„Старият книжар“ на Георги Данаилов – контексти и алтернативни сюжети
„Старият книжар“ на Георги Данаилов – контексти и алтернативни сюжети
Клео Протохристова
Един от най-физиономичните, сладкодумни и емоционално ангажиращи текстове на Георги Данаилов е разказът му „Старият книжар“. Очевидно писателят е имал специално предпочитание към него, защото след като го включва първоначално в сборника си разкази „Очите на другите“, [1] впоследствие го помества, в леко съкратен и почти незабележимо редактиран вариант, и в мемоарната си книга „Доколкото си спомням“. [2]
Героят на разказа е възрастен свищовлия, у когото писателят е гостувал често, радвайки се на сърдечното му гостоприемство. Представена е личността на домакина, споменава се, че е бивш книжар, комуто книжарницата е била отнета след 1944 г., описани са външността му, начинът му на съществуване, навиците и обстановката в дома му. За самия книжар научаваме малко – за това, че живее със съпругата си в оскъдица, защото е лишен от пенсия, което обаче не му пречи да кани гости и да ги гощава с най-доброто от скромната си трапеза и с произведено от самия него вино; за големия брой картини на видни български художници, с които е имал близко приятелство, окачени в единствената стая, обитавана от него и съпругата му; за любовта му към литературата и към книгите, част от които след отчуждаването на книжарницата е продал или подарил, но „най-ценните, безценните“ е запазил за себе си … (Данаилов 2001: 33) Цитирани са негови характерни реплики и жестове, поезията, която е обичал да рецитира, възпроизведена е задушевната атмосфера на дългите вечери, споделени с приятели, темите на съдържателните и вдъхновяващи разговори, водени по време на гостуванията. Лаконично, но с пределна убедителност Данаилов илюстрира феноменалното гостоприемство на домакина като цитира думите, с които е канел приятелите си "Моят дом е отворен за вас през двадесет и четирите часа на денонощието.", за да уточни : „Това не беше поетично преувеличение. Лично аз имах нахалството редовно да проверявам изявлението.“ (Данаилов 2001: 34) Добавени са пестеливо и любопитни биографични щрихи каквато е, например, историята за козата, с чието мляко били отгледани в по-ранни години бебетата-близнаци на семейството.
Кулминацията на разказа е във финалната му част, където, след като е представил личните си спомени за този забележителен и обичан от него човек, Георги Данаилов завършва повествованието със сведения за края на неговия живот. Претърпял тежък инсулт, вследствие на който загубва способността си да се храни естествено, старият книжар решава да напусне болницата и да се откаже от осигуряваните му там животоподдържащи процедури. У дома той помолил да извикат дъщерите и сина му, а после и многобройните му приятели, за да си вземе сбогом. Организирал прощална почерпка, подканил гостите, окуражени от изпитото вино, да запеят и така, докато другите споделяли неловката си еуфория, той незабелязано се оттеглил от живота. Данаилов завършва разказа си с уместен паралел между тази последна сцена от живота на стария книжар и знаменития погребален обяд от „Не тъгувай“, който героят от филма на Данелия си устройва приживе.
Тази последна част от разказа отразява събития, на които писателят не е бил пряк свидетел, тъй като по това време вече е бил напуснал Свищов. Въпреки това той настоява, че историята, при цялата ѝ невероятност, е истинска (Данаилов 2001: 40), а и в контекста на цялостната представа за героя, изградена в хода на спомените, тя изглежда наистина достоверна. Един по-аналитичен прочит обаче безпроблемно ще идентифицира нейната литературна „направеност“, ако не от самия повествовател, то поне от онези, на чиито свидетелство Данаилов се е доверил и в чиято памет тя е била спонтанно – и вероятно напълно безкористно – транспонирана в модуса на легендарното. По сведения от преките наследници на Атанас Дюлгеров, финалната сцена е неавтентична. [3]
Това разминаване между разказа и фактите, което е напълно естествено за едно литературно произведение, базирано на реални хора и събития, придобива по-специален смисъл, ако четем историята като част от автобиографичната трилогия на Данаилов. Защото така то позволява да бъде отнесено към някакви недогледани и поради това и недоосмислени положения в българското мемоарно писане от края на 1990-те насетне, чието обсъждане тук не е особено уместно, макар и по принцип да е необходимо. Както вече беше уточнено, преди да бъде представен като неозаглавен фрагмент от автобиографичното повествование, текстът, посветен на Атанас Дюлгеров, се появява самостоятелно, като литературно произведение, макар и със заявен интимно споменен характер (като такова го легитимират заглавието „Старият книжар“ и включването му в сборник разкази), което автоматично и безусловно обезсилва каквито и да е претенции за фактическа истинност на неговото съдържание. Разминаването обаче е интересно и по друг начин, много по-същностен за целите на настоящото изследване, защото отразява важен литературнотеоретически проблем, а именно сложната съотносимост между литературна достоверност и документална автентичност, която ще бъде основен обект на следващите наблюдения и анализи.
