на правителства, като еднодневки.

Габриел Дьо Воос, убива жена си – Жаклина – най-светлия образ в книгата – връща се на ново във войската – кавалерийски капитан в Алжир, като че ли нищо не е станало. Нищо хубаво. Един реален песимизъм се шири из книгата, който отегчава. “Разруха” – това е недействителна представа за Франция.

Ървина Стоун – “Страдание и възторг”, биографичен роман за Микеланджело.

Големият скулптор в градината със скулптурата – Бертолто поучава Микеланджело: “Ти рисуваш добре, но важно е да знаеш защо е нужно да рисуваш добре. Рисуването е свещ, която трябва да се запали, за да не ходи скулптора опипом в тъмнината; плам, за да разбереш построението, което гледаш. Да се опиташ да разбереш друг човек до дълбочината на душата му е най-трудното човешко стремление. И всичко това художникът се мъчи да постигне не с друго оръжие, а с перо и въглен.”

“Запомни това, сине мой: да рисуваш е все едно да си Бог, когато вдъхва живот на Адама; именно, външното дихание на художника и вътрешното дихание на модела, създават един нов, трети живот върху хармонията. Това е любовен акт от който всичко се урежда на тази земя. Да рисуваш е дихание на живота.”

Контестина и Микеланджело: “И ето смехът им се сля в едно, впи се един в друг и не се пусна вече, преплел се хармонично с цялата си тъкан и същина.” Микеланджело разбра, че и това бе своеобразно, рядко, прекрасно и свято обладание.

Дисекциите, които прави Микеланджело в Флоренция, за да изучи вътрешностите на човека, без което изучаване не би могъл скулптурно да ги предаде, такова прекалено и упорито изучаване, свързано със всевъзможни опасности по онова време, говори за жаждата на гения да опознае скулптурата на Бога.

Харпър Ли –  “Да убиеш присмехулник”

Харпър Ли е жена, родена в САЩ – щата Алабама през 1926 год.

Присмехулник в щата Алабама наричали птиче, което с чуруликането си вземало човекът на подбив. Считало се е грях да убиеш такова птиче.

Главното действащо лице в книгата е Джин Луиза. Всички я наричат Скаут, дете на 9 – 13 години (13 години е н края на романа). Второто лице е нейният брат Джем. И бащата на двете деца – Атикце. Джем е 4 години по-голям от Скаут.

Децата наричат баща си с името му – Атикус. Те обичат баща си много, уважават го. Той е от почитаните адвокати, защитник на негрите, нещо което му създава големи неприятности. Алурия – предана прислужница в техния дом е негърка.

Отношението на Атикус към децата си е отношение на праведен човек. С тях сериозно говори по всички въпроси. Езикът на Харпър Ли в книгата е сведен до интелигентния говор на интелигентното дете.

Ърскин Колдуел – “Пътуващият проповедник”

Семън Дай е самоназначилият се проповедник – един побъркан, неуравновесен човек, който използва религията за лични цели сред наивните фермери. Непонятно е влиянието на този смахнат тип всред хората с реален поглед върху нещата. Тук въображението на Колдуел е богато. Той разказва такива сцени, та увлича читателят и го владее. Как е възможно съществуването на такива престъпни типове в САЩ, които безнаказано свободно да се движат из страната и а вършат големи пакости.

Дарие Чеки – Тициано – 1477 – 1576 год.

Талантлив художник, Д. Чеки го нарича гениален. Роден в Пиева, той живее и работи във Венеция Портрети на млада жена наречена Белла –Bella на приятеля му Пиетро Аретино, на испанския крал – Карл V, благодарение на който портрет и на раболепното си държание Тициано получава пенсия и графска титла. Портретът “Девойка с ветрило”, както и неговия автопортрет, а и много други, показват големият художник и като портретист. Тициано е бил практичен и стиснат човек. Умеел е да прави търговия с места, с карти, да се нагажда пред големите, да трупа пари. Има нещо отблъскващо в характера на големия художник. Трудолюбив, той непрекъснато работи до края на живота си.

Ърскин Колдуел –  “Момчето от Джорджия”

Може би описва себе си като момче на 10 години, защото образът му е безупречен.

