"Достойно есть" на Юлия Николова – непрекъсващата история
"Достойно есть" на Юлия Николова – непрекъсващата история
Клео Протохристова, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“
Abstract
The paper discusses one of the most significant works written by Yulia Nikolova – her book about Svishtov of the 19th century and the first decade of the 20th century, a history and a kind of encyclopedia of the city. Suggested are a couple of “extension entries” introducing additional personal stories related to those of the activists of the revival period presented in the book.
Key words: Yulia Nikolova, Svishtov, Georgi Danailov, Atanas Dyulgerov, Konstantin Shturkelov
Книгата на Юлия Николова „Достойно есть“ (Николова 2006), несъмнено един от най-мащабните ѝ и представителни научни трудове, е необичайно за литературния историк изследователско начинание. Замислена и осъществена едновременно като история и енциклопедия на Свищов от епохата на Възраждането, тя предоставя изключителната възможност за систематизация на всевъзможен род данни и факти за града, отнасящи се до период, обхващащ целия XIX век и първото десетилетие на ХХ век. Въпреки стъписващия обем на информацията, включена в изданието, организирана в предимно в режима на парадигматиката, което предполага ползването ѝ най-вече като справочник, книгата „Достойно есть“ е всъщност извънредно дружелюбна към читателя си и го въвежда, неусетно и безотказно, в пътуване из неизброими истории, колективни или индивидуални, сложно преплетени във взаимно пресичащи се траектории, напомнящи лабиринт. Особеното на този лабиринт е, че веднъж попаднал в него, нямаш желание да го напуснеш. Всеки следващ коридор в него ти предлага нови и нови изненади – било като сблъсък с неизвестни или недогледани и недоосмислени исторически факти, било като среща с понякога познати, но в повечето случаи със смътно или напълно непознати лица. Така че, когато ти се стори, че вече си обходил лабиринта, пожелаваш да го достроиш, за да има как да останеш по-дълго в него. В собствените му времеви граници обаче той е съвършено окомплектован и оразмерен. И не ти остава друго, освен да се опиташ да конструираш някакво разширение, изградено от аналогични лабиринтообразни траектории, чието начало е заложено като потенциална възможност в отделни, независими една от друга рубрики, представящи възрожденския Свищов, докато развитието им отвежда към събития и личности, представителни за града, от следващите, поствъзрожденски десетилетия на двайсети век.
Първото разширение би използвало като база биографичната бележка за Ангел Илиев Дюлгеров, активен участник в историческото Свищовско съзаклятие през 1867 год., свързано с преминаването на четата на Филип Тотю при Свищов на 17 май 1867 год. (Вж. Николова 2006: 286). Обособяването на нова рубрика е оправдано от прелюбопитната история на най-малкия син на Ангел Дюлгеров – Атанас. Част от архива на Атанас Ангелов Дюлгеров е запазен, а синът му, Ангел Дюлгеров, пожелал да съхрани историята на семейството си, пише през 2001 г. автобиографична книга,[1] в която разказва и за своя баща, основавайки се както на личните си спомени, така и на различни документи и източници, а също и на дневника, воден от самия Атанас Дюлгеров. [2]
Роден през 1888 год. в гр. Свищов, в семейството на заможен търговец на зърнени храни, на четиринайсетгодишна възраст Атанас Дюлгеров постъпва във Военното на Негово Царско Височество Училище в София. Две години по-късно, едва шестнайсетгодишен, толкова дребен на ръст, че е било необходимо специално да му се ушие четническа униформа, той се включва в Движението за освобождаването на Македония. Там се запознава с видни дейци на ВМРО и се сближава с Дамян Груев, по чието нареждане се завръща във Военното училище, за да сътрудничи оттам на движението. Между конкретните задачи, които е трябвало да изпълнява, му е възложена акция за кражба на оръжие от школата, която бива осуетена, а Дюлгеров е арестуван и след като в процеса на следствието признава себе си за единствено виновен, е изключен.
