Щерю
Една от важните задачи на четата е да се прочисти този район от предатели, които преди време се намираха из куцовласите и не случайно изпратиха Българията в Кочанско.
Да, разбира се, здравата ръка на Войводата трябваше малко да позаработи. А Кръстьо Българията беше известен човек, с верен хайдушки усет и дълъг опит в революционните борби. Той се движеше из района спокойно, с отмерени крачки и организаторски похват. Всички почувстваха силата му.
Трябваше да заминат за Щипско 25 четника, в помощ на Мише Развигоров. Войводата ме задържа при себе си. Останахме всичко петима и ми се вижда, че сме обеднели. Решихме да приберем поста. Петима нямат нужда от зорка охрана. Оставихме селските чети да ни пазят. Почти винаги денувахме близко до някой връх.
Минаха няколко часа от заминаването на другарите ни. Налягали сме и тихо разговаряме. Изведнъж от невидяно изтича селянин, обезумял от страх. След него изтича втори, още по-уплашен. Едва успяха да кажат, че аскер е сандърдисал селото и ги е подгонил.
– А, значи ново предателство! – изруга Войводата и се втурна да огледа местността.
Близкият връх, на около 100 крачки, беше зает. Как не сме ги усетили? Навярно знаят къде сме и са поискали да ни изненадат.
Върхът е висок и всичко се вижда. Откриха ни веднага. Пропукаха пушки и в същото време чуваме: “Какви сте люде бре?”
– Всички готови и след мен, а вие двамата – пред мен (към селяните), бегом марш! – изкомандва Войводата.
Изхвръкнахме като птици от скривалището. Бягам последен, но беда велика! В този миг нещо ме дръпна и просна на земята! Куршумите пискат. Почнах да се мятам като риба на сухо. Помислих, че съм уловен с ласо. При безумните си мятания, силно ударих лакътя си в камата на Бабата. Тогава се оглеждам – като вързано животно, решено на всичко и забелязвам, че само единият ми крак е хванат от дърво. Какво е това? Да, веднага разбрах какво е: ремъкът, който обхваща и стяга опинъка завършва с кука. Тази проклета кука при бягството се е откопчала и забила в дървото. Спасителната кама на Бабата ми помогна. С един замах прерязах ремъка и като вятър изфучавам напред.
– Какви сте люде, бре! – чувам близки гласове и куршуми.
Не зная колко време се боричках със себе си… Навярно няколко, но тогава и секундите бяха скъпи!
Какво е правил Войводата през това време? Щом забелязал, че съм останал назад, спира се и заема прикрита позиция срещу турците – готов за бой! Четирима срещу най-малко 100 души! Въобразил си, че съм убит! Искал да отмъсти за мене. Аз обаче се задавам, бягайки като подплашен заек. Стават и четиримата, размахват високо каскетите. Виждам ги и тичам срещу тях. Пред мен е овраг с тръни. Скачам в тръните. Подават се две пушки. Издърпват ме. Турците са наблизо, но стрелбата им е безсистемна. Бързо навлизаме в гората, която ни скрива и запазва. Дълго, твърде дълго се гонихме с тези добри турци, докато най-после се появихме в гърба им, като ги оставихме да гонят вятъра напред.
Ето каква самоотверженост и другарски дълг прояви Кръстьо Българията. Но затова е потребно спокоен дух, кураж и доблест – качества, които той притежаваше. Не мога да не кажа следното: “Хора като Българията, Баба̀та (имаше и други), вече почти не се срещат! Това бяха скромни труженици, пламенни борци, с редки качества. За тях сега никой не говори. Те останаха неизвестни, забравени!”
Войводата разследва случката за неочакваното появяване на аскера. Оказа се ново предателство! Тогава той се зае сериозно да очисти района от предателите и успя, благодарение на вроденият си похват.
Настъпиха по-спокойни дни, при които ние провеждахме нашата агитация, създавахме по селата селски чети, въоръжавахме ги, обучавахме ги. По този начин силата на Организацията се развиваше...
