Македонски копнежи
1903 година. Един ден моят приятел ме заведе в Борисовата градина, да ми повери тайната си. Тук, като сложи ръка на рамото ми и ме загледа право в очите, започна така: “Утре заминавам с чета да изпълня дълга си към Македония. Обещай ми, че ако не се върна, ти и такива като тебе ще дойдете да продължите делото и да отмъстите за мене. И никому ни дума!”
– Но как те приеха? запитах аз.
– О, по-левент съм от тебе, отговори той, усмихвайки се.
– Щастливец! – Но вече не издържах. Сълзи бликнаха от очите ми.
Наистина, това свидно момче не се върна. Убиха го на Черни връх в Кратовско. Ходих често в домът му, да успокоявам безутешната му майка.
Ето основната причина, която ме увлече в Освободителната борба за Македония. Търпеливо изчаках две години да поотрасна, да стана годен за четник. През това време винаги се интересувах, и не само аз, от събитията в Македония. С часове сме следили из софийските улици войводи и четници. Те будеха възторга ни. Такова беше тогава настроението в София.
Вече съм юнкер в 6-и клас. Раздадоха ни пушки. Правим хватки с тях. Почувствах се възмъжал. Дошло е времето да изпълня обещанието си – клетвата, която бях дал на моят приятел Георги Поменов.
Бях 16 годишен, с дребен ръст. Все още изглеждах хлапе. Това нещо ме безпокоеше, да не ме върнат като негоден, недораснал, когато се представя в Комитета. Ето защо измислих вместо мен да се яви пред Иван Гарванов друг юнкер, с по-добри физически качества и да каже, че той е Атанас Дюлгеров. Писмото до Комитета в Кюстендил ще вземе той и ще ми го донесе. Случи се, обаче, че в последния момент се явиха двама сподвижници – добре развити, които поискаха да тръгнат, или по точно да избягат от Училището с мене. Те именно се явиха в Комитета и след като ги огледали, вписали и моето име в писмото до Кюстендил. И ето ни тримата – Константин Аврамов от Чирпан, Христо Божков от Дупница и моята скромност, пътуваме на юг, смешно предрешени. Писмото предадох на Аце Дорев. Присъствуваха Марко Соколички и Христо Кутруля. Разглеждат ме и се усмихват. Зная защо се усмихват и червенея. Дали ме е видял Гарванов? пита Аце Дорев. Видял ме е, разбира се. Може да се каже: приеха ни ласкаво, благосклонно. Все пак – юнкери!
Трябваше да почакаме няколко дни, докато се наберат четници, пък и войводата още не беше дошъл. Отредиха ни квартира в една комитетска къща на баба Маца и дядо Георги. Синът им Сандо беше “вътре”, както тогава наричаха Македония. Хазяите – много добри хора, ни гощаваха няколко дни. Не биваше да излизаме из града. Техният син – Александър Георгиев, след много години ме споходи в Свищов, като висш чиновник в Министерството на правосъдието.
Войводата пристигна! До високия дъб в двора на комитета е застанал мъж на около 40 години, среден ръст, сухо мургаво лице, дълга брада, добри кафяви очи. Щом като ни видя, веднага се засмяха очите му.
– Аз пък мислех, че ще ви видя в униформа, каза войводата. И като се обърна към мен:
– Ами ти ще можеш ли да стигнеш до границата? Имаше нещо весело в гласа му. Отговорих, че ще издържа до край.
Разказахме на кратко нашата малка одисея. Как сме избягали от Военното училище, пътуването ни до Кюстендил и др.
– Търсят ви и мислят, че ще минете границата при Рилския манастир, продължи войводата. Ще се пазите още един ден. А после, като ме огледа, усмихна се и каза на Марко Соколички:
– Нареди да му се вземе мярка за костюм (униформа, цървули и навуща). Тези в склада няма да му станат. Всичко да бъде готово до утре.
Преди да ми вземат мярка, изпробвахме в склада най-малките куртки и цървули, но бяха много големи за мене.
Трескави приготовления за път. Направиха ми по мярка униформата, отива ми много добре. И цървулите са здрави, чудесни. Раздават ни пушки, бомби, патрони, перелини, фланели, раници, кашкавал, хляб, сухари и др. Помогнаха ми да наредя раницата си. Когато с усилие я поставих на гърба си, почувствах, че такава тежест не е по силите ми. Ами сега!