Впоследствие Дюлгеров завършва Първа Софийска гимназия, след което семейството му го изпраща в Женева да учи право. Докато трае следването му обаче, започва Балканската война от 1912-1913 год. и той го прекъсва, за да се завърне в България и да вземе участие във войната. Като ротен командир е ранен в боя при Говедарник (Пониква), награден е с войнишки кръст за храброст, а впоследствие е произведен в чин подпоручик. Участието на Атанас Дюлгеров в Балканската и в Междусъюзническата война е добре документирано – за него пише Петър Дървингов в своята “История на Македоно-одринското опълчение”. [3]
Демобилизиран в София след края на войната, през 1914 г. Дюлгеров се опитва да продължи образованието си в Париж, но тогава пък, само година по-късно, започва Първата световна война и той отново се завръща в родината си, за да изпълни своя патриотичен дълг. Зачислен в състава на 33-и Свищовски пехотен полк, Дюлгеров се отличава в боевете при Дойран и за пореден път е награден с кръст за храброст, този път офицерски, както и други военни отличия.
След войната, през 1920 год., Атанас Дюлгеров основава дърводелска фабрика. При ръководството ѝ той се опитва да приложи идеите на социалния реформатор и утопист Робърт Оуен, като осигурява на работниците си участие в управлението. Експериментът предвидимо води до фалит. По това време той встъпва в брак с Екатерина Николиева, дъщеря на търговец. През следващите години семейството се увеличава – през 1924-а се раждат син и дъщеря близнаци, а през 1927-а – още една дъщеря. Последващите опити на бащата за бизнес завършват отново с неуспех, така че около 1930 г., семейството му се оказва пред сериозни и продължителни изпитания, подробностите около които са документирани в дневника, воден от него по това време.
След няколко години на финансова безизходица Атанас Дюлгеров става настоятел на Дружеството за разпространение на вестници "Стрела" в Свищов, което се оказва щастливо и перспективно решение, защото скоро след това той организира и книжарница със същото име. По това време в града е открито и Висшето училище за стопански и социални науки “Димитър Ценов”. Негов пръв ректор става свищовският адвокат Димитър Бъров, добър приятел на Дюлгеров, който го свързва с професорите Иван Стефанов, Тодор Владигеров, Анастас Бешков, Петко Спирков, Васил Ранков, Димитър Гаврийски, д-р Никола Михов и др., изпратени в Свищов, за да преподават в новооткритата Академия. Книжарницата се ангажира с доставките за Академията на пишещи машини и консумативи, подпомага издаването на учебниците на преподавателите, също така предлага тетрадки и учебници за гимназиите.
Освен че е задоволително доходоносна, книжарницата се оказва чудесна възможност за Атанас Дюлгеров да открие своето истинско призвание. Попаднал в тази нова сфера на активност, различна спрямо предходния му житейски и професионален опит, той разгръща важни аспекти на необикновения си личностен потенциал, останали до този момент недокрай реализирани – неутолимата жажда за знания, интереса към културата и искрената любов към литературата. Благодарение както на неговата заразителна любознателност, така и – при това с решаващо значение – на дружелюбната му и приветлива човешка нагласа, книжарницата се превръща и в своеобразен интелектуален център на града, където се събират както професорите от Академията, така и други интелектуалци и художници като Александър Божинов, Константин Щъркелов, Никола Танев, Петър Морозов и др. Несъмнено е, че в попрището си на книжар Атанас Дюлгеров открива поле за реализация на най-ценните и плодоносни страни от личността си и че годините, посветени на книжарницата, са най-успешният и хармоничен период от живота му. За съжаление, това време на безметежност е безжалостно прекъснато от събитията след 9 септември 1944 година, когато като виден гражданин на Свищов, Атанас Дюлгеров е заподозрян за вражеско отношение към „народната власт“ и в началото на 1945 г. е арестуван и жестоко изтезаван, за да признае предполагаемите престъпления, в които е бил обвинен. За да избегне мъченията, а и за да покаже абсурдността на приписваните му злодеяния и дори убийства, той решава да направи фалшиви самопризнания. С обвинителния документ, базиран на тях, той е изпратен в Плевенския затвор с цел да бъде изправен пред т. нар. Народен съд, но за негов късмет там, разбирайки абсурдността на обвинението, решават да го изпратят в концлагера в с. Видима, Троянско.
Когато след три месеца е освободен и се завръща в Свищов, книжарницата му е експроприирана. Така семейството остава без каквито и да е доходи. Нещо повече, принудено е да преживява в обстановка на агресивна враждебност - по време на едни от първите "свободни" избори, на оградата на къщата им се появява надпис: "Бай Танасе, ОФ влас(т) може и без твоя глас".[4] Така, в постоянен недоимък, принудил семейството да разпродаде голяма част от по-ценните си вещи, за да се прехрани, минават повече от двайсет години. Едва в началото на 1967 год., в съответствие с постановление на Министерския съвет от 1965 год., според което на участниците в Македоно-одринското опълчение се отпускат пенсии от по 38 лева, и след многократно безрезултатно подаване на документи, на 79-годишна възраст, такава пенсия получава и Атанас Дюлгеров – само три месеца преди смъртта си.