Герои в разказите: Морис Струп – баща; Марта – майка; тяхно момче, син – Уйлям; негърче прислужник – Хенсъм. Едни и същи действащи лица описани в 14 различни разказа. Образи напълно запазени при различни сцени и положения. Дори бащата – мързеливец, негодник, няма отблъскващи черти.

Колдуел е голям майстор на разказа, голям оригинален писател. Много видял и преживял. Неговите къси разкази са бисери. Предадено е с умение и похват най-характерното. Нищо излишно в разказа.

Ърскин Колдуел – “Близо до дома”

Пише Колдуел, защото му харесва да пише, както сам си казва. И той е един от самосъздалите се хора, в случая – писател. От работник, помощник зидар, та какъв ли не е бил, до изискан писател.

Колдуел казва: “Целта на всичките ми измислици е да създам огледало, в което хората биха познали себе си.”

Простодушният Нейтив Ханикът обича момиче, което има негърска кръв и затова не може да се ожени за нея. Оженва се Ханикът за най-богатата вдовица, но………

Виктор Рид – ямайски писател, но не от големите.

Главният герой Небу не е безупречен, както го представя критиката. Той живее с жената на своя господар – англичанин, убива го в джунглите, за да му вземе жената. Иначе самият Небу с кураж и достойнство понася сериозната си рана. Господарят му стреля преди да го убият. Той се грижи трогателно за сина на своя господар – недъгаво, умно, своеобразно момче, което в същност е негов син. Небу е голям патриот, той много обича Африка и е готов да я брани. Действието става в джунглите на Кения – екзотична страна. Рид описва оригинално тази екзотика. Ето кое създава интерес към книгата.

Карой Акош –  “Непознатият свят” – човекът

Карой Акош в книгата си е много скромен, но самата книга ясно показва, че той е крупна величина, с големи познания.

Не знаех, и се срамувам от това, че космите от главата на човека са преброени – не повече от 140 000, когато косата не е оредяла.

Карой Акош е обективен, той е под знакът на съмненията и казва: който иска да се запознае с истината, то трябва да се научи да се съмнява

Една изповед на Маркс, в отговор на въпросите на своите две момиченца: “Коя е любимата Ви добродетел?” “Простотата”, отговаря Маркс. “А грехът, който най-вече опрощавате?” “Лековерието.” “А грях, който най-много мразите.” “Подлизурството” – отговаря Маркс. Последният въпрос: “Кой е любимият Ви израз”: “Подхвърляй всичко на съмнение.”

Карой Акош казва: Един оглежда света отгоре, а друг – отдолу. Обикновено, всеки смята собственото си гледище за единствено възможно. Странно ли? А то ни се струва съвсем естествено до момента в който започнем да се съмняваме, че нашето становище е единствено възможно.

Според Карой Акош главният мозък има 10 милиарда клетки. Фантастична цифра!

Леонид Леонов – Eugenia Ivanovna – На латински е написано името й.

Една повест за трагичните преживелици на Евгения Ивановна и нейният относително спокоен живот, след женитбата й с англичанина – археолог Пикъринг.

Образите – особено на Пикъринг, са малко объркани. Не се вижда грандиозният пейзаж на Кавказ. Присъстваш на празника на Кохетинското вино, но не дава особеностите на това вино. Изобщо, повестта не напълно задоволява.

Димитър Талев –  “Гласовете ви чувам”

В същност този роман би могъл да се нарече “Борис Глаушев”. Много е разточен с мъдрости, които възпират движението, живота на действащите лица. Безспорно, има и хубави страници – любовта на Ангелика, на Борис Глаушев. Ангелика е най-изискания образ в книгата.

“Железният светилник” си остава най-талантливо написаната книга на Дим. Талев.

Образите в “Гласовете ви чувам” не са достатъчно ярки, издържани. Издържан е само образът на Ангелика.

Има и малко политика в книгата, което е и слабото й място. Читателят едва ли би се интересувал от политиката в романа. По-голям интерес представлява образът на Бобев, председател на революционния комитет в “О”. Защо пък “О”, а не истинското име на мястото, където се развива действието?