Получих 130 патрона, вместо 150 – 200 и карабина, на която всички ми завиждаха. Само двамата с войводата имахме карабини. Раздадох част от провизиите, особено кашкавала, който тежеше много. За да стане раницата по-лека, молех се тайно на другарите си да приемат нещо от мен. Храната не ме интересуваше. Раницата обаче не се облекчи, така както исках. Тежеше и едвам я понасях, а когато видях другарите си да подскачат с раници на гърба весели и бодри – озадачих се. Това ме уплаши. В този момент до мене се приближи бай Марко Соколички. Той беше забелязал смущението ми, па току рече: “Решихме с Кутручето да придружим четата до границата, па ще видим до къде ще стигнат силите ти – кураж!”
Не казах нито дума. Дойде и Христо – моят съвипускник. “Тежичко е”, едва продума той, “ама търпеж му е майката”. Ставам, мъча се да крача с него, нещо не върви. Е, що? – мисля си – значи ще ме разжалват един вид и обратно в…, но не – никога! Духът ми изцяло възропта. Христо ме пита за какво мисля. “Нищо, да седнем”, отговарям аз. Напрежението беше тъй голямо, та ме омаломощи съвсем. Заспал съм дълбоко под голямото дърво в двора на Комитета. Спал съм няколко часа. Събуждат ме малко преди тръгването на четата. Сега се чувствам ободрен.
Готово е! Извика някой. Алексо, постоянният куриер на Организацията, излиза малко напред. Всички сме един зад друг – 30 души. На чело е Кръстьо Българията – нашият войвода. Някои снемат каскетите и се кръстят. Април, 1905 год.
Безшумно се изкачваме по високия рид в югозападна посока. Движа се като упорито, натоварено магаре. Едва сега разбирам, че не съм годен за комита. Чувствам как чезнат силите ми при всяка измината стъпка. Ушите ми бучат. Вие се нещо в главата ми. Надеждата ми е в моя дух. Но ето, че непослушното сърце започва да се бунтува и да отслабва. Дишането е тежко – мъчително. Задушавам се. Това са последните ми сили! Само още една последна стъпка и… и… Почивка! В същия миг падам, почти в безсъзнание! Само тези, които бяха близо до мене разбраха, че съм паднал, защото всички бяха много уморени. Лежа като труп на гърба си. Получавам поздрави и от двете страни на четата. Едва ги чувам. Христо Кутруля идва да ме види. Мъча се да се усмихвам. Така останахме около половин час. Сърцето ми се успокоява по малко.
Ставай! Почти същото се случи и на втората почивка. Довлякох се до границата съвършено отпаднал, разглобен, с подути крака. За щастие, тук се наложи да останем 6 – 7 дни, които ме спасиха. Бързо се възстановяват силите на младостта. Свикнах с трудностите, пък и цялата чета открито ми съчувстваше...
Изпратиха от Кюстендил фотограф, който направи снимки на четата. След години видях снимката на нашата чета поместена в едно разкошно издание – “Македония в образи” – 1919 год., Придворна печатница. Притежавам това издание.
Провеждаме бойни учения на границата и това продължи докато узнахме от наши войници, че турците престанали да поставят засади. Омръзнало им. Тогава войводата събра цялата чета и говори така (предавам смисъла): “Тази нощ ще минем границата. Нека всички знаят, че не сме тръгнали на разходка. Очаква ни глад, лишения, умирачка. За връщане никой не бива да мисли. Ще искам от вас дисциплина и безукорно държане към населението, за което отиваме да мрем. Със смърт Организацията ще наказва онзи, който досегне жена. Другите подробности са известни. А сега, ако има някой да мисли, че не ще издържи неволите, нека си каже! Още не е късно.”
Не, не допускам, че последните думи на войводата се отнасят до мене. Той открито ме хареса, когато ме видя да правя красиви хватки с пушката, с възстановени вече сили. Но защо ме налегна такава мъка?
Слънцето си отива. Пред нас се губят високите очертания на Руен. Напред излизат патрулите – най опитните.
Напълни пушката – предпазител!
Нощта се спуска и тайнствено закрива нашето сиво одеяние. Изглеждаме на чудати танцуващи сенки. При първата почивка, по заповед на войводата, предадох раницата си (с малко упорство). Хем келеш, хем голям! Всички охотно я поискаха. Сега съм хвърковат – само с карабина и патрондаш!