Нека се фокусираме отново върху начина, по който разказва Георги Данаилов. Във варианта, вместен в автобиографичната книга, събуждането на спомена за стария книжар е ситуирано в точно определен исторически момент – писателят посещава Свищов след опустошителното земетресение от март 1977 г., за да провери състоянието на старата си семейна къща; тъй като пътят му минава през гробището, решава да отиде на гроба на баба си и така случайно зърва кръст с изписано върху него име, което, както повествователят настоява, той „винаги ще помни“ (Данаилов 2001: 33). Връхлитат го спомени, които го връщат двайсет години назад и го подтикват да разкаже за човека с това име, останало за момента неуточнено, когото в хода на разказа ще назовава като Стария книжар.
Данаилов разказва за героя си онова, което е необходимо и достатъчно с оглед на собствената повествователна логика на разказа. Същевременно обаче, автобиографичният формат кара читателя да изпитва усещане за известен дефицит, защото представянето на историята като личен спомен събужда у него естествения рефлекс да пожелае да разбере повече за действителната личност, която стои зад нея. Това напрежение, което е пренебрежимо и с голяма степен на вероятност за голяма част от актуалните читатели може да остане и незабелязано, е производно от жанра на творбата, който не се поддава на еднозначно определение – в съдържателен смисъл „Старият книжар“ представлява автентична история, която по волята на автора може да бъде прочетена като епизод от автобиографичното му повествование, но във формално отношение има по-скоро характер на литературен разказ. Жанровата неопределеност на текста е по своему значима, защото извежда на преден план проблема за отношението между факти и литературна репрезентация. Бихме могли, без каквото и да е насилие над даденостите, да квалифицираме това произведение – в съответствие с термина, въведен през 1960-те, за да означи практиките на американския „нов журнализъм“, като „факция“ – неологизъм, с който се означава непротиворечиво съчетание от факти и фикция. [4] Това му своеобразно двойно поданство го прави извънредно интересно, особено в контекста на заглавието „Доколкото си спомням“ (подч. м. К. П.), което Георги Данаилов е избрал за автобиографичната си поредица, намеквайки за уязвимостта на паметта. Защото въпреки че разказът е посветен на известен гражданин на Свищов, с когото Данаилов е общувал активно през годините, прекарани в града, и за когото е знаел много, със сигурност, въпреки близкото приятелство с него, е имало и много неща, които не са му били известни, както и такива, които не е сметнал за необходимо да разкаже.