Второ аналогично разширение на енциклопедичния речник на възрожденския Свищов може да бъде изведено от рубриките за Тодор Данаилов (Николова 2006: 275) и за двамата му синове - Георги Тодоров Данаилов (Николова 2006: 274-275) и Христо Тодоров Данаилов (Николова 2006: 275). Внук на по-големия от братята, родения в Свищов Георги Тодоров Данаилов (1870-1939), икономист, юрист и общественик, член на Демократическата партия, първия университетски преподавател по политическа икономия в България, професор, декан на Юридическия факултет на Софийския университет, заемал на два пъти министерски постове, е писателят Георги Христов Данаилов (1936-2010), за когото също има солидни основания да бъде включен в разширената като времеви обхват свищовска енциклопедия, тъй като не просто е потомък на знатния свищовски род, но и живее в Свищов известно време. След като завършва следването си през 1958 г., той работи там първоначално като гимназиален учител, а впоследствие като завеждащ лаборатория в консервната фабрика, същевременно общува активно със значителен брой свищовлии и установява с тях близки приятелства.
Трети маршрут, предложен като „разширение“, тръгва от рубриките за художниците Никола Танев (Николова 2006: 399) и Александър Божинов (Николова 2006: 249-250), „бащата на българската карикатура“.[5] Силно привързани към родния си град, двамата прекарват в него значителни периоди от време, завръщайки се там редовно, за да общуват с роднините и близките си и да творят, докато възрастта, здравето и обстоятелствата са им го позволявали. Към тях изглежда уместно да бъде присъединен близкият техен приятел, знаменитият пейзажист и акварелист Константин Щъркелов, който макар и не родом от Свищов, е тясно свързан с колегите си свищовлии – през 1945 г. заедно с тях, осъден от „народната власт“, прекарва половин година в килиите на Софийския затвор, а когато след освобождаването, изключен от Съюза на българските писатели и изселен от София, се заселва във Варна, той често посещава Божинов и Танев в Свищов и рисува живописните околности на града.
Привидно независими едно от друго, споменатите дотук лица, мислими като теми за нови самостоятелни рубрики от енциклопедичния речник за Свищов, оформят няколко междуличностни конфигурации, заредени с осезателна фабулност. Веднъж изведени от парадигматическия режим, в който практически функционират речници и енциклопедии, тези няколко латентни фабули позволяват да бъдат транспонирани в модуса на синтагматиката, което ще ги превърне в прелюбопитен сюжет. В него съдбите на тези лица се оказват преплетени и взаимообвързани с удивителна системност.
Единият от предложените за включване като самостоятелна рубрика в „разширението“, писателят Георги Данаилов, е пряко свързан със самата Юлия Николова – той е бил неин учител по химия по време на гимназиалните ѝ години в Свищов. Измежду многобройните му свищовски приятели по същото това време е другото предложено за допълнително включване лице - Атанас Ангелов Дюлгеров, сина на представения в „Достойно есть“ комита Ангел Дюлгеров. Това приятелство е всъщност продължение на близостта между Атанас Дюлгеров и Христо Данаилов, както и между техните семейства, която датира от началото на 1950-те. Известен столичен адвокат, син на професор Георги Данаилов и баща на писателя Георги Данаилов, след 1944 г. Христо Данаилов е изселен от София и се настанява в бащината си къща в Свищов. Обстоятелствата, но и ред личностни специфики, предпоставят установяването на доверени и сърдечни отношения между Дюлгерови и Данаилови. Сближаването на все още бъдещия писател с Атанас Дюлгеров има своите последици за литературното му творчество, защото именно на него Данаилов ще посвети един от своите най-физиономични, сладкодумни и емоционално ангажиращи текстове - разказа „Старият книжар“. Очевидно писателят е имал специално предпочитание към него, защото след като го включва първоначално в сборника си разкази „Очите на другите“,[6] впоследствие го помества, в леко съкратен и почти незабележимо редактиран вариант, и във втората част от мемоарната си трилогия „Доколкото си спомням“. [7] Споменавания на Атанас Дюлгеров има и на други места в спомените на Данаилов. [8]