Лазихме дълги часове все нагоре и нагоре. Звездите няма да стигнем, но и краят не се вижда. При почивката никой не бива да пуши. Но ето – някъде пред нас и в страни се забелязват светли точки – граничните постове, накацали по билото. Пази тишина! Стъпвай внимателно! – предава другарят ми отпред. Предавам шепнешком същите думи, за да стигнат до последния човек. Нищо не се чува, освен редовното ни пъшкане. Пет минути почивка! След това ускорен ход – минаваме линията на постовете. Още 20 крачки и сме на самото било. Спирам се за миг. От тук на юг е Македония. Пристъпвам с особено чувство в тази страна. Още 70 крачки и гората ни приютява. Бързаме да се отдалечим от границата.
Разсъмва се. Колко е хубава гората! Тук ще денуваме – скрити между дървета и шубраци. Всички сме много уморени. Заспивам веднага. Когато се събудих след дългия и крепък сън, бях съвсем забравил къде се намирам – тъй учудено разглеждах другарите си. Ела на себе си! – ми извика някой. Е да, разбира се, трябваше да дойда на себе си. Ние сме в Паланешко. През нощта продължаваме пътя. Четите се движат по канал.
МАЛКИЯТ КОНГРЕС
Посрещна ни специално изпратен куриер. В Кратовско ще има окръжна сбирка, която по късно нарекоха “Малкият конгрес”. Отправяме се натам. Цялото Кратовско е китно, с великолепни, безкрайни гори! Няма открито, голо място. Тук движението е възможно и през деня. Излизаме от гората. Пред нас е чиста, планинска поляна, която се стеснява в продължението си и прави завой надясно. При този завой се вижда един грамаден мъж да говори с Кръстьо Българията. Край него минава четата. Всеки се спира, подава ръка и бърза да отмине. Приближавам и аз на свой ред. Повдигам глава и все току я виря по-нагоре. Наистина, снажен – импозантен човек, в арнаутска носия, с покрита манлихера, пистолет, затъкната кама. Подава ми приветливо ръката си.
– Ами този малък защо сте подмамили? – запитва той.
– А, ти не го познаваш, юнкер е, адаши сте – отговаря войводата.
Бързам да настигна другарите си и мисля: “Този мъж, щом като ми е “адаш”, трябва да е Атанас Баба̀та – легендарният храбрец.” Баба̀та е един от най-изтъкнатите войводи на Организацията. Тук има много четници. Смесвам се с тях и научавам следното: На конгреса присъстват Даме Груев, Ефрем Чучков, Мише Развигоров, Атанас Баба̀та и от нашата чета – Кръстьо Българията, Петър Ангелов и Никола Жеков. Не всички са дошли с пълния състав на четите си.
Свечерява се. Оглеждам местността: в дъното на поляната, скрита между горите, се гуши дървена, овчарска колиба. Приближавам се. Малко газениче с колебливи пламъчета полуосветлява лицата на насядалите въоръжени мъже. По средата е Дамето, със сериозно, интелигентно лице, дълга брада, кафяви очи. Облечен е в обикновен четнически костюм, по мярка. Карабината му е нова, покрита. Всички се обръщат към него с подчертано внимание. Ясно е, че това е главата на Организацията. Почти така си представях живия образ на Дамян Груев. Той ми направи знак да вляза навътре в бараката и ми подаде ръка. Ръкувах се и с всички около него. Разбрах, че са осведомени за мене.
– Тежко беше от Кюстендил до границата, нали? попита Дамето, гледайки ме право в очите.
– Да, но издържах – отговорих аз.
– Тука ще бъде по-леко, защото няма да правите дълги преходи. Иначе изглеждаш здраво, енергично момче. Надявам се да свикнеш.
Казах на Дамето, че тук в Кратовско, на Черния връх през 1903 год. е убит моят голям приятел Георги Поменов. Много съм доволен, че случаят ми помогна да мина по тези места. Разправих нещо за нашата дружба и произхода му. Разговорът премина за условията и живота във Военното училище. Всички слушаха с любопитство разните истории, които разправях.