Но какво сториха рев. комитети с предателя на четата, сръбският агент . сърбина – Йосиф. Защо го оставиха ненаказан?

Твърде неубедително уверява Талев, че сериозно раненият Борис Глаушев, е изпратен в София на лечение. Това за утеха на родителите ли е? Не оправдана лъжа, защото родителите бяха подготвени за смъртта на Бориса.

Неочаквано за читателя, Д. Талев в края на книгата, като хроника съобщава за убийството на Даме Груев и само толкова. Ние нямаме голям писател на исторически теми, какъвто е Иво Андрич, например.

Йохан Петер Екерман – “Разговори с Гьоте”

Целтер – музиколог, приятел на Гьоте, казва: “Когато искам да създам музика за едно стихотворение, първо се постаравам да вникна в текста и живо да си представя съдържанието. След това чета стихотворението на глас, докато го науча наизуст. И така след като го рецитирам отново и отново, мелодията идва от само себе си.

“Когато човек е на 75 години, не може понякога да не мисли за смъртта. Мене тази мисъл никак не ме безпокои, защото съм твърдо убеден, че нашият дух е нещо неразрушимо; той непрекъснато живее от вечност на вечност. Той прилича на слънцето, което привидно залязва само за нашите земни очи, а всъщност никога не залязва, а непрекъснато продължава да свети.”

“За да пишеш проза, – казва Гьоте – трябва да има какво да кажеш. Който, обаче, няма що да каже, може само да реди стихове и рими, където всяка дума ражда друга и на края излиза нещо, което в същност е нищо, но изглежда, че е нещо.”

“Националната литература сама не значи много. Настъпва времето на световната литература и всеки трябва да съдейства идването на това време да се ускори.” Когато обаче почувстваме нужда от нещо образцово,трябва всякога да се обръщаме към старите гърци – в техните произведения неизменно се изобразява прекрасният човек.”

Гьоте в разговор със своя френски преводач – Ампер: “Чистата поезия превъзхожда политическата така както чистата, вечна природна истина превъзхожда партийното гледище.”

Гьоте говори на Екерман: “Ако фантазията не създаваше неща оставащи всякога проблематични за разума, тя изобщо не би представлявала много нещо. Това е, с което поезията се различава от прозата , при която разумът всякога се чувства у дома си и може и трябва да бъде.”

“Една грубост може да се премахне само с друга грубост, която е още по-силна.”

“Човек трябва да бъде нещо, за да може да направи нещо.”

“Човечеството ще стане по-умно и по-прозорливо, но по-добро, по-щастливо и по-дееспособно – не, или може би само на епохи. Аз виждам да се приближава времето, когато Бог няма да изпитва вече никаква радост от човечеството и ще трябва пак да разруши всичко, за да го създаде отново. Аз съм сигурен, че всичко отива нататък… 1827 год.

“Изкуството и науката всякога са процъфтявали най-добре, независимо от философията, чрез свободната дейност на природните човешки сили.”

“Човек трябва да вярва в безсмъртието, той има право на това, то отговаря на неговата природа и той може да гради върху религиозни подсказвания.”

Никога не бива да се мисли, че разумът ще бъде популярен. Страстите и чувствата могат да бъдат популярни, но разумът ще бъде всякога притежание на отделни видни личности.

Клод Лорен – един от най-големите художници в пейзажа, според Гьоте. Неговите пейзажи са съвършени. Повече не може да се създаде.

Гьоте говори на Екерман: “Все пак аз смятам и четирите евангелия за съвсем верни, защото в тях сияе отблясъкът на една възвишеност, извор на която е личността на Христа и която е по-божествена от всяка божественост, появила се някога на земята. Попиташ ли ме дали е в моята природа да му оказвам божествена почит, ще отговоря: Напълно! Аз се прекланям пред него, като пред божествено откровение на най-висшият принцип на нравствеността. Попиташ ли ме дали е в моята природа да почитам слънцето? – пак ще кажа: Напълно! Защото то също така е откровение на най-висшето начало, и то най-мощното от всичко, което е дадено на нас земните деца да използваме. Аз обожавам в него светлината и творящата Божия сила, единствено чрез която ние живеем, действаме и съществуваме, а с нас и всички растения и животни! Екерман: “Аз запазих в сърцето си неговите велики и добри слова.”