Добре е също да се съобрази, че историята е припомнена от една откровено разколебана, телескопично разтегляща се дистанция – като повод за връщането към спомена за Стария книжар е посочена случка от посещението на писателя в Свищов през катастрофичния март на 1977 г., която отпраща мислите му към събития отпреди двайсет години, но разказът е публикуван през 1999-а и вероятно е бил написан немного по-рано, което увеличава отстоянието до тези събития с още две десетилетния. Както е добре известно, паметта, особено дълговременната, има свойството да моделира преживяното, подлагайки го на ревизия и подбор. Още по-решително се намесва импулсът на редукцията, когато реални хора и събития се превръщат в литература. Ето защо си заслужава да се потърси какво е останало извън разказаната история и каква е реалната личност, представена като „стария книжар“. Впрочем, едва в своеобразния епилог, където се разказва за смъртта на героя, назоваван до този момент последователно и единствено като „стария книжар“, личността му е конкретизирана. По повод на ироничното съвпадение, че тъкмо когато е бил изписан от болницата в безнадеждно състояние, за него пристига писмо с удостоверение, че заради участието му в Македоно-одринското опълчение през 1912-1913 г. му се отпуска пенсия, писателят някак мимоходом споменава и пълното му име – Атанас Ангелов Дюлгеров. (Данаилов 2001: 38)
И така, кой е всъщност този легендарен свищовски книжар? За щастие, част от архивът му е запазен, а синът му, Ангел Дюлгеров, пожелал да съхрани историята на семейството си, пише през 2001 г. автобиографична книга, [5] в която разказва и за своя баща си, основавайки се както на личните си спомени, така и на различни документи и източници, а също и на дневника, воден от самия Атанас Дюлгеров. [6]
Ето основните моменти от тази биография. Роден през 1888 год. в гр. Свищов, в семейството на заможен търговец на зърнени храни, на четиринайсетгодишна възраст Ангел Дюлгеров постъпва във Военното на Негово Царско Височество Училище в София. Две години по-късно, едва шестнайсетгодишен, толкова дребен на ръст, че е било необходимо специално да му се ушие четническа униформа, той се включва в Движението за освобождаването на Македония. Там се запознава с видни дейци на ВМРО и се сближава с Дамян Груев, по чието нареждане се завръща във Военното училище, за да сътрудничи оттам на движението. Между конкретните задачи, които е трябвало да изпълнява, му е възложена акция за кражба на оръжие от школата, която бива осуетена, а Дюлгеров е арестуван и след като в процеса на следствието признава себе си за единствено виновен, е изключен.
Впоследствие Дюлгеров завършва Първа Софийска гимназия, след което семейството му го изпраща в Женева да учи право. Докато трае следването му обаче, започва Балканската война от 1912-1913 год. и той го прекъсва, за да се завърне в България и да вземе участие във войната. Участието му в Балканската и Междусъюзническата война, за което е награден с войнишки кръст за храброст и е произведен в чин подпоручик, е добре документирано – за него пише Петър Дървингов в своята “История на Македоно-одринското опълчение”. [7]
След войната, през 1920 год., Атанас Дюлгеров основава дърводелска фабрика. При ръководството ѝ той се опитва да приложи идеите на социалния реформатор и утопист Робърт Оуен, като осигурява на работниците си участие в управлението. Експериментът предвидимо води до фалит. По това време той встъпва в брак с Екатерина Николиева, дъщеря на търговец. През следващите години семейството се увеличава – през 1924-а се раждат син и дъщеря близнаци, а през 1927-а – още една дъщеря. Последващите опити на бащата за бизнес завършват отново с неуспех, така че около 1930 г., семейството му се оказва пред сериозни и продължителни изпитания, подробностите около които са документирани в дневника, воден от него по това време.
След няколко години на финансова безизходица Атанас Дюлгеров става настоятел на Дружеството за разпространение на вестници "Стрела" в Свищов, което се оказва щастливо и перспективно решение, защото скоро след това той организира и книжарница със същото име. По това време в града е открито и Висшето училище за стопански и социални науки “Димитър Ценов”. Негов пръв ректор става свищовският адвокат Димитър Бъров, добър приятел на Дюлгеров, който го свързва с професорите Иван Стефанов, Тодор Владигеров, Анастас Бешков, Петко Спирков, Васил Ранков, Димитър Гаврийски, д-р Никола Михов и др., изпратени в Свищов, за да преподават в новооткритата Академия. Книжарницата се ангажира с доставките за Академията на пишещи машини и консумативи, подпомага издаването на учебниците на преподавателите, също така предлага тетрадки и учебници за гимназиите.