Войводата много харесваше хватките, които правех с пушката. Може би затова ме назначи за началник на селските чети. С голяма любов и старание провеждах учения с тях, показвах им хватките. Стигнахме до бойни занятия – без стрелба, разбира се. Да, началство, един вид, но въшливо. Днес при оборката прочетох сто и петдесет въшки!
За да угодят на Войводата, от когото се бояха, каракачаните ни поканиха на обяд – печени агнета. Рядък случай. Сам кехаята дойде да ни води – пряко хайдушката чешма, по скрити пътеки, до мандрата. “Един хвърлей място.”
Никакъв кучешки лай. Навързали са и отстранили предателските псета, да не ги чуят не далечните чадъри (турски лагери).
“Здраво-живо, здраво-живо, како сте, арно ли сте?” – подават ръце каракачаните – власи. Разбира се, тази любезна среща не попречи да поставим будни постове.
Влизаме в голяма стая с чисти рогозки, която може да побере повече от 30 души. На дъното, на приповдигнато огнище, са поставени дълги възглавници. Там, до огнището, замъглено се вижда стегнато в каракачанска носия момче. То чете някаква книга. От малкото прозорче над него падаше светъл лъч върху книгата, ръцете и предната част на челото. Това момче, на около петнадесет години, четеше тъй унесено, та почти не обръщаше внимание на страшните, въоръжени до зъби комити. Спирам се изненадан. Видение ли гледам? Приближавам безшумно, учудено. Ясни, големи, доверчиви очи и бистро, нежно, красиво лице! Френска книга!
– Како си, арно ли си? – един топъл, мек глас.
Ето нещо, което най-малко съм очаквал да видя по тези диви места, на две хиляди метра височина. То схвана смущението ми и повторно запита:
– Како си, арно ли си, здраво-живо ли си?
– О да, здраво-живо, здраво-живо – отговарям аз. “Ами ти кой си?”
– Щерю съм.
– Какво правиш тук?
– При татко си дойдох.
– Кой е татко ти?
– Хей оня там, кехаята.
– А откъде си взел тази френска книга?
– От гимназията в Солун.
– Значи и ти си като мен ученик?
– Да, сега сме разпуснати. Нали е ваканция.
Пауза. Разглеждаме се и се усмихваме. Сядам.
– Седни до мене, Щерьо!
Прелиствам книгата. Избрани разкази от Ламартин, Бюфон, Мадам дьо Стал. Зачетох полугласно малък разказ, какъвто ми попадна. Но сега не ми е до френската книга. Нали сме тръгнали по агитация. Поисках да обработя това момче, което ми харесваше. Да го направя наше.
– Обичаш ли френския език, Щерьо?
Да, Щерю обича езика и чете свободно френски.
– Този френски език, Щерьо, принадлежи на един велик народ, който е водил дълги борби и е дал много жертви за свободата си. Всеки добър младеж е длъжен да изпълни дълга си към онеправданите. Такова е влиянието на Френската революция. Как може равнодушно да стои тука или в някакво влашко училище, когато вижда кървавия терор на султана и лошото положение на страната си? Не иска ли Щерю да направи нещо за революционната борба?
Говорих още много и виждах, че думите ми попадаха на място. Щерю ме слушаше тъй, както аз някога слушах вдъхновените слова на моя приятел Георги Поменов. Слушаше като хипнотизиран, привличах го като магнит. Ето, той става защото чувства потребност да направи нещо и шепне на ухото ми съвсем развълнуван:
– Аз искам да дойда с теб!
– Браво, Щерьо! – извиках аз.
Станах веднага. Прегърнахме се. Едва сега обърнахме внимание на другарите, които още бяха залисани с печените агнета.
– Ха, ти май подмами момчето! – обади се насмешливо Войводата.
– Да, бай Кръстьо, готов е. Идва при теб.
Помолих Войводата да приеме Щерю в четата.
– От него комита няма да стане. Но нека дойде. Така каракачаните ще седнат на задниците си.
Разшаваха се власите, помрачиха се лицата им. Старият кехая, бащата на Щерю, пребледнял и ужасен, с лош поглед, заяви пред всички:
– Аз пък ще ви стана куриер!