“Когато един поет иска да влияе политически, той трябва да се отдаде на една партия, а направи ли това, загубен е като поет. Той трябва да се прости със своя свободен дух, с независимостта на своите разбирания и да си постави наочниците на ограничеността и сляпата омраза.”

А. Виноградов – “Прокълнатият Паганини”

Виноградов в книгата си казва: “На 25 юли 1825 год. се появи на света Ахилино Паганини. От всичко което е известно за живота на великия цигулар, само тази дата е абсолютно точна. Дори в определяне датата на раждането на самия Николо Паганини, биографиите не си схождат. 

Все пак знае се, че Паганини е починал в Южна Франция – Ница на 27 май 1840 год.

“Погребението свърши. Изминали са 56 години от смъртта на Николо Паганини. С невероятна упоритост – синът маркиз Ахило Паганини постигна своето – най-после баща му е заровен в земята и се смеси с праха на своята родина. Ковчегът е бил цинков и затова е изтраел толкова години.

Паганини наистина е бил гениален цигулар. Живял е бурно, своеобразно, позволявал си е и неща пряко мярката. Но на гениалния човек всички грозотии отпадат, като прашинки. Остава името да блести през вековете.

Паганини е и велик страдалец! Странните противоречия в характера му проличаха ярко в Лондон. Негово Величество Георг ІV предлага на Паганини малка сума пари да свири в двореца. Паганини отговаря: “Негово Величество може да си купи билет на който ида е ред в партера на лондонската опера. Това ще струва по-евтино на Негово Величество.” Такъв отговор по онова време е представлявал ужасен скандал. Никой не би се осмелил да оскърби Кралят на Англия по такъв начин. Друг случай:

През 1837 год. Паганини слуша концерта на Берлиоз “Харолд в Италия”. Това е чудо! – казва Паганини. На следния ден Берлиоз получва от синът – 12-годишно момче на Паганини, следното писмо:

“Мой скъпи приятелю, Бетовен умря и само Берлиоз го възкреси вчера. Вкусил щастието да слушам звуците на Вашата божествена творба, моля Ви да ми позволите да изпълня дълга си пред гения: приемете от мен в знак на благодарност 2000 франка, които можете да получите от банка Ротшилд.

Винаги Ваш предан приятел: Николо Паганини.”

Паганини със скитанията си по света е още далеч непознат.

Джон Голзуърди. – “Сказание за Форсайтови”, Втора част. “В примка”

В примка е поставен Сомс, който е принуден да се ожени за Анет – французойка. Мечтата му е да си има момченце, на което да остави състоянието си. Айрин не желае да се върне при Сомс. Тя му дава развод Хубавата Айрин се оженва за художника Джолиан Форсайт, който я боготвори. Има си момченце Джон. За малкият Джон майка му е богиня. Тя, Айрин, има към детето си най-изискани отношения.

Никола Танев – “С четка и палитра в Карлово”

С тази книга Н. Танев порасна повече, защото разкри образът си до известна мярка, като художник и човек. Пред Миша Танева той почти винаги е бил искрен. Писмата му до нея са пълни с истина. Те са най-ценното в книгата. Той е работил с вдъхновение под влиянието на Миша, до когато е могъл да работи – цял живот – и е създал значителни, големи картини. Танев беше голям талант.

Имах близки, приятелски връзки със семейство Таневи. Посетих ги в апартамента наскоро преди смъртта му. Този темпераментен човек, пълен с живот, приличаше на руина. Беше се стопил. Треперещ, с мъчен говор, той правеше болезнено впечатление, което трябваше да крия.

Никола Танев, 18 лета в Карлово, търсеше не само светлината, като Ван Гог. Той искаше да се добере, да улови и отрази топлината на слънцето. Търсеше неуловимото в природата, в пейзажа. И това неуловимо Танев разбра, че съществува едва през годината 1948 – последната година когато посети Карлово. Н. Танев без Карлово щеше да бъде половин Танев. Той органически е свързан с това градче.

“Където думите не стигат” – Образи на велики композитори.