Работата на окръжната сбирка или конгреса започна на следващия ден. Аз, като всички четници, бях редник. Разбира се, не съм присъствал на разискванията, но се долавяха по въздуха, както казват, някои от поставените въпроси. Най-важният беше снабдяването на селските чети с пушки и обучението да си служат с тях. Оръжието на тази част от Македония идваше от България. Следваше четите да се погрижат за понататъшното препращане на това оръжие. Вторият – войводите правилно, с умение и справедливо да съдят и да прилагат законите на Организацията в районите си. Третият – необходимо е населението да се пази от всякакви злини. Затова задачата не е да се предизвиква аскерът и да се води бой с него, като по този начин неизбежно ще създадем афери и страдания на населението. Задачата е да подготвим това население за борба, да правим неуморна пропаганда. Нека всички разберат, че със собствени сили и средства освобождението е не само осъществимо, но и близко. Щом като подготвим населението, можем да поискаме и жертви от него. В такъв дух бяха разбиранията на Дамян Груев в общи черти. Войводите разказваха пред конгреса по-важните събития из районите си. Дамето слушаше внимателно и даваше директиви.
На втория ден доведоха навързана четата на Бобито. Намерили ги заспали, обезоръжават ги и ги вързали. Бобито беше върховист. Изглеждаше много уплашен. На страшен съд го водеха!
Чува се гласът на Дамето: “Развържете ги!” И после: “Боби, защо си дошъл да ни пречиш? Да поставяш засади на нашите чети?”
– Дошъл съм да се бия за освобождението на Македония! – отговаря Бобито.
– Ами ние защо сме тука? Ти си дошъл да се биеш за тези, които са те изпратили и ти дават пари. А ние сме Вътрешна Македонска Революционна Организация. Ние намираме средства и сили от вътре, защото искаме да бъдем независима организация. Не всичко чувам, бях далече (предавам по смисъл). Дамето продължи в същия дух. Бобито и другарите му изглеждат съкрушени. Настъпва тягостно мълчание. Какво, присъда ли ще се произнася? В този момент Бобито се разкайва. Иска от Дамето, Чучков, Баба̀та да му простят. Чучков и Баба̀та отговарят: “Каквото каже Дамето, това ще бъде!” Дамян Груев подава ръката си на Бобито и казва така: “Нашата присъда е да влезеш с другарите си в редовете на В.М.Р.О. и да бъдете верни на Организацията до гроб. Бобито, трогнат до сълзи, се закле да бъде верен до гроб на Организацията. Същото направиха и другарите му. Последваха прегръщания, побратимявания. Светнаха лицата на целия лагер!
Бобито удържа клетвата си. Чухме за неговото юначество и вярност към Организацията. Турците го убиха като войвода на В.М.Р.О.
Станахме големи приятели с Атанас Баба̀та и с четниците му, които бяха по-отбрани от нас. През свободното си време, Баба̀та ме търсеше между четата си и обикновено ме отвеждаше при Дамето, който някак по-особено ме гледаше и обичаше да разговаря с мен. Повече го интересуваше сегашния живот във Военното училище. Отговарях на въпросите му както мога и доколкото мога, винаги с едно стеснение. Дамян Груев умееше изобщо да се държи коректно към всички. Той привличаше погледите, обичта и уважението на хората. Ясно се виждаше вождът, дори и в дребните неща. Щастие е да го срещнеш легален в планините на Македония. Тук, в непосредствен досег с него, с Дамето, чувстваш, че и ти си дошъл да изпълниш една благородна мисия, един дълг към човека.
На третия ден, преди раздялата, Баба̀та ме вика и ми сочи бараката. Дамето искал да ме види. Намирам го. Разговорът започна така:
– Наблюдавах те тези дни и разбрах, че ти именно можеш да ни бъдеш много полезен. Не си изключен от Военното училище и не си извършил никакво престъпление, нали?
– Не! Нито едното, нито другото.
– Така, това е добре. Ти си чувал, навярно, за голямата нужда на Организацията от пушки. Нашата дейност без оръжие за селските чети, за мъжкото население в градовете, е неоправдана. Ние търсим пушки навсякъде, където можем да ги намерим. Накъсо казано, налага се да вземем пушки от Военното училище, за които говореше, че са на втория етаж в коридора. Съгласен ли си да участваш?
– Да, съгласен съм. Но как да стане това? В коридора, както и в помещенията, има денонощно постове.
– Ето как ще стане. Мислиш ли, че ще те приемат отново в училището, щом като само това е прегрешението, че си избягал от него?
– Да мисля че ще ме приемат, щом като направя постъпки. Имахме подобен случай: През 1903 год. избяга в Македония портупей-юнкерът Попович. Приеха го отново в средата на годната като герой. Освен това има и кой да се застъпи за мене.
– Кой? – попита Дамето
– Зет ми, той е офицер с влияние.