Освен че е задоволително доходоносна, книжарницата се оказва чудесна възможност за Атанас Дюлгеров да открие своето истинско призвание. Попаднал в тази нова сфера на активност, различна спрямо предходния му житейски и професионален опит, той разгръща важни аспекти на необикновения си личностен потенциал, останали до този момент недокрай реализирани – неутолимата жажда за знания, интереса към културата и искрената любов към литературата. Благодарение както на неговата заразителна любознателност, така и – при това с решаващо значение – на дружелюбната му и приветлива човешка нагласа, книжарницата се превръща и в своеобразен интелектуален център на града, където се събират както професорите от Академията, така и други интелектуалци и художници като Александър Божинов, Константин Щъркелов, Никола Танев, Петър Морозов и др. Несъмнено е, че в попрището си на книжар Атанас Дюлгеров открива поле за реализация на най-ценните и плодоносни страни от личността си и че годините, посветени на книжарницата, са най-успешният и хармоничен период от живота му. За съжаление, това време на безметежност е безжалостно прекъснато от събитията след 9 септември 1944 година, когато като виден гражданин на Свищов, Атанас Дюлгеров е заподозрян за вражеско отношение към „народната власт“ и в началото на 1945 г. е арестуван и жестоко изтезаван, за да признае предполагаемите престъпления, в които е бил обвинен. За да избегне мъченията, а и за да покаже абсурдността на приписваните му злодеяния и дори убийства, той решава да направи фалшиви самопризнания. С обвинителния документ, базиран на тях, той е изпратен в Плевенския затвор с цел да бъде изправен пред т. нар. Народен съд, но за негов късмет там, разбирайки абсурдността на обвинението, решават да го изпратят в концлагера в с. Видима, Троянско.
Когато след три месеца е освободен и се завръща в Свищов, книжарницата му е експроприирана. Така семейството остава без каквито и да е доходи. Нещо повече, принудено е да преживява в обстановка на агресивна враждебност – по време на едни от първите "свободни" избори, на оградата на къщата им се появява надпис: "Бай Танасе, ОФ влас(т) може и без твоя глас". [8] Така, в постоянен недоимък, принудил семейството да разпродаде голяма част от по-ценните си вещи, за да се прехрани, минават повече от двайсет години. Едва в началото на 1967 год., в съответствие с постановление на Министерския съвет от 1965 год., според което на участниците в Македоно-одринското опълчение се отпускат пенсии от по 38 лева, и след многократно безрезултатно подаване на документи, на 79-годишна възраст, такава пенсия получава и Атанас Дюлгеров – само три месеца преди смъртта си.
Опора в тези трудни години му дават приятелствата, за които, както разказът на Георги Данаилов показва, но и ред други свидетелства потвърждават, той е имал извънмерен талант. За съжаление междувременно основната част от неговите приятели, както професорите от Академията, така и художниците, се преместват в София. Въпреки това обаче контактите им с Атанас Дюлгеров не прекъсват – обичайно връзката е писмовна, понякога, макар и рядко, един или двама от тях му гостуват в Свищов. Остават, разбира се, и немалко другари и съмишленици, които пребивават в града, и срещите с тях продължават да бъдат задушевни и ежедневни.
Има още едно особено интересно приятелство, което датира от началото на 1950-те – то е между Атанас Дюлгеров и Христо Данаилов, както и между техните семейства. Известен столичен адвокат, син на професор Георги Данаилов – един от основоположниците на политическата икономия в България, по това време Христо Данаилов е изселен от София и се настанява в бащината си къща в Свищов. Обстоятелствата, но и ред личностни специфики, предпоставят установяването на близки, сърдечни отношения между Дюлгерови и Данаилови. Това приятелство има по-специално значение, защото именно от него произтича и собственото приятелство на писателя Георги Данаилов със Стария книжар. Основните моменти, представени в неговия разказ, най-вероятно се отнасят към годините около 1957-а, когато той работи в Свищов като учител по химия. Основателността на подобно предположение се препотвърждава и от самия разказ, по волята на писателя, който във варианта, отпечатан в автобиографичната му книга, уточнява, че споменатият по-горе епизод от посещението му в Свищов, предизвикал връщането на спомените му двайсет години назад, е през 1977 г. Със сигурност гостуванията на Георги Данаилов у Атанас Дюлгеров предхождат 1960 г., защото тогава писателят се премества окончателно в София.
Приятелствата на Стария книжар [9] представляват отделна, извънредно интересна тема, която позволява да бъде проучена, тъй като в семейния архив на Дюлгерови са запазени значителен брой негови писма, основно от Александър Божинов и от академик Иван Стефанов, с които кореспонденцията е била най-активна.