Участват много хора при написването на тази книга. Музиколози от български мащаб – средна величина. Всеки по отделно казва своето мнение, след като е събрал известен материал за композитора. Няма единство в книгата. Стараят се да бъдат харесани, тези не дотам известни музиколози – сътрудници.

Книгата започва с Клаудио Монтеверди – 1567 – 1643 г. Композитор написал операта “Армадна”, играна с успех във Венеция. Следват:

Йохан Себастиян Бах – 1685-1750 год.

Георг Хендел – 1685-1759 “

Кристофор Глук – 1714-1787 “

Хектор Берлиоз – 1803-1869 “ от Френската Академия. Талантлив композитор. “Фантастичната” му симфония ще остане връхна точка в неговото творчество.

Франц Шуберт – 1797-1828 год.

Най-нежният композитор живее само 31 години. Майсторът на песните. По текст от Гьоте е композирал 70 песни; от Шилер – 50. Достойнството на песните е в тяхното обаяние, мелодия. “Недовършената симфония” 1822 год. напомня много симфониите на Бетовен. Шуберт се е опитал да последва особеностите в стила на Бетовен и е успял.

Гениалният Шуберт е бил непризнат талант. Не оценен (кой знае защо) и от Бетовен, Гьоте. Съдба…

Шуберт се поминал в 1828 год. – една година след смъртта на Бетовен, огорчен, неразбран.

Фон Вебер – 1786-1826 год

Добър съпруг, добър баща. “Вълшебният стрелец” е талантливо написана опера. Вебер е изискан, характерен човек. Като музикант е бил оценен по достойнство навред. Успехите му в Лондон и Виена са големи. Концелтите му са предизвиквали ентусиазъм, особено когато лично ги е дирижирал.

Роберт Шуман – 1810-1856 год.

Бащата на Шуман е бил интелигентен човек – книжар. Този книжар е създал в домът си благоприятна атмосфера, при която дарованието на Роберт се развива правилно. В къщи всички са музиканти: родителите му пеят, братята свирели, той изпълнява още твърде млад Бах, Моцарт, Бетовен, Хайдн. Чете много, пише стихове. Музиката и поезията го увличат силно.

Учи право по настояване на майка си. Но след 2 год. музиката го привлича неудържимо и той изостава правото.

Любовта му към Клара е всичко за него. Шуман успява да се ожени за нея, но след големи терзания. Клара – голямата пианистка, разбира добре изкуството на съпруга си. Шуман е дълбоко почтен, морален човек.

Росини – 1792-1868 год.

Стоил Стоилов мъгляво говори за Росини. За музика, композиция – почти нищо. За неинтересни неща – да.

Офенбах – 1819-1880 год.

Роден в Кьолн, еврейски произход, но нищо типично еврейско в него. Като съвсем млад идва в Париж и тук остава до смъртта си. Счита се като създател на оперетата. “Хубавата Елена” е имала голям успех. В края на живота си създава единствената си опера – “Хофманови разкази”. Офенбах умира на 4 октомври 1880 год. А операта, която има траен и огромен успех е поставена на 10 февруари 1881 год. Съдба… Жената на Офенбах – една испанка е най-ценният човек в живота му.

Франц Лист – 1811-1886 год.

Много малко е казано в книгата за Лист. За живота на Лист в Париж, връзката му с мадам Д,Агу, която има такъв дял в живота му, нищо не е казано. Лист в края на живота си живее в манастир със своето пияно. Тук той е бил посещаван от много хора, та и от Григ. Нито дума за тази част от живота на Лист. Много малко, почти нищо, не се говори за него като директор на операта във Ваймар, за неговата работа в музиката и т.н.

Рихард Вагнер – 1813-1883 год.

Страшно упорит човек, Вагнер издържа всички несгоди и горчивини. Той беше неразбран през своето време, но твърдо следваше разбирането си за новото в музиката.

Младият и също упорит крал Лудовиг Баварски даде възможност на Вагнер да успее, да се наложи. Кралят започна строежът на операта в Байройт за Вагнеровите композиции. Строежът беше завършен от приятели на Вагнер, като чрез подписка събраха средства.

През 1849 год. Вагнер, заедно с Бакунин участвува в Дразденското въстание.