– Много добре. И ние имаме някои познати... Сега е неудобно да се върнеш в училището, защото отскоро си избягал и нашите хора, които ще ти помагат, не са вече в София. Това време ще смятаме за загубено. Ние с теб, ако е рекъл Господ, ще се срещнем през есента в София. Там ще организираме кражбата на пушките. Ясно ли ти е какво трябва да направиш щом като се върнеш във Военното училище?
– До някъде разбирам какво трябва да направя.
– Подробностите ще наредим в София. По добре е никой да не знае за този наш разговор. Дай си сега ръката. Всичко добро ти желая!
Малкият конгрес приключи работата си. За този конгрес живо се интересуваше Христо Силянов. Почти всички участници войводи са избити. Само Чучков се помина в София от една злополучна операция, извършена от д-р Софрониев, а Кръстьо Българията умря през Балканската война от холера в Македоно-Одринското опълчение. Напразно търсеше Силянов участници в Конгреса. Аз му дадох оскъдни сведения, според онова, което бях виждал и чул. Той остана доволен. Искаше да ги помести в книгата си, която тогава пишеше, но много скоро почина.
Готвим се за път. Какво ли има да подготвяме, по-точно прощаваме се с новите си приятели. Атанас Баба̀та ме вика на страна и ми дава да разбера, че някои от четниците му, с които бях станал близък, искали да бъдем заедно, да остана при тях. Дамето нямал нищо против.
Нека си призная, че това предложение ме изкушаваше не малко. Давах си сметка и разбирах добре какво означава да остана при Баба̀та, Дамето, Чучков. Но как да го приема? Струваше ми се, че ще извърша едно нечестно дело, ако изоставя другарите си, с които съм тръгнал от София и Кюстендил. А какво ще си помисли Българията, който беше толкова добър към мене? Ами Петър Ангелов и другарите? Причините да отклоня съблазнителното предложение бяха сериозни. Баба̀та веднага схвана деликатното положение и престана да настоява. Тогава разкопча ремъка си, изкара една хубава кама и като ми я подаде, каза така:
– Адаш, ето вземи я. Тя ми е скъп спомен от Сандо Китанов. Запази я за спомен от мен, твоят адаш!
Бях смутен! Не съм заслужил такъв подарък! Стиснах му мълчаливо и с благодарно чувство ръката.
Строени сме. Всички ни изпращат. Баба̀та, гледайки в очите Кръстьо Българията, произнася последните си думи с глас да чуят всички:
– Кръстьо, ние може да сме простички хора, може и да не разбираме някои работи, но ние знаем да мрем! А сега С’Богом! И се разцелуваха!
Този прекрасен човек предчувстваше ли близката си смърт?
Разделихме се сърдечно и се отправихме за нашия район – Кочанско.
Това денонощие главата ми беше наведена. Смут усещах в сърцето си. Само няколко дни след раздялата, един куриер ни донесе страшната вест:
Атанас Баба̀та, отивайки да преследва сръбска чета, се натъкнал на аскер. Четата от 24 души заема “Черния връх”. Завързва се лют бой! На турците пристигат силни подкрепления, с две оръдия. Вбесени от дадените жертви, те обграждат върха от всички страни и се впускат в атака. Между бомбените взривове се чуват песни. Боят продължава непрекъснато две денонощия. Избити са всичките 24 свидни момчета, заедно със своя наистина юначен войвода. Така загина цялата чета на Атанас Баба̀та, за да се сбъднат пророческите му думи – “но ние знаем да мрем”.
Тази вест ни покруси. Виждаха се сълзи не само по моето лице.
Ще можем ли и ние да умрем така? – възбудено попита Войводата.
Чудни работи стават! На същия връх – “Черния” е убит моят приятел Георги Поменов. Как се повтарят и навират имената на тези белязани, прокълнати места!
Но Дамето е жив! Умеят да го пазят. Останал е с Ефрем Чучков – верен сподвижник. Колкото и голяма да е загубата – опората, надеждата остава.
Ето ни най-после в Кочанско. Нищо лошо не виждам, а разправяха, че цели три чети били предателски избити. Първият срещнат човек – Динишко, изглежда много любезен. “Како си, арно ли си, здраво-живо, здраво-живо?” Ръкува се със всички. Първото впечатление е добро.
Една от важните задачи на четата е да се прочисти този район от предатели, които преди време се намираха из куцовласите и не случайно изпратиха Българията в Кочанско.