През прекараните в извънредно тежко финансово положение последни двайсет години от неговия живот, когато неотменната му основна грижа е била физическото оцеляване, Атанас Дюлгеров – въпреки всичко – се посвещава на културните си интереси, захранвани не просто в режима на непринудено гостоприемното приятелско общуване, представено нагледно в разказа на Георги Данаилов, но и – най-вече – със забележително като екстензивност четене. За усърдието на това стоически отстоявано себеизграждане свидетелства една от тетрадките в неговия архив. [10] Тя е изпълнена с внушителен брой бележки, вписвани както във връзка с прочитането на всевъзможни книги, така и със системните опити на Дюлгеров да се дообразова в различни полета на културата. Записвани са впечатления от прочетеното, биографични данни за писатели, художници и композитори, цитати от известни поети, писатели и философи.
Записките не са датирани. Със сигурност те се отнасят към времето след 1945 год., защото са водени по новия правопис, въведен в съответствие с проведената тогава правописна реформа. Но има и по-сигурни ориентири за определяне на тяхната датировка, на които нямаме основание да не се доверим. Първият е собствено изявление на пишещия, вмъкнато малко преди средата на тетрадката, че е на седемдесет и осем години, според което тази именно част от бележките трябва да е писана през 1966 г. Има основание да се предположи, че изцяло се отнасят към този период, тъй като впечатлението, което оставят, говори за единство във времето. Ето защо е вероятно записките да са водени основно през тази година и евентуално в самото начало на следващата 1967-а, в която – на 1 април – авторът им е починал.
Втори сигурен ориентир ни набавя информацията за това кога са били издадени книгите, които Атанас Дюлгеров чете – определящата част от тях са публикувани в началото на 60-те години. На това обстоятелство, което е прелюбопитно, ще се върнем по-късно.
Няколко думи за външния вид на тетрадката – тя е дебела, подвързана с твърда корица, записките са писани ту с молив, ту с мастило, почеркът е силно нечетлив. Може да се предположи, че решението за документиране на прочетеното е било инцидентно, забелязва се и че воденето на своеобразния читателски дневник не е подчинено на особено строга дисциплина. Косвено потвърждение за основателността на тези предположения е бележка на самия Дюлгеров, в която той изказва съжалението си, че е пропуснал да отбележи много от прочетените книги. [11] Видно е, че тетрадката е била предназначена единствено за собствено ползване. Въпреки, но и точно поради това тя представлява забележителен културноисторически документ, защото надеждно документира както индивидуалните интереси и стремежи на своя автор, така и за по-общи ценностни ориентации на определено съсловие през конкретния исторически момент.
Литературните и по-общокултурните любопитства на Атанас Дюлгеров се оказват смайващо разнообразни. Те обхващат древногръцката и староиндийската философии, личността и творчеството на изтъкнати музиканти, художници и писатели. Чел е както на български език, така и на руски и френски. Сред прочетените книги фигурират свръхпопулярни за средата на века заглавия като “Сан Микеле” на Аксел Мунте, но намираме и бележка за труден, изискващ специална квалификация автор като Марсел Пруст; коментирани са писатели, чието познаване за онова време е било „по подразбиране“, като Ерих Мария Ремарк, Джон Голзуърди или Морис Дрюон, но откриваме и имена, които биха озадачили дори и най-любознателни читатели, като Мухтар Ауезов, Карой Акош и Виктор Рид; коментирани са български творци (Симеон Радев, Вера Мутафчиева, Димитър Талев, Валери Петров), присъстват имена от руската литература (Константин Симонов и Леонид Леонов), впечатлява стабилната представеност на американски автори (Уилям Фокнър, Селинджър, Харпър Ли и Ърскин Колдуел, към когото Дюлгеров трябва да е имал по-специален интерес, защото за очевидно краткия период, отразен в тетрадката, е прочел три негови произведения – „Пътуващият проповедник“, „Момчето от Джорджия“ и „Близо до дома“).