Фредерик Шопен – 1810-1849 год.

Един от най-нежните композитори пианисти. И страданието му е нежно, както и радостта. Той постига в пияното онова съвършенство, каквото Паганини постига с цигулката. Изтръгнатите от пияното звуци са на меланхолия и скръб и понякога на малко радост.

Шопен умира в Париж. Сърцето му, по негово желание, е отнсено във Варшава и взидано в колоната на църквата “Свети кръст”. Той беше от големите поляци-патриоти.

Едвард Григ – 1843-1907 год.

В тази книга, не до там издържана, най-добре разгледания образ е този на Григ.

Не познавам коя е Свобода Бъчварова, но тя прави ловък, осмислен и дълбок анализ на творчеството на Григ. Народният мотив на песните му. Другите му песни по Бворнсон, Ибсен, Пер Гинд. Като че ли Свобода Бъчварова е живяла дълги години в Норвегия, усетила е особеното, специфичното в природата на тази страна и умело намира тази особеност в музиката на Григ – оригинална норвежка музика.

Талантливата пианистка – Нина Григ – жената на Григ е неговото вдъхновение.

На 4 септември 1907 год. Едвард Григ почива в Бергенската болница на път за концерта си в Лондон.

Бизе – 1838-1875 год.

Живял само 37 годни. Защо е убит, от кого? Бурен, динамичен живот. “Кармен” е най-гениалната опера създадена от изкуството на Бизе, както той го е разбирал. Реализъм? Да, но както той го е виждал. Тази опра ще надживее почти всички останали.

Йоханес Брамс – 1833-1897 год.

Заедно с баща си – цигулар малкият Брамс е акомпанирал, когато е бил 10 годишен. Свирили са двамата из моряшките кръчми на разни пристанища, за да изкарат хляба за семейството. На 20 години Брамс е посетил Шуман. Последният е очарован от пияното на Брамс, който става близък приятел на семейството и още по-близък на Клара Шуман. Дружбата на Клара – голямата писателка, с Брамс продължава и след смъртта на Роберт Шуман, до нейната кончина.

Творбите на Брамс са изключително негови – брамсови – както ги наричали. Реалист с изрядни средства, негови, както той е разбирал реализма.

Погребан е във Виена до Бетовен и Щуберт. Починал е от рак.

Сметана – 1824-1884 год.

Най-големият композитор на Чехия. Предимно чешка музика. И той оглушава. Твори, но не чува. Търси национални мотиви. Бивал е отречен и както обикновено се случва, накрая признат и съответно оценен. Написва квартет “Из моя живот”.

Антони Дворжак – 1848-1904 год.

Син на месар. Самият Дворжак е работил 2 години в месарски магазин Музиката, към която има призвание го тегли. И ето го от месар става професор-музиколог, много известен композитор и диригент. Има голям успех в Англия и особено в Америка, където написва симфонията “Из новия свят”. Но нещо го тегли към Чехия, към неговите гълъби – голямата му любов към тях. След като живее 3 години по договор, много добре в Америка, той се връща с голямо, непреодолимо желание в родината си, добре посрещнат там.

Глинка – 1804-1857 год.

Живее 53 год. “Иван Сусанин” или както го наричаха в миналото “Жизн царя” е най-крупната му творба.

Модест Мусорски – 1839-1881 год.

“Могучая кучка” – творческо сдружение на най-изтъкнати руски композитори: М. А. Балакирев – ръководител на кръжока, А. П. Бородин, Ц. А. Кюм, М. А. Мусорски, Римски Корсаков. Наименованието “Могучая кучка” дал на кръжока неговият идеолог критикът В. В. Стасов. Тази група е водила борба за национален стил, руска музика.

“Хованщина” и “Борис Годунов” Мусорски остави на света – зачетени вече, търсени, след толкова тревоги и страдания.

Мусорски може да е необуздан пияници, но тази негова слабост отпада, покрита от гения на този голям артист.

Александър Бородин – 1833-1887 год.