Това още повече ги обърка. Държейки Щерю през кръста налагаше се да кажа:
– Вие каракачаните, защо сте тъй недоволни? И аз имам баща и майка – моите са по-далече. Какво сте направили до сега за свободата на Македония?
– Нищо! – ми отговори старият влах.
– Предателствували са! – изрева Войводата. Какво се чумерите? Ние имаме и турци в Организацията, добри работници.
Власите донесоха от най-хубавата си ракия и упорито я предлагаха на Войводата. Той обаче не вкуси нито глътка. В Македония беше въздържател. Направил си агитацията през време на вкусния обяд и ги набрулил здравата.
С Щерю си хапнахме отделно. Питам го:
– Кажи ми Щерьо, виновен ли съм в нещо? Причиних ли ти мъка?
– Не, ти не си виновен, не си виновен – отговаря доброто момче и продължава – много ми е драго, че ще бъдем заедно из планините.
Отсрамиха се или се уплашиха каракачаните – на всеки по отделно дадоха пита чудесен кашкавал.
Четата е готова за път. Начело е застанал Войводата, до него Кехаята – куриер. Двамата с Щерю сме някъде по средата. Всички сме един зад друг. Щерю носи карабината ми и стъпва с такова тържествено изражение и достойнство, като че ли е някакъв балкански принц. Поздравявам го с първата му революционна стъпка. Стискаме си силно ръцете. Така, винаги един до друг, се движехме с това мило момче. През по дългите почивки баща му идваше да ни види и си отиваше винаги мълчалив, недоволен.
За да избегнем засадите, минавахме близо до турските чадъри. Щерю, усмихвайки се пред опасността, ми казва: “Щом като съм с тебе, не ме е страх!” Винаги заедно ние се увличахме в разговори за нашето дело. Обичаше да гледа, когато обучавах селските чети и сам се нареждаше при четниците.
Един ден бяхме открити (този път не от предателство). Замириса на барут. Тогава старият кехая дойде при мене, падна на колене и като заплака, издума на един дъх:
– Аман Атанасе, ти ми взе момчето, ти ще ми го върнеш, от тебе го искам!
– Кехая, стани, срамота е! Тук никого не държим насила. Искаш ли да си отидеш, Щерьо?
Вместо отговор той ме погледна с големите си, хубави очи, пълни със сълзи. Мълчи. Нито дума! Мисля си: “Време е да си върви. Всичко може да стане.” Отивам при Войводата. Той веднага схвана за какво става дума.
– Е, казвай, да ги освободя, нали?
– Да, искат да си отидат.
– Знаех, че така ще стане. Повече от една седмица няма да изтраят. Но сега няма да мръднат от тука. Ето след малко се свечерява. Ще тръгнем едновременно. Те по своя път, а ние по нашия.
Прегърнахме се по комитски със Щерю и се разделихме, като си дадохме обет: “Никога да не се забравяме”. С’Богом Щерьо!
След седем години. Балканската война. Аз съм при другарите си в Македоно-Одринското опълчение. Ранен съм леко. Отстъпваме по същите места в Кочанско. Виждат се каракачанските колиби. Образът на Щерю е пред мен. Мъча се да бързам. Търся Щерю и го намирам, но той е съвсем друг – едър, груб мъж, с хищен поглед. Ни помен от онова нежно момче и все пак е той. Питам го:
– Ти ли си Щерю? Отговоря сопнато:
– Аз съм Щерю. Какво искаш?
– Помниш ли четата на Българията?
– Помня, как да не я помня.
– Ами спомняш ли си за младото момче в тази чета, с когото бяхте станали големи приятели?
Щерю ме загледа с лукавите си очи и съвсем небрежно отвърна:
– Ех, колко са минавали такива!
– Каквоооо!
Бутна коня си и отмина с една убийствена грубост.
Господи, как е възможно всичко това? Някой ме удари по сърцето. Оброних глава. Нещо ми стисна гърлото… Та аз ще го помня цял живот. И никога, никога няма да го забравя. “Колко са минавали такива”...
– Свиня!
Колко прав е бил войводата. И все пак – не! Винаги ще пазя най-чист спомен за малкото хубаво момче с ясните, светли, широки очи, с френската книга. За този Щерю написах разказа си. На него го посвещавам.