Прави впечатление старателното щудиране на Дюлгеров в най-разнообразни области – той изучава философите от Древна Гърция, но също и Монтен и Фойербах, чете св. Августин и Сент Бьов, проучва важни литературноисторически текстове като разговорите на Гьоте с Екерман и книгата на Марсел Мижо за Екзюпери; трайно го занимава творчеството на Бетовен, проучено и през книгата на Ромен Ролан, систематизира информация за френските художници-импресионисти, вдъхновен от Амброаз Волар, чете книги за и от художници (биографията на Тициан от Дарио Чеки, “Страдание и възторг” на Ървинг Стоун, “С четка и палитра в Карлово” на Никола Танев); изненадват нестандартни четива като книга на френски език за Симеон Велики („SimeonleGrand“ на Christian Gerard) и писмо на Ромен Ролан до Пол Клоделот 1941 г. Истински смайващ е интересът към древноиндийската философия, свидетелство за който се открива в запазената част от дневника на Атанас Дюлгеров, където оцелели, между откъснати страници, се четат откъси от „Катха упанишад“, съпроводени с личен коментар. Характерът на коментара навежда на мисълта за по-цялостно познаване на Упанишадите, [12] което за началото на 1930-те, когато е водена тази част от Дневника, е по-скоро прецедент, изпреварил с десетилетия по-късния битническо-хипарски култ към Изтока. За неслучайния и траен интерес на Стария книжар към източните духовни практики свидетелства и писмо на Александър Божинов до Дюлгеров от 1959 г., в което той споделя със съжаление, че поради прекомерна заетост двамата с Константин Щъркелов не са съумели да се възползват от препоръчаните им от Дюлгеров „йогийски правила“. [13]
Книжарят системно си е записвал една или друга мисъл, която му е направила силно впечатление, често използва цитати, аргументирайки някаква своя теза, но основната част от бележките му представят собствените му впечатления и идеи. В тях личи уважение и пиетет към авторите, но същевременно са изразени и несъгласия и дори остри критики – например, към „Гласовете ви чувам“ на Талев и „Африкански бележник“ на Валери Петров. Не са спестени и признания за затрудненост при възприемането на даден автор (например, в отзива за „Светлина през август“ на Фокнър, където авторът споделя, че мисълта му изглежда „замъглена“, и прави предположение, че може би проблемът е в превода).
Подробност, която лесно може да остане незабелязана, но заслужава специално внимание, е споменатото по-горе обстоятелство, че преобладаващата част от книгите, чието прочитане Дюлгеров си е отбелязал по един или друг начин, са издадени на български език през последните години от живота му – “Светлина през август” на Фокнър и „Близо до дома“ на Ърскин Колдуел са публикувани през 1963 г., “Презрение” на Алберто Моравия и „Пътуващият проповедник“ на Колдуел – през 1964-а, “Спасителят в ръжта” и “Да убиеш присмехулник” – през 1965-а. , книгата за Тициан на Дарио Чеки и „Страдание и възторг“ на Ървинг Стоун – през 1966-а. Нека си припомним, че тези години, освен от товара на напредващата възраст, са белязани и от жестоката материална оскъдица, в която живее Атанас Дюлгеров. Изумително е как той, преодолявайки или просто игнорирайки всякакви несгоди, е успявал не само да поддържа и разширява натрупаните по-рано знания, но и да следи най-значимото измежду актуалните издания, за да бъде в крак с времето. Бих окачествила като феноменална адаптивността му към новите тенденции в литературата, за която говори високата оценка, която той дава на съдържанието и стила на „Спасителят в ръжта“ – книга, която е малко вероятно да импонира на възрастен читател, особено ако, както е в случая, той не е подвластен на култа към Селинджър. С възрастта човек става невъзприемчив към новото, към различното, към вкусовете на младите. А „Спасителят в ръжта“ е образец за младежка книга, която, при първата ѝ поява на български, би поставила на изпитание който и да е по-консервативно настроен читател. И още нещо показателно – записките на Дюлгеров за романа завършват с уговорката, че повторният прочит вероятно би довел до още по-добра оценка, което подсказва, че той по принцип е бил склонен да препрочита книги, които са му направили впечатление, а конкретно в случая и за по-специалното значение, което той отдава на романа на Селинджър.