Героят на разказа е представен като възрастен свищовлия, у когото писателят е гостувал често, радвайки се на сърдечното му гостоприемство. Характеризирана е личността на домакина, споменава се, че е бивш книжар, комуто книжарницата е била отнета след 1944 г., описани са външността му, начинът му на съществуване, навиците и обстановката в дома му. За самия книжар научаваме малко – за това, че живее със съпругата си в оскъдица, защото е лишен от пенсия, което обаче не му пречи да кани гости и да ги гощава с най-доброто от скромната си трапеза и с произведено от самия него вино; за големия брой картини на видни български художници, с които е другарувал, окачени в единствената стая, обитавана от него и съпругата му; за любовта му към литературата и към книгите, част от които след отчуждаването на книжарницата е продал или подарил, но „най-ценните, безценните“ е запазил за себе си … (Данаилов 2001: 33) Цитирани са негови характерни реплики и жестове, поезията, която е обичал да рецитира, възпроизведена е задушевната атмосфера на дългите вечери, споделени с приятели, темите на съдържателните и вдъхновяващи разговори, водени по време на гостуванията. Лаконично, но с пределна убедителност Данаилов илюстрира необичайното гостоприемство на домакина като цитира думите, с които е канел приятелите си "Моят дом е отворен за вас през двадесет и четирите часа на денонощието.", за да уточни : „Това не беше поетично преувеличение. Лично аз имах нахалството редовно да проверявам изявлението.“ (Данаилов 2001: 34) Добавени са пестеливо и любопитни биографични щрихи каквато е, например, историята за козата, с чието мляко били отгледани в по-ранни години бебетата-близнаци на семейството.
Кулминацията на разказа е във финалната му част, където, след като е представил личните си спомени за този забележителен и обичан от него човек, Георги Данаилов завършва повествованието със сведения за края на неговия живот. Претърпял тежък инсулт, вследствие на който загубва способността си да се храни по естествен начин, старият книжар решава да напусне болницата и да се откаже от осигуряваните му там животоподдържащи процедури. У дома той помолил да извикат дъщерите и сина му, а после и многобройните му приятели, за да си вземе сбогом. Организирал прощална почерпка, подканил гостите, окуражени от изпитото вино, да запеят и така, докато другите споделяли неловката си еуфория, той незабелязано се оттеглил от живота. Данаилов завършва разказа си с уместен паралел между тази последна сцена от живота на стария книжар и знаменития погребален обяд от „Не тъгувай“, който героят от филма на Данелия си устройва приживе.
Тази последна част от разказа отразява събития, на които писателят не е бил пряк свидетел, тъй като по това време вече е бил напуснал Свищов. Въпреки това той настоява, че историята, при цялата ѝ невероятност, е истинска (Данаилов 2001: 40), а и в контекста на цялостната представа за героя, изградена в хода на спомените, тя изглежда наистина достоверна. Един по-аналитичен прочит обаче безпроблемно ще идентифицира нейната литературна „направеност“, ако не от самия повествовател, то поне от онези, на чиито свидетелство Данаилов се е доверил и в чиято памет тя е била спонтанно - и вероятно напълно безкористно - транспонирана в модуса на легендарното. По сведения от преките наследници на Атанас Дюлгеров, финалната сцена е неавтентична. [9]
Разминаването между разказаната история и действителните факти, което е напълно естествено за едно литературно произведение, базирано на реални хора и събития, придобива по-специален смисъл, ако четем историята като част от автобиографичната трилогия на Данаилов. Защото така то позволява да бъде отнесено към някакви недогледани и поради това и недоосмислени положения в българското мемоарно писане от края на 1990-те насетне, чието обсъждане тук не е особено уместно, макар и по принцип да е необходимо. Както вече беше уточнено, преди да бъде представен като неозаглавен фрагмент от автобиографичното повествование, текстът, посветен на Атанас Дюлгеров, се появява самостоятелно, като литературно произведение, макар и със заявен интимно споменен характер (като такова го легитимират заглавието „Старият книжар“ и включването му в сборник разкази), което автоматично и безусловно обезсилва каквито и да е претенции за фактическа истинност на неговото съдържание. Разминаването обаче е интересно и по друг, много по-същностен начин, защото отразява важен литературнотеоретически проблем, а именно сложната съотносимост между литературна достоверност и документална автентичност.