Да, разбира се, здравата ръка на Войводата трябваше малко да позаработи. А Кръстьо Българията беше известен човек, с верен хайдушки усет и дълъг опит в революционните борби. Той се движеше из района спокойно, с отмерени крачки и организаторски похват. Всички почувстваха силата му.
Трябваше да заминат за Щипско 25 четника, в помощ на Мише Развигоров. Войводата ме задържа при себе си. Останахме всичко петима и ми се вижда, че сме обеднели. Решихме да приберем поста. Петима нямат нужда от зорка охрана. Оставихме селските чети да ни пазят. Почти винаги денувахме близко до някой връх.
Минаха няколко часа от заминаването на другарите ни. Налягали сме и тихо разговаряме. Изведнъж от невидяно изтича селянин, обезумял от страх След него изтича втори, още по-уплашен. Едва успяха да кажат, че аскер е сандърдисал селото и ги е подгонил.
– А, значи ново предателство! – изруга Войводата и се втурна да огледа местността.
Близкият връх, на около 100 крачки, беше зает. Как не сме ги усетили? Навярно знаят къде сме и са поискали да ни изненадат.
Върхът е висок и всичко виждаме. Откриха ни веднага. Пропукаха пушки и в същото време чуваме: “Какви сте люде бре?”
– Всички готови и след мен, а вие двамата – пред мен (към селяните), бегом марш! – изкомандва Войводата.
Изхвръкнахме като птици от скривалището. Бягам последен, но беда велика! В този миг нещо ме дръпна и просна на земята! Куршумите пискат. Почнах да се мятам като риба на сухо. Помислих, че съм уловен с ласо. При безумните си мятания, силно ударих лакътя си в камата на Баба̀та. Тогава се оглеждам, като вързано животно – решено на всичко и забелязвам, че само единият ми крак е хванат от дърво. Какво е това? Да, веднага разбрах какво е: ремъкът, който обхваща и стяга опинъка завършва с кука. Тази проклета кука при бягството се е откопчала и забила в дървото. Спасителната кама на Баба̀та ми помогна. С един замах прерязах ремъка и като вятър изфучавам напред.
– Какви сте люде, бре! – чувам близки гласове и куршуми.
Не зная колко време се боричках със себе си… Навярно няколко, но тогава и секундите бяха скъпи!
Какво е правил Войводата през това време? Щом забелязал, че съм останал назад, спира се и заема прикрита позиция срещу турците – готов за бой! Четирима срещу най-малко 100 души! Въобразил си, че съм убит! Искал да отмъсти за мене. Аз обаче се задавам бягайки като подплашен заек. Стават и четиримата, размахват високо каскетите. Виждам ги и тичам срещу тях. Пред мен е овраг с тръни. Скачам в тръните. Подават се две пушки. Издърпват ме. Турците са наблизо, но стрелбата им е безсистемна. Бързо навлизаме в гората, която ни скрива и запазва. Дълго, твърде дълго се гонихме с тези добри турци, докато най-после се появихме в гърба им, като ги оставихме да гонят вятъра напред.
Ето каква самоотверженост и другарски дълг прояви Кръстьо Българията. Но затова е потребно спокоен дух, кураж и доблест – качества, които той притежаваше. Не мога да не кажа следното: “Хора като Българията, Баба̀та (имаше и други), вече почти не се срещат! Това бяха скромни труженици, пламенни борци, с редки качества. За тях сега никой не говори. Те останаха неизвестни, забравени!”
Войводата разследва случката за неочакваното появяване на аскера. Указа се ново предателство! Тогава той се зае сериозно да очисти района от предателите и успя, благодарение на вроденият си похват.
Настъпиха по-спокойни дни, при които ние провеждахме нашата агитация, създавахме по селата селски чети, въоръжавахме ги, обучавахме ги. По този начин силата на Организацията се развиваше.
Продължаваме работата си. Нали сме държава в държавата, Войводата разглежда разните оплаквания и издава присъди, които веднага привеждаше в изпълнение. Понеже хората бяха много бедни, той не налагаше глоби. За провинения си служеше предимно с кютека. Размерът на вината определяше броят на тоягите по голо. Агитацията продължаваше, както и създаването на нови селски чети.
Споходи ни куриер и предаде на Българията някакви писма. Войводата никога не говореше за съдържанието на тези писма и от кого ги получаваше. Това беше известно само на секретаря на четата, който водеше кореспонденцията. От погледите им разбрах, че едно от писмата се отнася до мене. Бай Кръстьо Българията ми направи знак да отида при него.