Основното свидетелство на тетрадката, в която Атанас Дюлгеров записва читателските си впечатления, е за едно рядко срещано личностно качество, което бихме нарекли автентичност на културните интереси. Защото стремежът да се натрупва информация, да се опознават нови и неизвестни територии може да бъде подхранван от най-разнообразни импулси – лична амбиция, воля за себеизграждане, домогване към социален престиж, в много случаи и от откровен снобизъм. Всякакви подобни подтици изглеждат неправдоподобни в контекста на напреднала възраст, влошено здраве и материален недоимък. Още по-възхитително е това безкористно, ненаситно четене на Атанас Дюлгеров с оглед на факта с отнетата книжарница. В тетрадката липсват сведения откъде е вземал книгите – обстоятелството, че прочитът им следва незабавно появата на изданията им, може да създаде погрешното впечатление за своевременни покупки, но той не е разполагал с необходимите за това средства, което означава, че ги е заемал, било от библиотеки, било от приятели. Има някаква особено зла ирония в това, че на книжаря, чиято книжарница в продължение на години е била духовното средище на града, се е налагало да търси по околни пътища достъп до книгите, които е имал желание да прочете. Но пък очевидно не му е липсвала воля да следи новопоявилите се значими заглавия, независимо от обстоятелствата, преодолявайки пречките.
Но да се върнем към разказа на Георги Данаилов. Адекватен на фактите, той представя убедителен и достоверен образ на героя си. Старият книжар е роденият през 1888 г. Атанас Ангелов Дюлгеров – в тази му конкретна литературна репрезентация. Закономерно, съобразно динамиката на отношението между действителност и фикция в литературата, значителна част от живота и многостранната личност на прототипа са останали неразказани и неописани. На разказа те не са нужни. Може би поне част от тях биха стояли уместно в автобиографичния опус на писателя, но и това е въпрос на личен избор. Какъвто е, впрочем, и настоящото усърдие за реконструкция на биографичната контекстуална рамка, в чиято перспектива разказът на Георги Данаилов си набавя допълнителни значения. То предоставя обаче и други възможности, най-примамлива измежду които е разпознаването на други, алтернативни сюжети за Стария книжар. Например, за книжаря като литературен критик – роля, чиято наличност в непосредственото ни настояще, най-често оставаща незабелязана и неоползотворена, [14] нямаме нагласата да виждаме в приемствеността ѝ от достойните и респектиращи прецеденти, останали в забравеното ни (или незапомнено) културно минало.
Друг алтернативен сюжет би се вписал в актуалните – извънредно продуктивни – тематизации на книжарницата като специфично привилегирован топос в литературата и киното като романите „Книжарничката на острова“ на Габриел Зевин и „Книжарницата“ на Пенелопе Фицджералд с великолепната ѝ кинематографична версия под режисурата на Изабел Койшет, или филмите „Имате поща“, „Нотинг хил“ и „Десперадо“. Мислим е и разказ, който реконструира атмосферата в книжарницата на Дюлгеров, с ярките ѝ артистични и академични присъствия, с водените в нея разговори, със заглавията на книгите, предлагани и четени в нея, с бохемския ѝ дух… Възможен е също и друг разказ, фокусиран около фигурата на Стария книжар, с безподобната му човешка многостранност, конкретизирана в образи, така трудно съвместими помежду им, като невръстен комита и участник в конспиративна акция, студент на университетите в Женева и Париж, герой от войните, награждаван двукратно с кръст на храброст, фабрикант, изповядващ социалистически идеи, пишман търговец, баща на семейство, настоятел на дружество за разпространение на периодика, „враг на народа“, въдворен в наказателен лагер, неистов читател, но и автор, [15] шегаджия, бохема и всеотдаен приятел, невъобразимо гостоприемен домакин, любител и майстор на доброто вино и какво ли още не…
Да споменем други вероятни фабули, познати ни от споменатите по-горе романи и филми, според които малка частна книжарница е обречена на изличаване поради всевъзможни враждебни фактори – било непреодолимата конкуренция на мощна книжарска верига, било един или друг вид хищни икономически интереси, било атмосфера на политическа нетърпимост и властови изстъпления, било лични нещастия…
Около Атанас Дюлгеров и неговата книжарница би могъл да бъде разгърнат всеки един от изброените сюжети, с цялата им значимост, неувяхваща актуалност и морално-дидактична ефективност. Нека се надяваме, че е въпрос на време.