Нека се фокусираме отново върху начина, по който разказва Георги Данаилов. Във варианта, вместен в автобиографичната книга, събуждането на спомена за стария книжар е ситуирано в точно определен исторически момент - писателят посещава Свищов след опустошителното земетресение от март 1977 г., за да провери състоянието на старата си семейна къща; тъй като пътят му минава през гробището, решава да отиде на гроба на баба си и така случайно зърва кръст с изписано върху него име, което, както повествователят настоява, той „винаги ще помни“ (Данаилов 2001: 33). Връхлитат го спомени, които го връщат двайсет години назад и го подтикват да разкаже за човека с това име, останало за момента неуточнено, когото в хода на разказа ще назовава като Стария книжар.
Данаилов разказва за героя си онова, което е необходимо и достатъчно с оглед на собствената повествователна логика на разказа. Същевременно обаче, автобиографичният формат кара читателя да изпитва усещане за известен дефицит, защото представянето на историята като личен спомен събужда у него естествения рефлекс да пожелае да разбере повече за действителната личност, която стои зад нея. Това напрежение, което е пренебрежимо и с голяма степен на вероятност за голяма част от актуалните читатели може да остане и незабелязано, е производно от жанра на творбата, който не се поддава на еднозначно определение - в съдържателен смисъл „Старият книжар“ представлява автентична история, която по волята на автора може да бъде прочетена като епизод от автобиографичното му повествование, но във формално отношение има по-скоро характер на литературен разказ. Жанровата неопределеност на текста е по своему значима, защото извежда на преден план проблема за отношението между факти и литературна репрезентация. Бихме могли, без каквото и да е насилие над даденостите, да квалифицираме това произведение - в съответствие с термина, въведен през 1960-те, за да означи практиките на американския „нов журнализъм“, като „факция“ - неологизъм, с който се означава непротиворечиво съчетание от факти и фикция. [10] Това му своеобразно двойно поданство го прави извънредно интересно, особено в контекста на заглавието „Доколкото си спомням“ (подч. м. К. П.), което Георги Данаилов е избрал за автобиографичната си поредица, намеквайки за уязвимостта на паметта. Защото въпреки че разказът е посветен на известен гражданин на Свищов, с когото Данаилов е общувал активно през годините, прекарани в града, и за когото е знаел много, със сигурност, въпреки близкото приятелство с него, е имало и много неща, които не са му били известни, както и такива, които не е сметнал за необходимо да разкаже.
Добре е също да се съобрази, че историята е припомнена от една откровено разколебана, телескопично разтегляща се дистанция – като повод за връщането към спомена за Стария книжар е посочена случка от посещението на писателя в Свищов през катастрофичния март на 1977 г., която отпраща мислите му към събития отпреди двайсет години, но разказът е публикуван през 1999-а и вероятно е бил написан немного по-рано, което увеличава отстоянието до тези събития с още две десетилетния. Както е добре известно, паметта, особено дълговременната, има свойството да моделира преживяното, подлагайки го на ревизия и подбор. Още по-решително се намесва импулсът на редукцията, когато реални хора и събития се превръщат в литература. Ето защо си заслужава да се потърси какво е останало извън разказаната история и каква е реалната личност, представена като „стария книжар“.[11] Впрочем, едва в своеобразния епилог, където се разказва за смъртта на героя, назоваван до този момент последователно и единствено като „стария книжар“, личността му е конкретизирана. По повод на ироничното съвпадение, че тъкмо когато е бил изписан от болницата в безнадеждно състояние, за него пристига писмо с удостоверение, че заради участието му в Македоно-одринското опълчение през 1912-1913 г. му се отпуска пенсия, писателят някак мимоходом споменава и пълното му име - Атанас Ангелов Дюлгеров. (Данаилов 2001: 38)