– Утре вечер тръгваш за София – нарежда Войводата. Ще потърсиш Атанас Дългия, той е един от добрите куриери. За по-голяма сигурност, най-добре е да облечеш каракачанска носия. Ще подготвя и писмата до Кюстендил. Атанас Дългия ще те води до Саса. От там пък ти ще водиш 40 – 50 души или колкото ги намериш, през границата до Червена Ябълка, да получат оръжие за селските чети!
Мисля си как ще пътувам сам, пък било и с куриер, по тези диви места?
Пристигна Атанас Дългия. Изглежда разбран човек. И по рано го бях виждал, без да се вглеждам в него.
– Ето писмата до Комитета. Скрий ги добре! – казва Войводата – Защото ако случайно попаднеш на турците, ще те погубят. И като се обърна към куриера:
– Внимавай да не пострада нещо по пътя този човек! Пази главата си, разбра ли? А след това тихо на мене:
– Дръж се сериозно с куриерите и с хората, които срещаш по пътя. Да не забележат страх или слабост!
Смъкнах патрондаша, раница, пушка и всякакви харамийски вещи. Облякох каракачанска носия. Тъй ми е леко! Никой не би допуснал дори за момент, че съм комита.
Всички искат карабината. Дадох я на първия, който я пожела. Останах само със скъпия подарък от Атанас Баба̀та – малката хубава кама – единственото ми оръжие.
И така с’Богом бай Кръстьо, с’Богом на всички! Прегръщаме се, целуваме се със смъкнато кепе и спазми в гърлото и мълчаливо оставих другарите си. Обръщам се, всички размахват каскетите си.
Няма да описвам пътуването, защото е дълго. Ще кажа само, че Атанас – куриера – се страхуваше да се движим през деня. Оставаше ме сам дълги часове и отиваше да види шава ли аскера.
Предадох двете писма в Кюстендил. Изглежда, че Българията е дал добри сведения за мене, щом като ме посрещнаха тъй ласкаво. Същите хора – Аце Дорев и Марко Соколички – ме задържаха два дена за почивка.
В София разбрах, че Дамян Груев още не беше се върнал. Заминах за Свищов да видя домашните си и след известно време се върнах пак в София.
Беше късна есен. Срещнахме се с Дамето. Той е много любезен. Покани ме да живеем заедно в неговата стая в хотел “Македония”. Единият от двата кревата беше определен за Петко Пенчев – така говореха. Не зная как се случи, но аз го заех по настояване на Дамето.
Постъпките да се върна във Военното училище излязоха успешни. Приеха ме без особени мъчнотии. Тогава започнахме да обмисляме плана за кражбата на пушките. В едри линии той беше следният: Трябваше в Училището да се намерят вътрешни хора, които в нощта на акцията да заемат постовете, да помагат при изнасяне на пушките и да не пускат в този момент тия, които биха поискали да излязат в коридора. Съучастниците не бива да се познават до навечерието на акцията. Преди да вляза в Училището, Дамето ме запозна с Герасим Огнянов и Пачеджиев, с които аз ще бъда в постоянна връзка. С тяхна помощ ще извършим кражбата и ще избягаме заедно с пушките в квартира, посочена от Герасим..
Герасим Огнянов и Пачеджиев бяха смели хора, готови на всяка рискована акция. Герасим, този левент мъж, ми харесваше много с неговата беззаветна преданост към Македонското освободително движение. Войвода, какъвто трябваше да бъде войводата, със всички необходими качества. Той имаше интересен, тайнствен говор, който ломеше всяка колебливост, когато предстоеше да се изпълни един начертан план. У него говорът, думата, винаги може да се превърне в действие.
Подържахме връзката така: Като прескачаше високата ограда на Училището през нощта, той отиваше в парка и поставяше под павилиона своите писма с псевдонима “Петканчин”. На същото място аз оставях моите писма. Така се осведомявахме до къде е стигнала работата.
Дългите въжени стълби, накрая с железни куки бяха готови. Чувалите, в които ще поставяме пушките, са на лице. Аз трябваше да определя нощта на акцията с оглед дежурството на моите хора, като на всеки поотделно казах, през коя нощ ще извършим кражбата. С Герасим се разбрахме и уточнихме окончателно. Бях получил вече и въжето, което ще спуснем от втория етаж, за да издърпаме въжената стълба, по която ще се изкачат част от хората на Герасим. Той трябваше да пристигне с не малко хора, за да предава чувалите с пушки от човек на човек. до стената на Училището. Тук ще ги товарят на каруци.