ЛИТЕРАТУРА:
Данаилов 1999: Данаилов, Георги. Очите на другите. София: Издателство Балкани, 1999.
Данаилов 2001: Данаилов, Георги. Доколкото си спомням 2. София: Фондация „Свободна и демократична България“, 2001.
Дървингов 1925: Петър Дървингов от Кукуш, Егейска Македония. “История на Македоно-одринското опълчение”. Том втори. Животът и действията на Опълчението във войната със съюзниците през 1913 г. София: Печатница „Нов живот“, 1925.
Дюлгеров 2001: Дюлгеров, Ангел. Сага за Дюлгерови. Пловдив: Адванс ООД, 2001.
Дюлгеров 2002: Дюлгеров, Ангел. Приятелите на моя баща. Александър Божинов, Константин Щъркелов, Никола Танев. Пловдив: Адванс ООД, 2002.
Дюлгеров 1931-1933: Дюлгеров, Атанас. Дневник. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/05/blog-post_8.html
Дюлгеров 1960-1967: Дюлгеров, Атанас. Тетрадка. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/06/blog-post_25.html
[1] Георги Данаилов. Очите на другите. София: Издателство „Балкани“, 1999, с. 5-16.
[2] Георги Данаилов. Доколкото си спомням, 2. Велико Търново: Фондация „Свободна и демократична България“, 2001 (Велико Търново: Издателство „Абагар“, 2002), с.33-40.
[3] Така твърди неговият внук, който се позовава на разказа на баща си, присъствал лично на смъртта на Атанас Дюлгеров.
[4] Оригиналният термин на английски език faction e образуван от думите fact (факт) и fiction (фикция, художествена литература).
[5] Ангел Дюлгеров. Сага за Дюлгерови. Пловдив: Адванс ООД, 2001. Глава втора, с. 25-40. Книгата е достъпна на блога на неговия син Атанас Ангелов Дюлгеров, внука, който носи същите три имена като дядо си. Вж. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/06/blog-post_47.html
[6] Дневникът на Атанас Ангелов Дюлгеров е достъпен на блога на неговия внук. Вж. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/05/blog-post_8.html
[7] Вж. Дървингов 1925: 52, 508, 513.
[8] Цитирано по https://adyulgerov.blogspot.com/2019/11/blog-post.html.
[9] Надеждна информация за част от тях дава книгата на сина му Ангел Дюлгеров „Приятелите на моя баща“ (Вж. Дюлгеров 2020)
[10] Основното съдържание на тетрадката е достъпно на https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/06/blog-post_25.html.
[11] „Пропуснах да впиша в тази тетрадка много прочетени книги. Грешка! Дължи се, навярно, на натрупаните години. Ще се старая да не допускам подобни грешки. Аз, с моите 78 години, ме избива да се подлагам на самоанализ, по вече психически. Това пък не е ли недомислие на старостта“. Вж. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/06/blog-post_25.html.
[12] Вж. напр. "Aum" е нещо като нашето "Амин", но има дълбокъ метафизически смисълъ. Съ него започватъ и свършватъ всички Упанишади. Вж. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/05/blog-post_8.html.
[13] Писмото е датирано 17 септември 1959 г. (Заслужава да се спомене, че по това време Александър Божинов, както сам уточнява в писмото си, е 81-годишен!)
[14] Като пример може да се посочи рубриката „Книжарят препоръчва“ в „Книжарница“, месечния бюлетин на „Хеликон“.
[15] В Дневника на Атанас Дюлгеров присъстват негови литературни произведения – разказ, озаглавен „Щерю“ (вписан на 22 юли 1932 г.) и спомени със заглавие „Македонски копнежи“ (вписвани на 22 август 1932 г., на 30 май 1933 г. и по-късно без датировка ). Вж. https://dyulgerovi.blogspot.com/2020/05/blog-post_8.html.