Но да се върнем на Георги Данаилов, сега вече по логиката на друга рубрика от „разширението“. Неговото приятелство с Атанас Дюлгеров го въвежда в непосредствени отношения и с художниците, с които „старият книжар“ е имал сърдечно приятелство – както с Александър Божинов и Никола Танев, така и с Константин Щъркелов, който също периодично гостувал на „стария книжар“. Любимо място за всички тях било лозето на Дюлгеров, откъдето се откривала красива гледка към Дунава, затова Божинов и Щъркелов обичали да рисуват там своите картини и акварели.[12] Запазени са скици на Атанас Дюлгеров, на майка му и на сина му, рисувани от Щъркелов, както и снимка на Щъркелов с надпис-посвещение за Дюлгеров.[13] Това обстоятелство с голяма степен на вероятност е предпоставило интересен епизод от свищовската биография на Георги Данаилов, свързан с изложбата на Константин Щъркелов, организирана през декември 1960 г. по повод на неговия юбилей. С тази изложба на преследвания от режима художник е предоставена закъснялата възможност да представи творчеството си пред по-широка публика. Успехът на изложбата е извънреден и това предизвиква незабавна политическата реакция. В „Литературен вестник“ се появява унищожителна статия на Димитър Остоич, заглавието на която започва с характерната за времето формула „По повод…“ - сигурен знак за санкционираща намеса. Съвсем младият тогава Данаилов решава да оспори твърде тенденциозната, очевидно злонамерена критика на Остоич и написва отговор, който изпраща на в. Вечерни новини, където, донякъде изненадващо, той е отпечатан. Опасявайки се фамилното му име да не предизвика още по-голяма вреда на художника, той подписва текста като „Георги Христов, ДКК "Република" Свищов“, лансирайки по този начин отзива си като глас от средите на „трудещите се“. ( ДКК "Република" е въпросната консервна фабрика, на чиято лаборатория по това време Данаилов е ръководител) (Вж. Данаилов 2000: 177-179) Протестът на бъдещия писател срещу незаслужената критика към Щъркелов е впечатляващ жест както на морал и будна съвест, така и на завидна дързост, оценима единствено в контекста на конкретния исторически момент.
Наистина е изумително какви сюжети изплита понякога животът в своето спонтанно разгръщане. И колко нелепо в светлината на подобни сюжети ни се представя опозицията „закономерност – случайност“, освен ако не я интерпретираме, в режима на амбивалентността, като демонстрация на синхроничност - според значението, придадено ѝ от Карл Густав Юнг. И като поредна илюстрация - още един сюжет, произведен от капризите на „закономерните случайности“, последен засега.
Основният импулс за предложеното в този текст „разширение“ към енциклопедичния речник на Свищов, създаден от Юлия Николова, идва, разбира се, от респектиращия мащаб на съдържащото се в него изследователско дело. В идеята за подобно „дописване“ обаче важна роля изиграха и други, по-явни и или дискретни мотиви, предпоставени от волята на съдбата. Най-очевидният измежду тях е личното ми пристрастие към трудовете от Юлия Николова, обусловено не само от безспорната им научна стойност, но и от обстоятелството, че със самата нея ме свързват дълги десетилетия на близки колегиални и приятелски отношения. По приумиците на случайността, чийто сюжетопораждащ потенциал, както вече имахме възможност да се уверим, често надхвърля този на литературата, собственият ми житейски път се оказва обвързан с част от личностите, предложени за включване в допълващите рубрики. Ето как: с писателя Георги Данаилов случаят ме е срещал многократно, но по служебни поводи. Затова пък негов първи братовчед със същото име е дългогодишен и много скъп мой приятел, чиито родители, Марко и Анна Данаилови, бяха най-близките приятели на моите баба и дядо. С тяхното семейство са свързани съкровени спомени от детството ми. Атанас Ангелов Дюлгеров, „стария книжар“, за когото Георги Данаилов пише в едноименния си разказ, е дядо на моя кум, който носи същите три имена и на свой ред, както е редно да се очаква, беше в близки отношения с Георги Данаилов. Портретът на дядо му, рисуван от Константин Щъркелов, стои в паметта ми като неизменен акцент и осезателно присъствие в неизброимите ни приятелски събирания, приютени от семейния му дом. По подобен, макар и неравностоен начин, един същностен компонент от интимния интериор на собственото ми домашно битие - поставените в старовремски бронзирани рамки три ескиза на Никола Танев, купувани от дядо ми някъде през 1930-те, отвеждат също към някогашната свищовска компания на Божинов, Танев, Щъркелов, Дюлгеров, Данаилов...