Когато казах на Стефан Салабашев, че дълго очакваната нощ е настъпила, той пребледня и си загуби гласа. Ясно се виждаше страхът у него.
– Слушай, шепна му аз, ако тази работа ти изглежда толкова страшна, още има време да се откажеш от нея. Ти знаеш, че Организацията наказва със смърт предателите! Помислих си: “Ех, и без Салабашев можем да минем.” Той нещо възропта и не му се говореше на тази тема.
Това денонощие трябваше да се държим така, та да не даваме и най-малкия повод да се допусне, че готвим нещо, че нещо кроим. Легнахме всички, правехме се на заспали. Мисля за Салабашев: “Тази нощ няма да ни предаде, вече е легнал. Утре ще бъде късно. Утре няма да бъде тука.” Това обстоятелство ме успокои. А Герасим? Да, Герасим ще дойде с хората си, стълбата и чувалите точно в един часа след полунощ. Ще види знака – светли кръгове от прозореца на гардеробната и ще приближи до сградата под прозореца. После аз спускам въжето и т.н. действията започват. Ами случайно ако се появи дежурният офицер? Тогава Герасим ще се бори с него и ще го върне. Герасим е в състояние да обезвреди не само един офицер. Всичко сме предвидили.”
Часът е дванадесет. Дежурните са мои хора. Всички юнкери са заспали дълбоко. Излизам на пръсти в коридора – там където са пушките. Изведнъж вратата на канцеларията силно се отваря и от там изфучава дежурният офицер и вика отдалече: “Стой!” Спирам се. Гледа ме някак втренчено и пита с повишен тон къде отивам. “По нужда”, спокойно отговарям аз. “Върви и се прибирай веднага!” Прибирам се бързо, малко объркан. Към един без четвърт излизам отново. Историята се повтаря. Отговарям невъздържано на офицера:
– Имам диария! Разбрах, че той не спи и наблюдава всичко от канцеларията. След 10-15 минути моите дежурни влизат в помещението. Сменил ги е с по-надеждни хора. Единият от тях успява да ми каже, че се чува голям, необикновен шум долу. Ясно е, че всичко е пропаднало, осуетено! Към 1:30 часа пристигна началникът на Училището генерал Назлъмов с много офицери. Част от тях, водени от дежурният офицер обикалят кревата ми. Правя се на заспал. “Този ли е?” – пита генерал Назлъмов. “Да, този е.” Едно “хъм” се чу от устата на генерала.
Арестуваха ме. В ареста научих, че Салабашев, смразен от страх, е отишъл при дежурния офицер и му е казал най-същественото: че тази нощ ще открадна пушките и ще дойде Петканчин с хората си да ги вземе. Друго той не знаеше. Офицерът докладва на по-горното началство. Генералът нарежда Училището да бъде блокирано от цял кавалерийски ескадрон.
Държаха ме в ареста три седмици. При следствието, което беше дълго, никого не издадох. Поисках да отида при генерала. Веднага ме прие. Присъстваха всички дружинни командири. Започнах така:
– Господин Генерал, дойдох да Ви кажа, че единствен виновник за крадене на пушките съм аз и никой друг. Само това исках да Ви кажа.
Един от дружинните командири се обажда:
– Господин Генерал, да каже кой е този Петканчин?
– Не желая да отговоря на този въпрос. Моля да ме освободите, господин Генерал!
Изключиха само мене от Училището. Никой друг не пострада.
Повикаха зет ми и ме предадоха лично на него. Избягах от дома на сестра си. Събрахме се с Кръстьо Българията, който се беше върнал от Кочанско. На следната нощ зет ми с полицаи ме намери в стаята на Българията в хотел Ориент. Извлякоха ме от там и на следващия ден ме експедираха с охрана при родителите ми в Свищов.
Сериозният опит с кражбата на пушките беше едно голямо събитие за Военното училище. За този случай сигурно си спомнят всички по възрастни запасни офицери към 72 години.
След моето бунтарство училището ми изглеждаше несериозна работа. Все пак завърших гимназия в София. През ученическите и студентските ми години винаги съм бил в най-близки връзки с Македонски деятели. Мои приятели бяха Туше Делииванов, Михаил Герджиков, Петко Пенчев, Никола Янов и много други.