Химик, лекар, професор, учен. Менделеев казва: “Бородин би допринесъл по-голяма полза на науката, ако музиката не го отвличаше прекалено много от химията. И все пак, композиторът Бородин, “Княз Игор”, например, не е по-малко известен от учения Бородин. И той е включен в Могъщата група (могучая кучка) на Балакирев, Стасов.

Римски Корсаков  – 1844-1908 год.

Морски офицер увлечен в музиката, в руската дълбока националност. Той търси източни мотиви. Намира ги в арабските приказки. Разбира се Р. Корсаков излиза в оставка, за да се отдаде изцяло на музиката. Неговата “Шехеризада” е наистина източна гениална работа. Той написва и “Садко” – музикална картина – епизод от народни епически песни.

Пьотър И. Чайковски – 1840-1893 год.

Живее 53 години. Работи много. Пътуванията му в чужбина се отразяват благотворно на творчеството му. Той гледа много пъти Кармен от Бизе и научава тази опера почти на изуст – както сам признава. Пише симфонии. Операта “Евгени Онегин” няма голям успех. Тя е предназначена за бъдещето. Завършена е през 1878 год. Представена е от студентите в Консерваторията в Малий театър. Публиката е мълчалива. Критиците говорят, че произведението на композитора има само “домашно значение”. Чайковски е професор, педагог, но той изостава тези служби и се отдава на свободна професия.

Равнодушният прием на “Евгени Онегин”и прибързаната му женитба с Антонина, подействаха зле на Чайковски за известно време.

Огромното състояние на увлечената в Чайковски Надежда Филиповна, му дава голяма възможност да подобри живота си.

Сергей В. Рахманинов – 1873-1943 год.

С необикновена музикална памет и способности. Голям пианист. Самобитен композитор. Забележителното му постижение от неговата младост е едноактната опера “Цигани” (Пушкин). Рахманинов пише операта си за последния си изпит в консерваторията и спечелва големият златен медал на Академията. Операта е написана за 17 дни.

Чайковски е ценял твърде много Рахманинов. Първата симфония на Рахманинов се проваля в Петербург. Дирижира Глазунов. Рахманинов е покрусен и търси причините за провала си.

През 1904 год. идва нова радост – назначават го за диригент на Болшой театър. Работи с успех, бързо покорява оркестранти, хор и солисти.

След това се занизват с необикновен успех гастролите в Америка. Връща се в страната си в края на 1917 год. Под предлог на гастрол в Швеция, Рахманинов напуска Русия, този път за цели 25 години. Умира в Америка с голяма любов към страната си.

Джакомо Пучини – 1858-1924 год..

Родът му е издържано музикален – всички са композитори. Джакомо е най-младият и той желае с всичките си фибри да стане композитор и да пише опери.

Джорж Кеили – англичанин, се смята за изобретател на аероплана (не самолета). Вдъхновен от скицата на Леонардо да Винчи, правена преди 3 века.

Александър Гиргинов – “Смях и мъдрост през вековете” – анекдоти, остроумия.

Българските остроумия на Хитър Петър и Настрадин Ходжа в голямата си част са нескопосни. Има на места и по-интересни остроумия. Ако в книгата бяха подбрани оригиналните сентенции, самата книга щеше да бъде наполовина по-малка и по-интересна.

Сент Екзюпери от Марсел Мижо (“Живот и творчество” бих нарекъл тази книга). Превод от руски (защо пък превод от руски, а не от оригинала).

Дъщерята на Куприн дава интересни сведения за Консуело – жената на Екзюпери, оженил се през 1931 год. Консуело е била вдовица на 25 години. Първият й мъж е бил журналист и той самият й внушава, че няма по-красива жена от нея и тя започва да живее с въображението, че е една малка принцеса. Това въображение я отвежда далече и тя губи своята нормалност. Тя наистина е колкото хубава, толкова и своеобразна, ексцентрична, но подхожда на Антоан и той я обича.

Екзюпери: “има една по-висша истина освен възвестените от разума. Нещо минава през нас и ни управлява, нещо, което аз понасям, без да мога още да го разбера. Има истини, които са очевидни, макар и да не могат да се формулират. Аз се възхищавам от бистрите умове. Но какво е човек, ако му липсва същност? Във Франция ние щяхме да пукнем от разум без човешка същност…” (Из странната война)