В свое блестящо есе, посветено на Роберт Валзер,[14] В. Г. Зебалд изповядва, че постепенно се е научил да схваща „как всичко е свързано през пространството и времето“. Решаваща роля за това просветление изиграват откритите от него феноменални съвпадения, които парадоксално обвързват живота и творчеството на двамата писатели, независимо от принадлежността им към различни исторически периоди и от обстоятелството, че самите те никога не са се срещали. Откровенията си Зебалд завършва със следния въпрос: „Какво е значението на тези подобия, застъпвания и съвпадения? Дали те са ребуси на паметта, заблуди на собствената личност и на сетивата, или по-скоро проекти и симптоми на някакъв ред, скрит зад хаоса на човешките взаимоотношения […], който остава отвъд нашата способност за разбиране?“
Въпросът е всъщност реторичен, защото в него присъства и отговорът.
Литература:
Данаилов 1999: Данаилов, Г. Очите на другите. София: Издателство Балкани, 1999.
Данаилов 2001: Данаилов, Г. Доколкото си спомням. София: Фондация „Свободна и демократична България“, 2000.
Данаилов 2001: Данаилов, Г. Доколкото си спомням 2. София: Фондация „Свободна и демократична България“, 2001.
Дървингов 1925: Петър Дървингов от Кукуш, Егейска Македония. “История на Македоно-одринското опълчение”. Том втори. Животът и действията на Опълчението във войната със съюзниците през 1913 г. София: Печатница „Нов живот“, 1925.
Дюлгеров 2001: Дюлгеров, Анг. Сага за Дюлгерови. Пловдив: Адванс ООД, 2001.
Дюлгеров 2002: Дюлгеров, Анг. Приятелите на моя баща. Александър Божинов, Константин Щъркелов, Никола Танев. Пловдив: Адванс ООД, 2002.
Дюлгеров 1931-1933: Дюлгеров, Ат. Дневник. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/05/blog-post_8.html
Николова 2006: Николова, Ю. ДОСТОЙНО ЕСТЬ. Свищов през XIX век до първото десетилетие на ХХ век. София: Ибрай, 2006.
Протохристова 2021: Протохристова К. Клео Протохристова. „Старият книжар“ на Георги Данаилов – контексти и алтернативни сюжети. Страница, кн. 3, 2020 , , 197-209.
Време и приемственост. Юбилеен сборник в чест на доц. д-р Юлия Николова. Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2021, ISBN 978-619-202-679-0. с.370-384. 110-122.
[1] Ангел Дюлгеров. Сага за Дюлгерови. Пловдив: Адванс ООД, 2001. Глава втора, с. 25-40. Книгата е достъпна на блога на неговия син Атанас Ангелов Дюлгеров, внука, който носи същите три имена като дядо си. Вж. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/06/blog-post_47.html
[2] Дневникът на Атанас Ангелов Дюлгеров е достъпен на блога на неговия внук. Вж. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/05/blog-post_8.html
[3] Вж. Дървингов 1925: 52, 508, 513.
[4] Цитирано по https://adyulgerov.blogspot.com/2019/11/blog-post.html.
[5] Вж. Вера Божинова. Александър Божинов – бащата на българската карикатура. https://bulgarianhistory.org/aleksandar-bojinov-karikatura-hudojnik/
[6] Георги Данаилов. Очите на другите. София: Издателство „Балкани“, 1999, с. 5-16.
[7] Георги Данаилов. Доколкото си спомням, 2. Велико Търново: Фондация „Свободна и демократична България“, 2001 (Велико Търново: Издателство „Абагар“, 2002), с.33-40.
[8] Вж. напр. Данаилов 2000: 45.
[9] Така твърди неговият внук, който се позовава на разказа на баща си, присъствал лично на смъртта на Атанас Дюлгеров.
[10] Оригиналният термин на английски език faction e образуван от думите fact (факт) и fiction (фикция, художествена литература).
[11] За по-цялостна реконструкция на фактите около биографията на Атанас Дюлгеров и опит за тяхната контекстуализация и рационализация вж. Протохристова 2020.
[12] Според спомените на дъщерята на Атанас Дюлгеров Зина. Вж. Зинаида Динкова. Спомени за лозето. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/06/blog-post_47.html. За близките отношения между Щъркелов и Атанас Дюлгеров свидетелства кореспонденцията между тях, пряка или с посредничеството на Александър Божинов. Вж. „Сага за Дюлгерови“, главата „Писма от приятели“. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/04/blog-post_22.html.
[13] Вж. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/06/blog-post_24.html.
[14] Есето на В.Г. Валзер за знаменития швейцарски писател е включено книгата му „Квартируване на село“ (Logis in einem Landhaus, 1998).